Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Цезар (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Field Of Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2019)
Корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Кон Игълдън

Заглавие: Земя на славата

Преводач: Боряна Йотова

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 29.08.2005

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-649-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8558

История

  1. — Добавяне

Глава 36

Цяла седмица Брут спа на пода в магазина. В нощта след проваленото нападение отиде до къщата на Клодий в центъра на града, но видя, че е по-добре защитена и от крепост и пълна с въоръжени мъже. С дните усещането му за беда само се засилваше. Все едно градът бе затаил дъх.

Въпреки че Табик прие съвета му и бе преместил семейството си, Александрия ставаше все по-раздразнителна с всеки ден, в който й се налагаше да спи на твърдия под. Цялата й собственост беше в новата къща — от стените и пода до запасите ценни метали и огромните пещи. Тя нямаше да ги изостави и Брут не можеше да се върне на север, докато усещаше опасността.

Четиримата младежи също останаха с тях. Табик им беше предложил заплата като постоянна охрана, но те отказаха пари — за тях Брут бе станал полубог, който ги беше извикал на помощ. В замяна Брут прекарваше по няколко часа всеки ден, за да ги обучава как да използват мечовете си.

Напрегнатите тълпи оредяваха към пладне, когато хората си даваха почивка за обяд. Тогава Брут излизаше с един-двама от младежите — за храна и информация. Винаги можеха да приготвят топла храна в пещите, но обичайните клюки по пазарите сякаш бяха на свършване. В най-добрия случай Брут можеше да улови само откъслечна информация тук-там. Липсваше му присъствието на майка му в града — без нея нямаше как да разбере подробности за срещите в сената. Усещаше увеличаващата се ярост и напрежение, които обвиваха все по-плътно града с всяка изминала нощ.

Въпреки че Помпей се беше върнал в Рим, по улиците нямаше никакъв ред, особено след мръкване. Нощем Брут и останалите се будеха по няколко пъти от врявата на сбивания. От покрива можеха да видят далечния блясък на огньове в лабиринта на уличките. Бандитите не направиха втори опит да нападнат работилницата, но Брут се притесняваше, че господарите им са им възложили някоя доста по-сериозна задача.

В средата на втората седмица по пазарите плъзна новината, че насилниците на Клодий нападнали къщата на оратора Цицерон — опитали се да го приклещят вътре и я подпалили, но той успял да избяга. Но нямаше настроения срещу Клодий, което за Брут беше още един знак, че в града вече няма закон. Споровете му с Александрия станаха по-разгорещени и най-после тя се съгласи да тръгне и да изчака края на кризата в имението на Юлий. Рим бързо се превръщаше в бойно поле през нощта, а работилницата не беше по-ценна от живота им. Но за бившата робиня Александрия работилницата беше символ на всичко, което беше постигнала, и тя плака горчиво, че се налага да я изостави заради бандите.

Брут отиде до къщата й, за да вземе дрехите й, и се върна с майката на Октавиан Атия.

Всеки ден се превръщаше в агония от ярост за младия военачалник. Ако беше сам, щеше да е лесно да се присъедини към легиона на Помпей. Но ситуацията беше такава, че хората, които очакваха от него сигурност, сякаш се увеличаваха с всеки ден. Сестрата на Табик доведе съпруга си и децата си на сигурно в работилницата, дойдоха и трите малки дъщери на Табик. Семействата на младежите увеличиха броя им още повече и Брут се ужасяваше от мисълта, че трябва да преведе двайсет и седем души през града, дори и през деня. Но когато сенатът обяви вечерен час след залез-слънце, Брут реши, че не може да чака повече. Явно само миролюбивите хора се подчиняваха на разпореждането. Вечерният час нямаше никакъв ефект върху обикалящите банди и същата нощ улиците до магазина бяха подпалени и тъмнината се изпълни с жалостни писъци, които скоро заглъхнаха.

Когато на следващата сутрин вцепененият град се събуди, Брут въоръжи групата с всичко, което Табик можа да намери — от мечове и ножове до метални пръти.

— Сега по улиците е относително спокойно, но сигурно ще видите неща, които ще ви накарат да спрете — каза Брут. Знаеше, че те очакват от него сигурност, и се насили да остане весел, за да отговори на доверието им. — Без значение какво се случва обаче, няма да спираме. Разбрахте ли всички? Ако ни нападнат, бием се и продължаваме. Просто трябва да минем през портите — имението е само на няколко часа от града. Там ще сме на сигурно място, докато градът се успокои.

Носеше сребърната си броня, вече беше потъмняла от мръсотия и сажди. Всички го гледаха и кимаха.

— Всичко ще се оправи до няколко дни — продължи той. — Повярвайте ми, виждал съм и по-лоши неща.

Замисли се какво му беше разказвал Юлий за гражданската война между Марий и Сула и му се прииска приятелят му да е тук. Въпреки че имаше моменти, когато го мразеше, Юлий бе един от малцината, които би искал да са до него в криза. Е, на първо място беше Рений.

— Готови ли сте всички? — попита Брут, пое си дълбоко дъх, отвори вратата към улицата и надзърна навън.

По ъглите се бяха натрупали боклуци и нечистотии и подивелите кучета — приличаха на скелети — ръмжаха и лаеха. Миришеше на дим. Брут видя група въоръжени мъже, които се мотаеха на кръстовището, все едно бяха собственици на града.

— Добре. Значи вървите бързо и ме следвате — каза той. Гласът му издаваше напрежението му.

Излязоха на улицата и групата на кръстовището се размърда. Брут изруга през зъби. Едно от малките момиченца започна да плаче и сестрата на Табик го вдигна и започна да го успокоява.

— Ще ни пуснат ли да минем? — прошепна Табик до рамото на Брут.

— Не знам — отвърна Брут. Гледаше групата. Бяха десетина, целите в сажди и със зачервени очи. Брут разбра, че ще нападнат и при най-малката проява на слабост.

Мъжете извадиха оръжия и тръгнаха да им пресекат пътя. Брут пак изруга.

— Табик? Ако падна, не спирай. Александрия също е от имението. Няма да ви върнат.

Брут забърза напред и извади меча си с едно плавно движение. Беше изпълнен с гняв, че мъже като тези заплашват невинността на неговия град. Това накърняваше нещата, в които вярваше, и той продължи напред, пришпорен от хленченето на децата зад себе си.

Мъжете се пръснаха, когато Брут отряза главата на първия — тялото се свлече на земята — и в следващия миг уби още двама. Останалите се развикаха ужасено. Брут им обърна гръб и се върна при групата. Табик и Александрия се опитваха да попречат на децата да поглеждат към кървавите трупове.

— Чакали — каза кратко той, когато се присъедини към тях. Децата го погледнаха ужасени и той осъзна, че сребърната му броня е оплискана в кръв. Едно от по-малките започна да плаче и да го сочи.

— Продължавайте към портата! — сопна се той, внезапно ядосан на всички. Мястото му беше с легиона в Рим, а не да се прави на пастир на изплашени момиченца. Погледна назад и видя, че мъжете отново са се събрали и гледат ядосано след тях. Но не направиха и крачка да ги последват и Брут изръмжа и плю от отвращение.

Улиците на практика бяха пусти. Доколкото беше възможно, Брут следваше главните, но дори и тук нямаше и следа от нормалния живот на града. Огромният пазар за месо, собственост на Милон, беше празен и изоставен, само вятърът гонеше листа и боклуци в краката им. Минаха покрай цяла редица опожарени къщи и магазини и едно от децата изпищя при вида на овъглено тяло на една от вратите. Александрия затисна очите на детето с ръка, докато не отминаха, ръцете й трепереха.

— Стигнахме портата — каза Табик, за да ги разведри, но още докато говореше, иззад ъгъла се появиха пияни смеещи се мъже — и замръзнаха, щом видяха Брут. Както и онези одеве, бяха изцапани със сажди и мръсотия от пожарите, които бяха запалили. Само очите и зъбите им блестяха. Заизваждаха оръжията си.

— Пуснете ни да минем — изрева им Брут така, че дори изплаши децата.

Мъжете само се разхилиха, като погледнаха парцаливата група след него. Веселието им рязко пресекна, когато Брут се втурна към тях и почна да сече в дива ярост. Мечът му беше закален от най-прочутия испански майстор на оръжия и всеки от ударите му минаваше през дрехи и плът, а край него се плискаше кръв. Но и техните оръжия го улучваха.

Един тежък удар го повали на коляно и Брут изръмжа като животно, скочи напред с подновена сила и заби меча си изотдолу в гърдите на противника си. Острието мина през ребрата — и изведнъж Брут беше разтърсен от удара на секира. Беше прицелен във врата му, но удари сребърната му броня и острието се заклещи. Той не чувстваше болка от раните си, само смътно осъзнаваше, че Табик е до него с по-младите мъже. Беше изцяло погълнат от битката и обзет от желание да убива. Гласът на Табик най-после достигна до него през яростта му и Брут спря, за да огледа касапницата около себе си.

Нито един от насилниците не беше оживял. Камъните на пътя бяха покрити с тела, заобиколени от разрастващи се тъмни локви.

— Добре, момче, свърши — чу гласа на Табик като от огромно разстояние. Почувства как силните пръсти на мъжа го хващат за врата, където беше заклещена брадвата, и умът му започна да се прояснява. По бронята му течеше кръв. Той погледна надолу и видя и дълбока рана на бедрото си. Мушна пръст в дупката, учуден от липсата на болка.

Посочи портата с меча си. Бяха толкова близо, че мисълта да спрат беше непоносима. Александрия разкъса дрехата си, за да превърже крака му; той дишаше задъхано като куче и чакаше дишането му да се успокои, за да им каже да продължат.

— Не се осмелявам да изтегля тази брадва, преди да разбера колко дълбока е раната — каза Табик. — Преметни ръка през рамото ми, момче. Аз ще ти нося меча.

Брут кимна и преглътна червена слюнка. После успя да каже:

— Не спирайте.

Един от младите мъже го подхвана от другата страна и заедно преминаха под сянката на портата. Беше безлюдно. Когато излязоха на пътя, заваля лек сняг, а вятърът отнесе мириса на дим и кръв.

 

 

Клодий вдиша дълбоко студения въздух и огледа форума. Беше хвърлил всичко в последния отчаян опит да унищожи Милон и битката беше преминала през центъра на града и накрая се бе изсипала във форума.

Повече от три хиляди мъже се биеха на групи и двойки. Нямаше тактика, нямаше маневри. Всеки се биеше с всеки, без да различава приятел от враг.

Снегът заваля по-силно и стана на кървава пяна в краката на охранителите му, когато група гладиатори на Милон се опита да достигне до Клодий. Той отстъпи към стъпалата на храма и помисли дали да не влезе в него, въпреки че знаеше, че това няма да го спаси от враговете му.

Къде побеждаваха мъжете му? Беше невъзможно да се каже. Нещата бяха започнали доста добре. Легионът на Помпей беше изпратен далече на изток в града, за да потушава фалшиви бунтове и пожари. Мъжете на Милон бяха разпръснати из целия град и Клодий удари къщата му. Господарят обаче не беше там и атаката пропадна. Клодий продължи да го търси, отчаяно решен да го довърши. Това трябваше да приключи със смъртта на единия от тях.

Не можеше да каже кога точно мълчаливата им война беше избухнала в открит конфликт, но ето че сега се биеше за живота си на форума, снегът се стелеше около него, а сградата ги гледаше невъзмутимо.

Още мъже се втурнаха във форума от една странична улица и Клодий въздъхна облекчено, като видя, че са от неговите. Също като гладиаторите на Милон, те носеха брони и забързаха през биещите се мъже, за да стигнат до него.

Трима души скочиха към него с извадени мечове. Клодий повали първия, но вторият заби нож в гърдите му и той ахна. Почувства всеки сантиметър от метала — беше по-студен от снега. Мъжът го изтегли от тялото му, но го нападна и третият и сенаторът изрева в агония — оръжията отново и отново се забиваха в него.

Той се свлече на колене, огромната му сила го напусна. И въпреки това мъжът продължаваше да го ръга и мушка. Хората на Клодий обезумяха от ярост, но когато най-после откъснаха убиеца от сенатора, Клодий падна в кървавия сняг. Последното, което видя, бяха стъпалата на сената, а последното, което чу — роговете на легиона на Помпей в далечината.

 

 

Легионът започна да унищожава наред всички на форума и Милон със съжаление трябваше да отстъпи. Тези, които бяха прекалено бавни или бяха погълнати от собствените си битки, бяха посечени на място и Милон завика на хората си да се измъкват. Бе изкрещял от въодушевление, когато Клодий падна, но сега трябваше да намери сигурно място, където да направи планове и да събере отново силите си. Вече нищо нямаше да стои на пътя му, стига да оцелееше след атаката на легиона. Хукна през снега с останалите — бягаха със стотици, като плъхове.

За съвсем кратко време огромното пространство на форума беше опразнено и снегът започна да покрива труповете. Вятърът свиреше в храмовете. Офицерите на легиона раздаваха заповеди. Кохортите бяха разпратени по постовете си из града. Започнаха да пристигат все повече доклади, че в Есквилин са избухнали бунтове. Помпей остави хиляда души да контролират центъра на града и поведе три кохорти на север.

— Разчистете улиците — заповяда той. — Мирните граждани да се приберат, докато не се справим с бандитите и не въдворим ред.

Зад него нови огньове осветиха сивото небе. Снегът продължаваше да вали.

 

 

През нощта градът се разбуни. Тялото на Клодий беше отнесено в храма на Минерва и хиляди мъже се стекоха към сградата, подивели от мъка и гняв заради смъртта на своя господар. Легионерите не можеха да се справят с последователите на Клодий, които тръгнаха да търсят Милон и сподвижниците му. По улиците се водеха множество битки, лумнаха пожари. На два пъти легионерите бяха принудени да отстъпят, понеже ги нападаха от всички страни в лабиринта от тесни улички — градът не беше място, където можеше да се води истинска битка. Хората на Клодий ги примамваха, като караха жените да пищят, и после се нахвърляха върху тях от засада Помпей беше принуден да се оттегли към сградата на сената. Успя да ги отблъсне, но заприиждаха нови. Като че ли всеки мъж в Рим се беше въоръжил и беше на улицата — броят им надвишаваше много този на легионерите. Помпей реши да се оттегли на стълбите на сената и да събере там останалите му войници, погледна натам и зяпна от ужас, като видя около сградата хиляди пламтящи факли.

Гражданите бяха разбили бронзовите врати и внасяха Клодий в пълния мрак вътре. Помпей видя как окървавеното тяло на сенатора се люшка, докато го носят по стълбите.

Форумът беше пълен с въоръжени мъже, всички крещяха и ревяха. Помпей се поколеба. Не беше бягал никога и от нищо, но това, което наблюдаваше в момента, беше краят на всичко, което обичаше в Рим. Въпреки това знаеше, че хората му ще бъдат разбити, ако ги поведе към сената. Сякаш половината град се беше събрал там.

Видя проблясването на огън във вътрешността на тъмната сграда. Мъжете на покритите със сняг стъпала закрещяха и заразмахваха мечовете си. От входната врата излезе сивкав дим и Помпей почувства как по студената кожа на лицето му се стичат горещи сълзи.

— Театърът ми. Преподредете се в театъра ми — извика той на войниците си.

Обзе го дива ярост, че е принуден да се оттегли от сърцето на своя град. Знаеше, че само зората може да доведе до края на това безумие. Насилниците бяха унищожили реда и закона и бяха пияни от новопридобитата си слава. Но когато дойдеше сутринта, щяха да са изцедени и изтощени, ужасени от това, което са направили. И тогава той щеше да въведе ред и да го запише с желязо и кръв.

 

 

Слабата утринна светлина струеше през високите прозорци на театъра на Помпей и озаряваше редиците мъже, които беше събрал от целия град. Освен сенаторите Помпей беше изпратил центуриите си да съберат трибуните, магистратите, едилите, квесторите, преторите и всички останали нива на власт в Рим. Повече от хиляда мъже седяха по широките редици около централната сцена и гледаха надолу към Помпей, навъсени от страх и изтощение.

Помпей се изкашля и потърка настръхналите си голи ръце. Театърът не беше отоплен и дъхът на събралите се, се вдигаше на пара.

— Случилото се нощес беше най-близо до края на Рим — започна Помпей.

Всички стояха замръзнали като статуи, но Помпей видя на лицата им да се изписва решителност. Всички дребни вражди бяха забравени пред лицето на събитията от предишната нощ. Знаеше, че те биха направили всичко, за да възстановят мира в града преди падането на следващата нощ.

— Всички сте чули, че Клодий беше убит при сбиванията, а тялото му беше изгорено в курията. Самият сенат също стана на пепел. Голяма част от града е разрушена от пожари, трупове задръстват всяка улица и канал. Градът е в хаос, без храна и вода в много квартали. До довечера хората ще изгладнеят и насилието ще започне отново.

Той замълча. Тишината беше пълна.

— Войниците ми заловиха сенатор Милон на зазоряване, когато се опитвал да избяга от града. Имам намерение да претърся града за остатъците от сподвижниците му, но съдебните дела ще им дадат време да се прегрупират и превъоръжат. Нямам намерение да им давам втора възможност, приятели. — Той си пое дълбоко дъх. — Извиках ви тук, за да ми гласувате правомощията на диктатор. Ако остана обвързан от законите, не мога да отговарям за мира в града нито тази нощ, нито която и да било друга. Искам от вас да се изправите и да потвърдите това.

Почти като един хилядата членове на управляващата класа станаха. Помпей изчака малко, после кимна с жестоко задоволство и им махна да седнат.

— Стоя пред вас като диктатор — високо заяви той. — И от този момент обявявам военно положение в града. По залез-слънце ще бъде наложен нов вечерен час и всеки, който бъде заловен на улицата след него, ще бъде екзекутиран незабавно. Моят легион ще плени водачите и мъченията ще ни дадат имената на ключовите фигури от редиците на уличните банди. Обявявам, че тази сграда ще бъде седалище на управлението, докато не бъде построена нова сграда на сената. Храната ще се разпределя във форума, при северната и при южната порта, до приключване на, извънредното положение.

Огледа редиците и се поусмихна. Сега щеше малко да ги заболи.

— Всеки от вас ще плати данък от сто хиляди сестерции или една десета от богатството си, ако е по-голямо. Сенатската съкровищница е плячкосана, а имаме нужда от пари, за да изправим града на крака. Ще получите отплата, когато сандъците отново се напълнят, но дотогава това е необходима мярка.

Мърморене на недоволство премина през отекващата зала, но недоволните бяха съвсем малка група. Останалите бяха принудени да погледнат твърдо на факта, че всичко, което са смятали за солидно, е много крехко, и не се колебаеха да платят за сигурността си. Помпей съжаляваше, че Крас не е тук. Можеше да измъкне от него по-голяма сума. Изпращането на писмо с молба нямаше да има силата на личен разговор, но това не можеше да се промени.

След кратък поглед към бележките си продължи:

— Ще извикам един легион от Гърция, но докато те стигнат до града, имаме нужда от всеки мъж, който може да върти меч. Онези от вас, които имат охрана, ще дадат броя й на писарите, преди да си тръгнат. Трябва да знам на колко мъже можем да се доверим в случай на следващи размирици. Моят легион понесе тежки загуби тази нощ и трябва да се попълни. Това е от първостепенно значение, ако имаме намерение да разбием бандите, преди отново да са набрали сила. Ще екзекутирам последователите на Милон и Клодий без церемонии или публично оповестяване.

— Тази нощ ще бъде най-трудната, приятели — приключи той. — Ако я преживеем, редът бавно ще се възстанови. Впоследствие ще наложа такса на всички жители по римските земи, за да можем да възстановим града.

Все още забелязваше сковаващ страх върху много от лицата пред себе си, но по други се проявяваше първият блясък на надеждата. Поиска мненията им и мнозина се изправиха, за да попитат за подробностите на новото управление. Помпей се отпусна — знаеше точно как да отговори на въпросите им. Почувства се, все едно бяха на заседание на сената. Това даваше надежда — на всички.