Кон Игълдън
Земя на славата (20)

Глава 18

Светоний крачеше из дългата стая, в която посрещаха посетителите. Бибул гледаше мълчаливо. Както и всяка друга част от къщата, стаята беше подредена по вкуса на Бибул и дори докато гледаше приятеля си, той изпитваше задоволство от простите цветове на кушетките и златните капители на колоните. По някакъв начин студената чистота винаги успяваше да го успокои и само при влизането в някоя от стаите на вилата от пръв поглед разбираше дали нещо не си е на мястото. Черният мраморен под беше толкова добре полиран, че при всяка стъпка на Светоний под краката му се появяваше цветна сянка, сякаш ходеше по вода. Бяха сами. Дори робите бяха отпратени. Огънят отдавна беше угаснал и въздухът беше достатъчно студен, за да се вижда горещият им дъх. Бибул предпочиташе да извика да донесат затоплено вино или някаква храна, но не се осмеляваше да прекъсне приятеля си.

Започна да брой колко пъти Светоний се обръща при обиколките си из стаята. Напрежението му си личеше в стегнатите рамене и в побелелите кокалчета на стиснатите зад гърба ръце. Бибул трудно понасяше нощни гости в дома си, но Светоний имаше власт над него и той бе принуден да го слуша, дори и след като вече беше започнал да го мрази.

Грубият глас на Светоний разсече тишината без предупреждение, сякаш не можеше повече да таи гнева в себе си.

— Кълна се, че ако можех да се добера до него, щях да съм го убил, Биби. Кълна се в главата на Юпитер!

— Не говори така — стъписа се Бибул. Макар да бяха в неговата къща, имаше думи, които не трябваше да бъдат изричани.

Светоний спря обиколката си, сякаш се беше изправил пред препятствие, и Бибул се сви назад в отрупаната си с възглавнички кушетка. В ъглите на устата на Светоний се бяха събрали капки побеляла слюнка и Бибул се втренчи в тях, неспособен да отклони поглед.

— Не го познаваш, Бибул. Не си виждал как играе ролята на благороден римлянин, също като вуйчо му преди. Сякаш семейството му не са прости търговци! Ласкае онези, от които има нужда, и ги кара да се надуват като петли. О, ще му дам аз да разбере! Той е майстор да си намира обожатели. Всичко е изградено на лъжи, Бибул. Виждал съм го. — Погледна остро приятеля си, сякаш очакваше той да му възрази.

— Суетата му така е заблестяла, че не мога да повярвам, че съм единственият, който забелязва, докато всички останали са паднали в краката му и го наричат Младия лъв на Рим.

Светоний плю на полирания под и Бибул с ужас погледна лъскавото петно. Светоний подсмръкна. Горчивината превръщаше лицето му в грозна маска.

— Това е игра на онези — Помпей и Крас. Забелязах го, когато заедно се върнахме от Гърция. Градът беше беден, робите бяха на ръба на най-голямото въстание в нашата история и те издигнаха Цезар за трибун. Тогава трябваше да разбера, че никога няма да видя справедливост. И какво в крайна сметка е направил той, че да заслужи всичко това? Бях там, когато победи Митридат, Биби. Цезар не е по-голям водач от мен, но се правеше на такъв. Митридат буквално ни даде победата, не съм видял Юлий да се бие. Споменах ли това? Не го видях дори да извади меча си, за да ни помогне, когато навсякъде се разхвърча кръв.

Бибул въздъхна. Беше чувал тази история толкова пъти, че вече не ги броеше. Някога този гняв му се струваше справедлив, но с всеки следващ път, когато слушаше тези оплаквания, Цезар ставаше все повече и повече подлецът, който искаше да го изкара Светоний.

— Ами Испания? О, Биби, знам и за Испания. Отива там без нищо, а се връща с достатъчно злато, за да започне надпреварата за консул. И някой обвинява ли го за нещо? Да не би да е защитен от съд? Писах на мъжа, който го наследи на поста там, и реших да проверя цифрите, които той представи пред сената. Свърших работата вместо онези стари глупаци.

— И какво отговори той? — попита Бибул и вдигна поглед от ръцете си. Това беше нова част от оплакването и го заинтригува. Гледаше с любопитство как Светоний търси подходящите думи и се надяваше, че няма да се изплюе пак.

— Нищо! Писах отново и отново и най-накрая той ми изпрати груба кратка бележка с предупреждение да не се намесвам в държавните дела на Рим. Заплаха, Бибул, гадна заплаха. Тогава разбрах, че е от хората на Цезар. Несъмнено и неговите ръце са толкова омърсени, колкото и на предшественика му. Юлий се прикрива добре, но ще го пипна.

Бибул беше уморен и гладен и не можа да устои на изкушението от малко заяждане.

— Ако стане консул, той ще има имунитет срещу преследване дори и за углавни престъпления, Светоний. Тогава няма да можеш да го докоснеш.

Светоний изсумтя и се поколеба. Спомни си тъмните сенки, които вървяха към имението на Цезар, за да убият Корнелия и слугите. Понякога си мислеше, че единствено този спомен му помага да не полудее. Този ден боговете не пазеха Юлий. Той беше изпратен в Испания със слухове, че е в немилост, а гърлото на красивата му жена беше прерязано. Тогава Светоний се помисли, че най-после е победил гнева си. Смъртта на Корнелия беше като врящо гърне, което клокочеше в него и цялата отрова излиташе.

Въздъхна за загубата на онова спокойствие. Юлий беше пренебрегнал мандата си в Испания и бе обрал златото на страната. Трябваше да бъде убит с камъни на улицата, но се бе върнал, говореше лъжите си на простите тълпи и ги печелеше. Състезанието беше прославило името му из целия град.

— Изненада ли беше, че приятелят му спечели състезанието, Биби? Не, те просто го приветстваха по празноглавия си начин, макар че всеки, който имаше очи, можеше да види, че Саломин едва ходеше. Това е истинският Цезар, онзи, когото познавам. Точно там, пред хилядите, и никой не го забеляза. Къде беше в онзи момент прославената му чест? — Светоний отново започна да крачи и при всяка стъпка краката му плясваха огледалния си образ. — Той не трябва да стане консул, Бибул. Ще направя каквото трябва, но това не бива да се случва. Ти не си ми единствената надежда, приятелю. Все още можеш да вземеш достатъчно от гласовете на центуриите, за да го разбиеш, но аз ще намеря и друг начин, ако това не е достатъчно.

— Ако те заловят да правиш нещо… — започна Бибул.

Светоний му махна да замълчи.

— Върши си работата, Бибул, а аз ще върша своята. Махай на тълпите, ходи в съда, подготвяй си речите.

— Ами ако това не е достатъчно? — попита Бибул, изпълнен със страх от отговора.

— Не ме разочаровай. Ще стигнеш до края, освен ако оттеглянето ти не бъде необходимо за избора на баща ми. Много ли е това, което искам от теб? Не е нищо.

— Но ако…

— Омръзнаха ми възраженията ти, приятелю — тихо каза Светоний. — Ако искаш, още сега мога да отида при Помпей и да му покажа защо не си годен да представляваш Рим. Това ли искаш, Биби? Искаш ли той да узнае тайните ти?

— Недей — промълви Бибул и очите му се напълниха със сълзи. В моменти като този не чувстваше нищо друго към мъжа пред себе си, освен омраза. Светоний правеше така, че всичко да звучи гнусно.

Светоний отиде до него и сложи шепата си под меката плът на брадичката му.

— Дори и малките кучета могат да хапят, нали, Бибул? Чудя се дали би ме предал, а? Да, разбира се, че би, ако ти дам възможност. Но ще паднеш заедно с мен, а дори и по-лошо. Знаеш го, нали?

Светоний сграбчи гръкляна му с два пръста и стисна. Бибул потрепери от болка.

— Ти наистина си мръсник, Бибул. Аз обаче имам нужда от теб и това ни свързва по-здраво от приятелството или кръвта. Не го забравяй, Биби. Ти не би могъл да понесеш мъченията, а знаеш, че Помпей е доста грубичък.

Бибул се извъртя и се отскубна от хватката; меките му бели ръце стиснаха зачервената му шия.

— Извикай сладките си дечица и ги накарай да запалят огъня. Стана студено — каза Светоний с блеснали очи.

Брут вдигна чашата си и огледа приятелите си. Всички бяха прави, за да го почетат, и част от горчивината, която още изпитваше заради Саломин, се разсея. Юлий срещна погледа му и Брут се насили да се усмихне, засрамен, че изобщо някога е повярвал, че приятелят му е отговорен за побоя.

— За какво ще пием? — попита Брут.

Александрия се изкашля и всички я погледнаха.

— Ще ни трябва повече от един тост, но първият ще е за Марк Брут, най-добрия меч на Рим.

Всички се усмихнаха и повториха думите. Брут чу как ниският глас на Рений боботи над останалите. Старият гладиатор не беше говорил с него след спечелването на игрите и като чу гласа му, Брут се заслуша.

Вдигна чашата си и го погледна със специална благодарност. Рений се усмихна и Брут почувства как настроението му се подобрява.

— Тогава вторият трябва да е за моята красива ковачка — каза той, — която обича добрите бойци по много различни начини.

Александрия се изчерви и Брут погледна дяволито деколтето й.

— Ах ти, пиян развратнико — отвърна тя с развеселен поглед.

Юлий поръча да напълнят отново чашите.

— За онези, които обичаме и които не са с нас — каза той и нещо в тона му ги накара да се смълчат. Кабера лежеше на горния етаж, заобиколен от най-добрите лекари в Рим — но нито един от тях нямаше и половината от неговите умения. Старецът беше излекувал Домиций, но веднага след това беше припаднал и болестта му притесняваше всички.

Присъстващите повториха тоста, после се смълчаха; припомняха си онези, които бяха загубили. Освен за стария лечител Юлий мислеше за Сервилия и погледът му често се спираше на празния стол до него. Потърка челото си на мястото, където го беше ударила перлата.

— Цяла нощ ли смятате да стоим? — попита Домиций. — Октавиан вече трябва да си ляга.

Октавиан надигна чашата си, пресуши я и отвърна весело:

— Казаха ми, че мога да остана до по-късно, ако съм послушен.

Юлий погледна с нежност младия си роднина. Момчето се превръщаше в прекрасен мъж, макар че маниерите му бяха малко грубички. Дори и Брут беше забелязал колко пъти Октавиан беше засичан в дома на Сервилия и май се беше превърнал в нещо като любимец на момичетата там. Сега Октавиан се засмя на нещо, което му каза Рений. Юлий се надяваше изключителната доверчивост на младостта да не му бъде отнета прекалено грубо. Младият мъж все още не беше преминал през изпитания, но те несъмнено му предстояха. Имаше много неща, които Юлий би искал да промени в собственото си минало, но знаеше, че без тях все още щеше да е гневното и гордо момче, което Рений беше обучавал. Самата мисъл за това беше ужасна, но се надяваше Октавиан да изпита поне малко болка, която да го превърне в мъж. Това беше единственият път, който познаваше, и макар да помнеше триумфите си, несъмнено именно пораженията бяха оформили характера му.

Храната пристигна в сребърните подноси, които Юлий беше поръчал да му направят още в Испания. Всички бяха гладни и дълго никой не заговори. Чуваше се само мляскане и сумтене.

Накрая Брут се поизправи, прикри едно оригване с ръка и попита:

— Е, ще ставаш ли консул, Юлий?

— Ако достатъчно хора гласуват за мен.

— Александрия ти прави консулска фибула за плаща — продължи приятелят му. — Много е изящна.

Младата жена скръсти ръце.

— Това беше изненада, Брут! Казах ти, че ще е изненада. Защо му каза?

Брут стисна ръката й.

— Извинявай. И все пак, Юлий, много е красива.

— Надявам се да имам възможността да я нося. Благодаря ти, Александрия — отвърна той. — Ще ми се да бях толкова сигурен в победата, колкото Брут.

— И защо да не си? Изгуби едно дело във форума, но никой не би могъл да го спечели. И спечели три, които трябваше да изгубиш. Клиентите ти всяка нощ обикалят и докладите им са добри.

Юлий кимна и се замисли за дълговете, които беше натрупал, за да постигне това. Златото, което беше спечелил от Помпей, вече се бе изпарило. Въпреки екстравагантната репутация, която си беше спечелил, съжаляваше за някои от безумните си разходи и най-вече за перлата. А още по-лоша беше фамилиарността на лихварите с нарастването на дълговете му. Сякаш чувстваха, че притежават част от него, и той копнееше за деня, в който ще е далече от алчните им ръце.

Зачервен от виното, Брут отново се изправи.

— Трябва да вдигнем още един тост. За победата — но победа с чест!

Всички станаха и вдигнаха чаши. На Юлий му се прииска баща му да можеше да види това.