Кон Игълдън
Земя на славата (3)

Глава 1

Юлий стоеше пред отворения прозорец и рееше поглед над испанските хълмове. Залязващото слънце разливаше злато по далечните възвишения и те изглеждаха така, сякаш висяха във въздуха без опора — като далечна артерия от светлина. Ромонът на разговорите зад него се засилваше и затихваше, без да прекъсва мислите му. Усети ухание на пчелен мед във ветреца — ароматът му подсили остротата на миризмата на собствената му пот. После нежното ухание се разпръсна във въздуха и изчезна.

Беше наистина дълъг ден. Той притисна очите си с ръка и усети как изтощението се надига в него като черна вълна. Гласовете в заседателната зала се смесваха със скърцането на столовете и шумоленето на картите. Колко ли вечери беше прекарал на горния етаж на крепостта с тези мъже? Навикът се бе превърнал в някакво успокоение за всеки от тях в края на деня. Дори когато нямаше какво да обсъждат, пак се събираха тук на питие и разговор. Това запазваше спомена за Рим жив в паметта им и понякога дори успяваха да забравят, че не са виждали домовете си от повече от четири години.

Отначало Юлий бе така погълнат от проблемите на провинцията, че понякога с месеци не се сещаше за Рим. Времето летеше, той се събуждаше и заспиваше заедно със слънцето, а Десети създаваше градове в пустошта. Валенция беше преобразена с вар, дърво и боя — един почти нов град изникна върху стария. Построиха пътища, които опасваха земята, и мостове, които откриваха хълмовете за заселниците. През тези първи години Юлий работеше с неспирна и всепоглъщаща енергия. Използваше изтощението като опиат, за да прогони спомените. После щеше да спи и тогава Корнелия можеше да дойде при него. Нощем ставаше от подгизналото от пот легло и обикаляше на кон постовете — появяваше се неочаквано от тъмнината. Мъжете от Десети бяха нервни и уморени също като него.

Сякаш за да залъжат безразличието му, хората му откриха злато в два потока. Находищата бяха по-богати от всички известни досега. Жълтият метал носеше особени асоциации и когато Юлий го видя за първи път да се изсипва от платнената торбичка на масата пред него, го погледна с омраза заради това, което символизираше. Беше пристигнал в Испания без нищо, но земята му разкри тайните си. С богатството дойде и носталгията по стария град и живота, който почти беше забравил.

Въздъхна. Испания беше такава съкровищница, че щеше да му е трудно да я напусне. Все пак част от него знаеше, че не може да се мотае дълго тук. Животът беше прекалено ценен, за да бъде пропиляван — и прекалено кратък.

В стаята беше топло — бяха се събрали много хора. Картите на новите мини бяха разпънати на ниските маси и притиснати с тежести. Юлий чуваше как Рений спори с Брут и тихия кикот на Домиций. Само гигантът Кир беше мълчалив. Но дори и тези, които говореха, просто убиваха времето: чакаха го да заговори. Бяха добри мъже. Всеки бе стоял до него срещу враговете и в моменти на скръб. Понякога си представяше какво ще е да стигне с тях до края на света. Бяха мъже, на които беше писано да тръгнат по по-добри пътища, а не да бъдат забравени в Испания, и той не можеше да понесе съчувствието, което четеше в очите им. Знаеше, че заслужава само упрек, че ги е довел тук да се занимават с дреболии.

Ако Корнелия беше жива, щеше да я доведе в Испания. Това можеше да е ново начало, далече от интригите на града. Наведе глава. Вечерният ветрец облъхваше лицето му. Това беше стара болка. Бе минал цял ден, откакто не беше мислил за съпругата си. После щеше да се надигне вината и сънищата му щяха да са кошмарни: наказание за тази грешка.

— Юлий? Дойдоха — каза Брут и го докосна по рамото. Юлий кимна и се обърна към вратата.

Легионерът изнервено поглеждаше към покритите с карти маси и каните с вино, предназначени за хората край тях.

— Е? — каза само Юлий.

Войникът преглътна и се взря в тъмните му очи. Нямаше никаква благост в това сурово, изпито лице и легионерът потръпна.

— Един испанец дойде, господарю. Каза, че бил онзи, когото търсим.

Разговорите в стаята секнаха и на легионера му се прииска да е някъде другаде, а не пред изпитателните погледи на тези мъже.

— Провери ли го за оръжие? — попита Юлий.

— Да, господарю.

— Тогава го доведи. Искам да говоря с човека, който ми причини толкова неприятности.

Доведоха испанеца. Дрехите му бяха прекалено тесни за едрото му тяло, лицето му изразяваше прехода между момче и мъж, макар че в грубата му челюст нямаше мекота. Когато погледите им се срещнаха, испанецът се поколеба.

— Как се казваш, момче? — попита Юлий, докато слизаше по стъпалата.

— Адан — прегракнало отвърна младежът.

— Ти ли уби моя офицер? — студено попита римлянинът.

Младежът замръзна, после кимна. Изражението му се колебаеше между страх и решителност. Виждаше как го гледат мъжете в стаята и смелостта му сякаш го напускаше при мисълта да влезе при тях. Сигурно щеше да отстъпи назад, ако пазачът не го беше бутнал през прага.

— Чакай долу — изръмжа Юлий на легионера с внезапно раздразнение.

Адан отказа да сведе глава пред враждебните погледи на римляните, макар никога през живота си да не бе изпитвал такъв страх. Юлий затвори вратата зад него и младежът трепна и прокле нервността си. Обзе го паника, когато римлянинът отново мина пред него и седна. Дали да отпусне небрежно ръце? Внезапно това му се стори прекалено нелепо, също както и да ги кръстоса или да сплете пръсти зад гърба си. Тишината беше болезнена — той чакаше, а римляните не откъсваха очи от него. Преглътна с мъка, решил да не показва страха си.

— Знаеш достатъчно езика ни, за да разбереш, че те питам как се казваш. Разбираш ли всичко, което ти говоря? — попита Юлий.

Младежът облиза пресъхналите си устни.

— Да. — Поне гласът му не беше писклив като на момче. Поотпусна се и огледа останалите. Почти се отврати от животинската голота на един от тях — еднорък мъж-планина, чиито гърди буквално се издуваха от ярост.

— Казал си на пазачите, че си онзи, когото търсим. Че ти си убил войника — продължи Юлий.

Адан рязко извърна глава към него и отвърна на един дъх:

— Така е. Убих го.

— Измъчвал си го — добави Юлий.

Младежът преглътна. Беше си представял тази сцена, докато вървеше през тъмното поле към крепостта, но сега не можеше да си спомни оправданията, които беше измислил. Чувстваше се така, сякаш признава някоя беля пред баща си. Едва се сдържа да не запристъпва засрамено от крак на крак.

— Той искаше да насили майка ми. Завлякох го в гората. Тя се опита да ме спре, но не я послушах — сковано изрече Адан; опитваше се да си спомни думите, които беше намислил да каже.

Някой в стаята изруга. Младежът не откъсваше поглед от Юлий. Изпитваше дори облекчение, че му е разказал всичко. Сега римляните можеха да го убият и родителите му щяха да бъдат освободени.

Беше грешка да се сеща за майка си. Неизвестно откъде в очите му избликнаха сълзи и той замига бързо, за да ги прогони. Майка му би искала да е силен пред тези мъже.

Юлий го гледаше. Младият испанец трепереше — и имаше защо. Само трябваше да заповяда, и Адан щеше да бъде отведен в двора и екзекутиран пред събралите се войници. Това щеше да е краят… но някакъв спомен го спря и той попита:

— Защо се предаде?

— Защото прибрахте семейството ми, римлянино. Те са невинни. Аз съм човекът, който ви трябва.

— Мислиш, че смъртта ти ще ги спаси?

Младежът се поколеба. Как можеше да обясни, че само тази крехка надежда го е накарала да дойде?

— Те не са направили нищо лошо.

Юлий вдигна ръка, потърка челото си, после опря лакът на страничната облегалка на стола и каза замислено:

— Когато бях по-млад от теб, се изправих пред един римлянин, Корнелий Сула. Той уби вуйчо ми и унищожи всичко, което ценях в този свят. Каза ми, че мога да си тръгна, ако оставя жена си и я посрамя пред баща й. Сула харесваше такива злобни гаври.

За момент Юлий се взря в неясната далечина на миналото. По челото на Адан се стичаше пот. Защо този мъж му разказваше това? Вече беше признал, какво още? Но въпреки страха си усети прилив на любопитство. В Испания римляните бяха като железен юмрук. Зарадва се, като чу, че имат съперници и врагове и в собствените си земи.

— Мразех този мъж, Адан — продължи Юлий. — Ако имах оръжие, щях да го нападна, дори това да ми струваше живота. Изпитвал ли си такава омраза?

— Нали не си се отрекъл от жена си? — попита Адан.

Цезар премигна от неочаквания въпрос, после се усмихна горчиво:

— Не. Отказах и той ме остави жив. Ръцете му бяха в кръв до лактите — кръвта на онези, които беше измъчвал и убил — и все пак ме остави жив. Често се чудя защо.

— Не те е смятал за заплаха — отвърна Адан, изненадан от смелостта си да разговаря с римлянина толкова свободно. Юлий поклати глава, потънал в спомени.

— Съмнявам се. Казах му, че ще посветя живота си на това да го убия, а той ме освободи. — За момент се изкуши да разкаже как приятелят му е отровил диктатора, но тази част от историята трябваше да остане завинаги в тайна, дори от мъжете в тази стая. Сви рамене. — В крайна сметка умря от чужда ръка. Това е едно от нещата, за които съжалявам в живота си — че не можах да го направя лично и да видя как животът в очите му изгасва.

Адан отклони очи от пламъка в погледа на римлянина. Повярва му и мисълта как този мъж със същата злоба ще заповяда да го убият го накара да потрепери.

Юлий дълго мълча. Младежът се изпоти от напрежение и се стресна, когато римлянинът най-после наруши тишината:

— В килиите тук и във Валенция има много убийци. Един от тях ще бъде обесен и за твоето престъпление, освен за собствените си. Теб смятам да помилвам. Ще се прибереш при семейството си — никога повече не се появявай пред очите ми.

— Може ли да поговорим насаме, Юлий — изсумтя Рений. Гледаше Адан с омраза. Младежът бе зяпнал от изненада.

— Не, Рений. Казах думата си и това ще бъде — отвърна Юлий, без да го поглежда: гледаше момчето и усети как тежестта пада от раменете му. Беше сигурен, че е взел правилното решение. Бе видял себе си в очите на испанеца и това беше като вдигане на воал от спомените му. Колко страшен му се струваше Сула. За Адан Юлий беше също толкова жесток тиранин, в метална броня, с още по-твърди мисли. Колко близо бе до заповедта да го разпънат на кръст, да го изгорят или да го приковат на портата, както бе правил Сула с толкова от враговете си. Каква ирония, че някогашната приумица на Сула беше спасила Адан. Юлий се зачуди в какво се превръща. Не искаше да стане като мъжете, които мразеше. Ако имаше силата да се противопостави, годините нямаше да го вкарат в техния коловоз. Стана и се обърна към младежа:

— Не пропилявай тази възможност, Адан. От мен няма да получиш втора.

Испанецът почти избухна в сълзи. Беше се подготвил за смъртта и това, че тя го заобиколи и му беше обещана свобода, го сломи. Той импулсивно пристъпи напред и падна на колене.

Юлий стоеше мълчаливо, гледаше младия мъж пред себе си.

— Ти не си враг, Адан. Помни това. Ще наредя на писаря да изготви документа ти за помилване. Изчакай ме долу.

Младежът се изправи и за момент, преди да напусне стаята, се взря в тъмните очи на римлянина. Щом излезе, се облегна на стената и попи потта от лицето си. Всеки дъх, който поемаше, беше чист и студен. Не можеше да разбере защо го бяха пощадили.

— Тръгвай де! — сопна му се пазачът. — Какво чакаш? Да те заколят ли?

— Не и днес — отвърна Адан и му се ухили.

 

 

Брут тикна една чаша в ръката на Юлий и я наля умело от амфората. После попита:

— Ще ни кажеш ли защо го пусна?

Юлий вдигна чашата, отпи и отново я подложи.

— Защото беше смел.

Рений потърка белезите по брадичката си.

— Нали разбираш, че сега ще се прочуе. Ще е мъжът, който се е изправил срещу нас и е оживял. И сигурно ще го направят кмет, когато старият Дел Субио умре. Младите ще се скупчат около него и преди да се усетиш…

— Стига! — прекъсна го Юлий. Лицето му бе почервеняло не само от силното вино. — Мечът не е отговор на всичко, без значение колко много ти се иска да е така. Трябва да живеем с тях, без да ни се налага да изпращаме нашите хора по двойки и да оглеждаме всяка пътека и просека за засади. — Ръката му сечеше въздуха, докато се опитваше да намери точните думи.

— Те трябва да са толкова римляни, колкото сме и ние. Да искат да умират за нашата кауза и в битка срещу нашите врагове. Помпей проправи пътя с легионите, които обучи тук. Говорех истината, когато казах, че ние не сме врагът. Можеш ли да разбереш това?

— Разбирам го — изненадващо се намеси Кир. Дълбокият му глас заглуши отговора на Рений.

Лицето на Юлий се озари от внезапно прозрение.

— Точно така. Кир не е роден в Рим, но дойде с нас по собствено желание и принадлежи на Рим. — Трудно намираше думите, мисълта му се движеше по-бързо от езика. — Рим е… идея, не роден град. Трябва да направим така, че за Адан да ни отхвърли, да е като да изтръгне собственото си сърце. Тази нощ ще се чуди защо не е бил убит. Ще знае, че може да има справедливост, дори и след смъртта на римски войник. Ще разказва какво е станало и тези, които се съмняват, ще му повярват. Това е достатъчна причина.

— Освен ако не го е убил ей така, за кеф — възрази Рений. — И ако не разправя на приятелите си, че сме слаби и глупави. — Не се осмели да продължи, а се приближи до Брут, взе амфората от него и, притискайки я с чуканчето на лакътя си, напълни чашата си. В яда си разля по пода част от течността.

Юлий леко присви очи към стария гладиатор. Бавно си пое дъх, за да овладее гнева, който се надигаше в него.

— Няма да бъда Сула, нито Катон. Не го ли разбра най-после, Рений? Няма да управлявам със страх и омраза и да проверявам всяко ястие за отрова. Не разбра ли? — Гласът му се извиси. Рений сведе очи — осъзна, че е прекалил.

Юлий вдигна стиснат юмрук. Трепереше от ярост.

— Рений, стига да кажа една дума и Кир ще прободе сърцето ти. Той е роден на бреговете на други земи, но е римлянин. Той е воин на Десети легион и е мой. Не го държа със страх, а с любов. Не разбираш ли?

— Естествено, че разбирам. Ти…

Юлий го прекъсна с махване на ръка. Почувства остра болка между очите. Страхът, че може да получи пристъп пред всички, изпари гнева му и той се почувства уморен, дори изтощен.

— Оставете ме. Всички. Извикайте Кабера. Прости ми, Рений. Трябваше да викна на някого, за да избистря мислите си.

Старият гладиатор кимна и излезе с другите. Юлий остана сам. Падащият здрач се беше превърнал почти в нощ. Младият мъж запали лампите, застана до отворения прозорец и притисна чело до студения камък. Главоболието пулсираше. Юлий тихо изстена и заразтрива слепоочията си с кръгообразни движения, както го беше учил Кабера.

Имаше толкова много работа, а вътрешният му глас непрекъснато му шепнеше подигравателно. Дали не се криеше сред тези хълмове? Някога бе мечтал да се изправи в сградата на сената, а сега се бе оттеглил надалеч. Корнелия бе мъртва, Тубрук също. Дъщеря му бе… непозната. Живееше в къща, която бе посетил само за една нощ за цели шест години. Навремето жадуваше да премери силата и ума си с мъже като Сула и Помпей. Сега при самата мисъл отново да се хвърли в игрите на властта му се гадеше от омраза. Със сигурност беше много по-добре да си създаде дом в Испания, да си намери жена тук и никога повече да не види родното си място.

— Не мога да се върна — каза той прегракнало.

 

 

Рений намери Кабера в обора — тъкмо пробождаше с игла подутината над копитото на един кон. Конете сякаш винаги разбираха, че се опитва да им помогне, и дори и най-буйните заставаха кротко само след няколко промърморени думи и потупвания.

Рений изчака, докато Кабера изстискваше гнойта. Конят потръпна, сякаш го бяха накацали мухи, но не ритна лечителя — кракът му остана спокойно в здравите му ръце.

— Вика те — каза Рений.

Кабера вдигна глава и посочи с брадичка.

— Би ли ми подал ей онова гърне?

Рений му го даде — гърне с лепкава смола за запечатване на раната — и загледа как Кабера мълчаливо работи. Когато затвори раната, лечителят се обърна към него и каза:

— Притеснен си за Юлий.

— Той се убива тук. Разбира се, че съм разтревожен. Не спи. По цяла нощ гледа картите. Аз… не мога да говоря с него, без да се скараме.

Кабера се пресегна и хвана железните мускули на ръката му.

— Той знае, че ще си тук, ако има нужда от теб. За тази нощ ще му дам приспивателно. Да дам и на теб? Изглеждаш изтощен.

Рений поклати глава.

— Просто направи каквото можеш за него. Не мога да го гледам как се мъчи.

Кабера загледа след едноръкия гладиатор, който се отдалечи в тъмнината.

— Ти си добър човек, Рений.

Каза го съвсем тихо, сякаш на себе си.