Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Цезар (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Field Of Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2019)
Корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Кон Игълдън

Заглавие: Земя на славата

Преводач: Боряна Йотова

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 29.08.2005

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-649-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8558

История

  1. — Добавяне

Глава 13

Юлий вървеше през пустия град. Започна леко да ръми. Вече се зазоряваше и улиците трябваше да са пълни с работници, слуги и роби, натоварени със стотици задачи. Трябваше да се чуват виковете на търговците и крясъците на майсторите от дюкяните. Но беше призрачно тихо.

Вървеше, привел рамене заради дъжда, и чуваше как стъпките му отекват в стените на къщите от двете страни на улицата. От прозорците надничаха смълчани хора. Юлий забърза към форума.

Легионерите на Помпей стояха по ъглите на малки групи, готови да спрат всеки, нарушил вечерния час. Един от тях хвана дръжката на меча си, когато зърна Юлий, но той отметна плаща си, за да се види бронята отдолу, и го пуснаха да мине. Целият град беше напрегнат. Юлий кипеше от яд заради ролята, която беше играл Крас във всичко това.

Мина бързо по Алта Семита, а после и покрай хълма Квиринал надолу към форума. Наредените плоски камъни го предпазваха от нечистотията на улиците под краката му. Дъждът беше започнал да мие града, но щеше да е необходимо доста повече от кратко преваляване, за да стане наистина чисто.

През целия си живот не беше виждал огромното пространство на форума толкова пусто. Вятърът развя наметалото му и то заплющя зад гърба му. Имаше войници на входовете на храмовете и пред самата сграда на сената, но отвътре не се виждаше никаква светлина. Свещенослужителите в храмовете бяха оставили мъждукащи факли за хората, които се молеха вътре, но Юлий нямаше работа при тях. Докато минаваше покрай храма на Минерва, се помоли наум да го дари с мъдростта да види пътя си през заплетената ситуация, създадена от Крас.

Металните гвоздеи на сандалите му тракаха по камъните, докато се приближаваше към сградата на сената. Двама легионери стояха на пост, съвсем неподвижни въпреки дъжда и вятъра, които ги брулеха. Щом Юлий постави крак на първото стъпало, и двамата извадиха мечовете си и той се намръщи. Бяха млади. По-опитни бойци едва ли щяха да извадят оръжие за такава дреболия.

— По заповед на консул Крас никой не може да влезе, преди сенатът да се събере — каза единият, изпълнен с гордост от важността на задължението си.

— Трябва да видя консулите преди срещата — отвърна Юлий. — Къде са?

Двамата се спогледаха за момент, за да решат дали ще е правилно да му дадат тази информация. Юлий, вече мокър до кости, се ядоса.

— Заповядано ми е да докладвам веднага щом се върна в Рим. Е, върнах се. Къде е командирът ви?

— В сградата на затвора, господарю — отвърна единият легионер, понечи да добави нещо, но спря и прибра меча си. Двамата отново заприличаха на статуи близнаци в дъжда.

Над града вече се бяха събрали черни облаци и вятърът се усилваше и фучеше над празния форум. Юлий устоя на желанието си да изтича на завет и тръгна към затвора, който беше свързан със сената. Беше малка сграда, само с две килии под земята. Осъдените на смърт прекарваха там нощта преди екзекуцията. В града нямаше други затвори — екзекуциите и бичуването предотвратяваха нуждата от построяването им. Самият факт, че Помпей беше в затвора, подсказваше на Юлий какво го очаква и той се подготви да го посрещне, без да трепне.

Други двама от мъжете на Помпей пазеха пред входа на затвора. Когато Юлий се приближи, те му кимнаха, все едно го бяха очаквали, и вдигнаха резетата.

Бронята му беше със знаците на Десети и не му задаваха въпроси, преди да стигне до стъпалата, които водеха надолу към килиите. Тримата мъже там се размърдаха неспокойно, когато им каза кой е, и го заобиколиха, четвърти тръгна надолу по стълбите. Юлий зачака търпеливо. Чу името си някъде отдолу, чу и дрезгавия глас на Помпей. Тримата, които го наблюдаваха, бяха сковани от напрежение. Той се облегна възможно най-спокойно на стената, избърса капките по бронята си и изтръска косата си. Дори успя да се усмихне на Помпей, когато той се качи при тях.

— Да, това е Цезар — потвърди консулът. Погледът му беше твърд.

Тримата мъже пуснаха дръжките на мечовете си и се дръпнаха от пътя на Юлий.

— Има ли все още заплаха за града? — попита Помпей.

— Вече не — отвърна Юлий. — Катилина загина в битката.

Помпей тихо прокле и изръмжа:

— Лошо. Ела долу. Трябва да видиш всичко.

Избърса потта от челото си и Юлий видя по ръката му следа от кръв. Последва го надолу по стълбите; сърцето му биеше от неприятно предчувствие.

Крас беше в килията. Кръвта се беше отцедила от лицето му и под светлината на лампите той изглеждаше като восъчна фигура. Вдигна поглед, когато Юлий влезе, и очите му заблестяха трескаво. Въздухът миришеше на болест. Юлий се опита да не гледа окованите с вериги хора в средата. Бяха четирима и миришеха на прясна кръв — миризма, която познаваше много добре.

— Къде е Катилина? — попита Крас и го стисна за ръка.

— Падна още при първата атака, консуле — отвърна Юлий. Гледаше го в очите. Както и очакваше, видя как страхът изчезва от тях. Тайните на Катилина бяха умрели заедно с него.

Помпей изръмжа и пристъпи към палачите, изправени над сгърчените тела на заговорниците.

— Жалко. Тези предатели го назоваха като свой водач, но не знаят никакви подробности. Иначе досега да са ни ги казали.

Юлий погледна към мъжете и потисна треперенето си от това какво бяха направили с тях. Помпей явно беше проявил предостатъчно старание и четиримата едва ли бяха скрили нещо. Трима от заговорниците лежаха неподвижно като мъртви, но последният с рязко движение завъртя глава към тях. Едно от очите му беше избодено и изтекло по бузата с блестяща диря, но другото се въртеше безцелно и светна, когато забеляза Юлий.

— Ти! Ти си виновен! — изхърка мъжът, после се изкикоти и по брадичката му пръсна кръв.

Юлий едва се сдържа да не повърне, когато видя на каменния под бели зъби — избити и извадени с корените.

— Загубил си е ума — каза тихо той и за негово облекчение Помпей кимна.

— Да, въпреки че издържа най-дълго. Ще живеят достатъчно, за да ги екзекутират, и това ще е краят на заговора. Благодаря и на двама ви, че съобщихте на сената навреме. Това беше благородна постъпка, подобаваща на постовете ви. — Помпей погледна твърдо Юлий, който щеше да се яви на изборите за консул само след два месеца. — Когато отменя извънредното положение, хората ще празнуват, че са били спасени от кървав метеж. Ще те изберат, не мислиш ли? И как биха могли да не го направят?

Очите му обаче казваха друго и Юлий се почувства засрамен.

— Вероятно — допълни тихо Крас. — Тримата ще трябва да работим заедно за Рим. Един триумвират обаче би създал проблеми, сигурен съм. Може би трябва…

— Друг път, Крас — сопна се Помпей. — Не сега, в тази воняща килия. В зори трябва да съберем сената, а преди това искам да се изкъпя.

— Вече се съмва — каза Юлий.

Помпей тихо прокле и избърса ръцете си с парцал.

— Тук долу винаги е нощ. Приключих с тези.

Нареди на палачите да почистят заговорниците и да ги приведат в приличен вид. Юлий загледа как мъжете натопиха тъмни гъби във ведрата и започнаха да свалят най-големите съсиреци — кървавата вода изтичаше в улея на каменния под.

— Ще насроча екзекуцията по пладне — каза Помпей и поведе Юлий и Крас нагоре по стълбите.

Небето вече изсветляваше. Дъждът биеше по камъните като хиляди тънки остриета. Помпей тръгна нанякъде, Крас също забърза, въпреки че Юлий му подвикна да спре. Младият едил настигна консула и каза високо:

— Хрумна ми нещо, докато разбивах бунтовниците, събрани в твое име. Гласът му отекна над форума.

Консулът замръзна и се огледа. Наблизо нямаше никого.

— В мое име ли, Юлий? Катилина ги водеше. Нима последователите му не убиха твои войници на улицата?

— Може би. Но къщата, която ти ми показа, беше скромна, Крас. Откъде Катилина е имал достатъчно злато, за да плаща на десет хиляди души? Много малко хора в този град могат да си позволят да плащат на такава армия, не мислиш ли? Какво ли ще се случи, ако пратя хора да проверят сметките му? Дали няма да намеря предател с огромни резерви от тайно богатство, или трябва да потърся някой друг, който е плащал?

Крас нямаше как да знае за изгорелите книжа, които Брут бе открил в къщата, и проблясъкът на притеснение беше всичко, от което Юлий се нуждаеше, за да потвърди подозрението си.

— Стигнах до извода, че подобна огромна сила от наемници, подсилена от размирици и палежи в града, можеше много лесно да проработи, ако единствено легионът на Помпей пазеше Рим. Те не са ти направили предложение просто ей така, Крас, нали ме разбираш? Градът много лесно можеше да стане твой. Изненадан съм, че не си се изкушил. Щеше да се изправиш над камари от трупове и Рим можеше да е готов за диктатура.

Крас понечи да отговори, но изражението на Юлий се промени и подигравателният му тон стана по-твърд.

— Но ето че без предупреждение още един легион се завръща от Испания — и тогава какво? Озоваваш се в много трудно положение. Силите на заговорниците са готови, но Рим вече се пази от десет хиляди и победата не е гарантирана. Ти си човек, който знае кога играта е приключила. Чудя се кога си решил, че е по-добре да предадеш Катилина, отколкото да го оставиш да довърши плана. Дали беше когато дойде в дома ми, за да планираш с мен кампанията ми?

Крас постави ръка на рамото му.

— Казах, че съм приятел на твоя дом, Юлий, затова все едно не съм чул думите ти. Правя го за твое собствено добро. — Замълча за момент. — Заговорниците са мъртви и Рим е в безопасност. Всъщност чудесна развръзка. Това ти е достатъчно. Нищо друго не трябва да безпокои мислите ти. Е, хайде…

Наведе глава и тръгна под дъжда. Юлий стоеше и гледаше след него.