Кон Игълдън
Земя на славата (7)

Глава 5

През следващите дни времето сякаш течеше много по-бавно, особено защото Сервилия не можеше да намери повод да пояздят пак. „Златната ръка“ вървеше добре и тя доведе от Рим двама мъже, достатъчно яки, за да укротят и най-бурния скандалджия. Вместо да се наслаждава на успеха си обаче, усети, че мислите й непрекъснато се връщат при странния млад мъж, който можеше да е толкова уязвим и едновременно плашещ. Реши да не го търси, а да изчака неговата покана. Когато тя дойде, Сервилия се засмя високо, развеселена на себе си, но и неспособна да устои на вълнението, което й носеше.

Спря, за да добави още едно цвете към венчето, което плетеше, докато вървяха през полето от залюлени жита. Юлий спря с нея. Чувстваше се отпочинал, което не му се бе случвало напоследък. Тъгата, която го потискаше, сякаш изчезваше в нейно присъствие и му се струваше странно, като си помислеше, че двамата бяха яздили за първи път заедно само преди няколко седмици. Тя беше видяла моментите от живота му, които имаха най-голямо значение за него, и той се чувстваше така, сякаш я беше познавал винаги.

С нея кошмарите, които се бе опитал да удави като кученца в тежко вино, бяха изчезнали, макар да усещаше, че още витаят наоколо. Тя беше благословията на Александър за него, закрила срещу сенките, които го подтикваха към отчаяние. Можеше да забрави това, в което се бе превърнал, да захвърли мантията на властта. Час или два дневно на слънце… което сгряваше не само кожата му.

Погледна я, замислен за силата на чувствата, които предизвикваше у него. В един момент можеше да го върне към спомена за града и сенаторите, което го оставяше без дъх, а в следващия да бъде почти като дете, докато се смее или избира поредното цвете, което да вплете във венеца.

Брут не беше възразил срещу приятелството им след онази първа разходка до селото със счупената статуя. Видя, че Сервилия е като балсам за ранения дух на приятеля му. Беше започнала да лекува раните, които бяха останали отворени прекалено дълго.

— Помпей сгреши, като заповяда да разпънат робите на кръст — каза Юлий, като си спомни редицата кръстове и стенещите, измъчени хора, които чакаха смъртта си. Картините от голямото въстание на робите все още бяха болезнено живи в съзнанието му, дори и след четири години. Гарваните ги кълваха, докато преядоха толкова, че не можеха да летят, и крещяха гневно на хората му, които ги ритаха. Юлий потрепери. — Не предложихме на робите нищо друго, освен смърт. Знаеха, че никога няма да ги оставим да избягат. Отнесохме се с тях зле и Помпей нареди да ги разпънат на юг по главния път. Не беше достойно от негова страна да отговори на въстанието с терор.

— Ти не би ли го направил? — попита тя.

— Спартак и неговите гладиатори трябваше да умрат, но имаше и други — смели мъже, които се изправиха срещу легионите и ги победиха. Аз щях да сформирам нов легион от тях, щях да ги смеся с най-опитните бойци от други легиони. Шест хиляди смели мъже, Сервилия, и всичките погубени заради неговата амбиция. Това щеше да е много по-добре, отколкото да ги разпъне, но Помпей не може да види по-далече от дребнавите си закони и традиции. Придържа се към тях, докато целият останал свят профучава покрай него.

— Всички римляни го приветстваха, Юлий. Помпей беше единственият, когото наистина искаха за консул. Крас пое второто място в сянката му.

— По-добре да бяха дали на робите свобода — промърмори Юлий.

— Тогава щяха да изправят глави, вместо да се втурнат да целуват краката на Помпей. По-добре е да отглеждаш своя собствена реколта, отколкото да се молиш на хора като Помпей да ти дадат храна. Това при нас е болест, знаеш ли. Винаги издигаме недостойни мъже да ни управляват.

Опитваше се да намери най-точните думи. Сервилия го погледна. В този горещ ден беше избрала стола от тънък памук. Беше вързала косата си на тила със сребърна нишка, за да се вижда шията й. Всеки ден, който прекарваше с него, тя разкриваше на вниманието му нещо ново. Прииска му се да я целуне по шията.

— Той унищожи пиратите, Юлий. Всички бяха доволни от това.

— Разбира се — горчиво отвърна той. — Макар че аз самият исках тази задача. Той не е мечтател, Сервилия. Пред нас има цял нов свят, богат с перли и злато, а Помпей си нехае и организира игри за народа. Хората по полето гладуват, докато той строи нови храмове, за да могат те да се молят за реколта.

— А ти би могъл да направиш повече, така ли? — попита тя и го хвана за ръката. Дланта й беше топла и мислите му отлетяха далече под напора на внезапна страст, която го изненада. Зачуди се дали мислите му са съвсем прозрачни и промърмори:

— И ще направя. Има достатъчно злато да въздигнем порутения Рим и имаме възможността да го вземем. Нищо на света не може да се равнява с нашия град. Казват, че Египет бил по-богат, но ние все още сме достатъчно млади, за да напълним шепите си. Помпей се заблуждава, ако си мисли, че границите ни ще останат сигурни с легионите, които имаме. Трябва да обучим още и още и да платим за тях с нови земи и злато.

Тя отпусна ръка; усети как настръхва от тръпката на желанието. В него имаше такава сила, когато не беше затворен в тъгата и отчаянието си! Видя как мракът се отдръпва, изпълнена едновременно със страхопочитание и задоволство. Мъжът, който я беше развълнувал с докосването си, не беше онзи, когото бе срещнала първия ден на портите на крепостта, и тя се зачуди какво ли ще излезе от това ново пробуждане.

Това, че изпитва желание към него, я стресна и почти я изплаши. Нещата не трябваше да се развият по този начин. Мъжете, които я обичаха, никога не се докосваха до нещо повече от кожата й, за която копнееха. Можеха да се разтопят в нея без дори трепване на истински отговор. Но този необикновен млад мъж я объркваше всеки път, когато очите му срещнеха нейните. Толкова странни очи — зениците им се присвиваха болезнено на ярка светлина. Сякаш я виждаше отвъд всичките й маски и преструвки, сякаш преодоляваше нейната неуловимост, за да достигне до истинската й същност.

Сервилия въздъхна. Беше глупава. Сега не беше моментът в живота й, когато да се заплесне по мъж на възрастта на сина си. Несъзнателно прокара ръка по вързаната си коса. Годините й изобщо не си личаха, никак даже. Бяха й казвали, че мъжете могат да я вземат за трийсетгодишна, а не на четирийсетте, за които срамежливо претендираше. Четирийсет и две. Понякога се чувстваше по-стара, особено в града, когато я посещаваше Крас. Понякога се разплакваше без причина, после тъгата изчезваше толкова внезапно, колкото се беше появила. Знаеше, че младият мъж до нея може да има всяко младо момиче в града. Нямаше да поиска жена, която носи по себе си толкова много белези — белези, които никой не можеше да види.

Стисна ръце и едва не смачка венеца. Не се съмняваше, че ако пожелае, може да предизвика страст у него. В сравнение с нея той беше млад и невинен. Щеше да е лесно — и тя осъзна, че част от нея го иска и ще прикани ръцете му върху себе си сред високите треви. Тръсна глава. Глупаво момиче. Изобщо не трябваше да го целува.

Заговори бързо, за да прикрие паузата. Чудеше се дали е забелязал разсейването й и червенината, която беше избила по страните й.

— Не си виждал Рим наскоро, Юлий. Сега има безброй бедни. Армията на робите не остави никого да работи на полето и просяците са буквално като мухи. Помпей поне им придава усещане за слава, макар стомасите им да са празни. Сенатът не се осмелява да го спре за нищо, за да не би тълпата да се надигне и да ги помете всичките. Когато тръгнах, мирът беше доста крехък и се съмнявам нещо да се е подобрило оттогава. Нямаш представа колко са близо до хаоса. Сенатът живее в страх от ново въстание, което да отмъсти за победата над Спартак. Всеки, който може да си позволи, има охрана. Бедните се избиват по улиците и нищо не се прави срещу това. Времената никак не са лесни, Юлий.

— Тогава може би трябва да се върна. От четири години не съм виждал дъщеря си, а и Помпей ми е длъжник. Може би е време да си потърся някои от дълговете и да се уверя, че отново съм в играта.

За момент лицето му се озари от страст и сърцето й прескочи един удар — тя си спомни как този мъж омайваше сената и дори враговете в него. После, също толкова бързо, всичко отмина и той въздъхна отчаяно.

— Преди имах съпруга, с която да споделям всичко. Имах Тубрук, който беше за мен повече баща, отколкото приятел, имах и дом. Животът преминаваше през мен с някаква… радост. Сега нямам нищо, освен няколко нови меча и рудници… и всичко ми се струва безсмислено. Бих дал всичко да можеше Тубрук да е до мен поне за час, за да пием заедно, или да видя Корнелия поне за миг, за да й кажа колко съжалявам, че не удържах на обещанията си към нея.

Той изтри очи и тръгна през тревата. Сервилия почти го докосна — знаеше, че ласката й ще му донесе облекчение. Едва удържа огромната сила на желанието си. Докосването щеше да доведе до много повече и макар да й бе много трудно да се сдържи, намери сили да се спре и да не започне играта, която познаваше толкова добре — нали я играеше, откакто се помнеше. По-млада жена би го сграбчила, без да се притесни, в момента на неговата слабост, но Сервилия беше прекалено опитна, за да го направи. Щеше да има и други дни.

Той се обърна и я притисна толкова силно, че я заболя, устните му се впиха в нейните, напираха да ги разтворят. Тя се поддаде, неспособна да спре.

 

 

Брут мина през портите на крепостта и леко скочи от седлото. Легионът беше провел сложни маневри в хълмовете и Октавиан се беше справил много добре — с частта, която му беше дадена, умело прикри фланговете на Домиций.

Брут влезе тичешком в сградата. Мрачното настроение, което беше хвърляло облак над всички, вече беше само спомен и той знаеше, че Юлий ще се радва да чуе колко добре се справя младият му роднина. Октавиан беше роден за командир — имаше сърце на орел, както би казал Марий.

Брут подмина зазяпалия се пазач на стълбището и той се разкрещя да го спре, но младият мъж само се усмихна.

Нахълта в стаята и замръзна: Юлий беше в леглото със Сервилия. Лицата и на двамата пламнаха. Юлий скочи — беше съвсем гол — и изкрещя яростно на приятеля си:

— Вън!

Брут се вцепени, после лицето му се разкриви, той се обърна рязко и тресна вратата зад гърба си.

Юлий бавно се обърна и погледна Сервилия. Вече съжаляваше за избухването. Сграбчи дрехите си и седна на дългото легло. Усещаше в ноздрите си силния й парфюм и знаеше, че той също мирише на него. Заоблича се машинално, замислен как трябва да постъпи.

— Ще отида да го намеря — каза Сервилия.

Потънал в горчивина, Юлий дори не забеляза голотата й. Беше истинска лудост да заспят, след като можеха да ги изненадат, но нямаше смисъл да съжалява за нещо, което вече се беше случило. Поклати глава, докато завързваше сандалите си.

— Няма за какво да му се извиняваш. Аз ще говоря с него.

Очите й внезапно станаха твърди.

— Нали няма да се извиняваш… заради мен? — попита тя с привидно спокоен глас.

Юлий се изправи и я погледна. После каза тихо:

— И за момент не съм смятал да се извинявам за теб.

Тя се сгуши в прегръдките му и той откри, че има нещо неописуемо еротично да прегръща гола жена, докато той самият е напълно облечен. Отдръпна се с усмивка, въпреки притеснението си за Брут.

— Ще се оправи, стига малко да му мине — опита се да я успокои. Искаше му се сам да си повярва. С твърда ръка затъкна меча на кръста си. Сервилия го изгледа, внезапно изплашена.

— Не се бий с него, Юлий!

Той се насили да се засмее и смехът сякаш отекна в празния му стомах.

— Той никога не би ме наранил.

И излезе.

Намръщен слезе по стълбите. Домиций и Кабера бяха долу с Кир и му се стори, че погледите им го осъждат.

— Къде е? — сопна се Юлий.

— В двора за упражнения — отвърна Домиций. — На твое място щях да го оставя за малко сам, Юлий. Кръвта му лесно кипва и точно сега няма да е добре да го ядосваш.

Юлий се поколеба, после някогашното му безразсъдство взе превес. Беше довел нещата дотук и трябваше да плати цената.

— Стойте тук — спокойно каза Цезар. — Той е най-старият ми приятел и това е само между нас.

 

 

Брут стоеше сам в празния двор, в ръката му блестеше един от мечовете на Кавало. Кимна на Юлий, когато той тръгна към него. Юлий за пореден път се поколеба, като забеляза мрачния поглед, с който приятелят му следеше всяко негово движение. Ако се стигнеше до кръвопролитие, не можеше да победи Брут. А дори и да успееше, не би могъл да отнеме живота му.

Брут вдигна блестящото оръжие и Юлий изпразни съзнанието си с някогашната дисциплина, на която го беше научил Рений. Това бе врагът и той можеше да го убие.

Извади меча от ножницата.

— Плати ли й? — попита тихо Брут.

Юлий се опита да превъзмогне кипящия гняв, който го обхвана.

И двамата се бяха учили от един и същи човек и той много добре знаеше, че е по-добре да не слуша, за да не се разсейва. Започнаха да обикалят в кръг.

— Мислех, че знам, но не исках да повярвам — продължи Брут. — Мислех, че няма да ме посрамиш с нея, така че не се притеснявах.

— Няма нищо срамно — отвърна Юлий.

— Има — отвърна Брут и се премести още една крачка вдясно.

Юлий познаваше стила му по-добре, отколкото на всеки друг, но едва успя да парира удара, насочен право към главата му. Беше смъртоносен удар — не като в приятелско състезание. Ядоса се и запристъпва по-пъргаво, краката му стъпваха по-твърдо по земята, сетивата му се изостриха. Така да бъде.

Наведе се и мечът му блесна напред като сребърна стрела — Брут отстъпи — замахна с режещ удар отстрани, но приятелят му се измъкна ловко и отговори с дъжд от удари.

Отдръпнаха се един от друг. Бяха се задъхали. Юлий стисна лявата си ръка в юмрук — от дланта му капеше кръв. Капките падаха в пясъка и бавно потъваха като лъскави очи.

— Обичам я — каза Юлий. — Обичам и теб… Стига вече! — И с отвращение хвърли меча и застана с лице към приятеля си.

Брут опря върха на меча си в гърлото му и го погледна в очите.

— Всички ли знаят? Кабера, Домиций, Октавиан?

Юлий го гледаше твърдо, стараеше се да не трепне.

— Може би. Не исках да стане така, Брут. Не исках да ни изненадаш.

Мечът беше все още опрян в гърлото му. Юлий стисна зъби. Обзе го спокойствие. Съзнателно отпусна всичките си мускули и зачака. Не искаше да умре, но ако трябваше, щеше да го приеме достойно.

— Това не е просто прищявка, Марк. Нито за мен, нито за нея.

Мечът внезапно се отпусна и искрата на лудост изчезна от погледа на Брут.

— Толкова много неща ни свързват, Юлий… но ако я нараниш, ще те убия.

— Върви при нея. Тя се тревожи за теб — отвърна Цезар, като пренебрегна заплахата.

За един дълъг миг Брут го погледна в очите, после си тръгна и го остави сам в празния двор. Юлий го гледаше как се отдалечава, после разтвори стиснатия си юмрук и трепна от болка. За миг отново го обхвана гняв. Би обесил всеки друг, който се осмели да вдигне меча си срещу него. Нямаше никакво оправдание за това.

Но все пак с Брут бяха отраснали заедно и това имаше значение. Може би дори достатъчно, за да преглътне опасността от опряното в гръкляна му острие. Юлий замислено присви очи. Вече щеше да му е трудно да вярва на Брут.

 

 

Следващите два месеца бяха изпълнени с почти непоносимо напрежение. Въпреки че Брут беше говорил с майка си и с половин уста бе дал благословията си за тяхната връзка, гневът и самотата му постоянно витаеха около него.

Без да каже и дума за обяснение, Юлий отново беше започнал да тренира легиона. Сам изкарваше войниците и с дни не проговаряше, освен да издаде някоя заповед. Легионерите се трепеха до пълно изтощение, само за да получат кимване от него, но това сякаш струваше много повече, отколкото многословни похвали от друг.

Когато беше в бараката, Юлий до късна нощ пишеше писма и заповеди; използваше златните резерви, които беше натрупал. Изпрати в Рим конници да поръчат нови брони от работилницата на Александрия; керваните с провизии лъкатушеха през хълмовете на път от испанските градове. Бяха необходими нови мини, за да доставят желязна руда за мечове, които се изработваха по метода на Кавало. Горите се изсичаха за въглища и нямаше и миг, в който всеки един от петте хиляди войници на Десети да няма поне две или три задачи.

Офицерите му се разкъсваха между болката от това, че са изолирани, и някаква особена радост, че виждат как командирът им отново е възвърнал предишната си енергия. Дълго преди Юлий да събере подчинените си от постовете им из страната, те предполагаха, че престоят им в Испания наближава края си. Испания просто беше прекалено малка за амбициите на командира на Десети.

Цезар нареди на най-способния от испанските квестори да поеме мястото му в промеждутъка, докато Рим не избере някой друг от синовете си. Даде му печата на крепостта и отново се хвърли в денонощна работа: понякога не спеше по три денонощия и почти припадаше от изтощение. Но след кратка почивка ставаше и започваше отново. Всички напрегнато чакаха резултата от работата му.

Рано една сутрин Брут отиде при него. Лагерът още беше тих и смълчан. Потропа на вратата и влезе, след като Юлий изсумтя някакъв отговор.

Юлий седеше зад покритото с карти и восъчни плочки писалище — десетки други лежаха на пода в краката му. Щом видя Брут, се изправи. За момент студенината помежду им сякаш спираше думите. И за двамата навиците на приятелството вече бяха ръждясали.

Брут преглътна с мъка и каза:

— Извинявай.

Юлий мълчеше. Гледаше го. Лицето му беше като на непознат. Нямаше нищо от приятелството, което толкова липсваше на Брут. Той опита отново:

— Държах се като пълен глупак, но ти ме познаваш прекалено добре, за да оставиш нещата да продължават така. Аз съм ти приятел. Твоят меч, нали помниш?

Юлий кимна. После каза тихо.

— Обичам Сервилия. Бих го казал първо на теб, но нещата помежду ни се развиха прекалено бързо. Сериозно. Отношенията ни са нещо лично. Няма да ти давам обяснения за тях.

— Когато ви видях… — започна Брут.

Юлий твърдо вдигна ръка.

— Не. Не искам да слушам. Това е приключено.

— Богове, няма да ме улесниш, нали? — каза Брут и поклати глава.

— Няма. Няма да ти е лесно. Грижа ме е за теб, повече отколкото за всеки друг мъж на света, а ти се опита да ме убиеш в двора. Това трудно се прощава.

— Какво? — възкликна Брут. — Аз не…

— Знам, Брут.

Брут отпусна рамене и без да каже и дума, седна на един стол. След секунда Юлий седна на мястото си.

— Искаш да продължа да ти се извинявам? Бях бесен. Помислих, че я използваш като… Беше грешка, съжалявам. Какво повече искаш?

— Искам да знам, че мога да ти вярвам. Искам да забравим всичко — отвърна Юлий.

Брут се изправи.

— Можеш да ми вярваш. Познаваш ме. Заради теб се отказах от Първородните. Май забрави за това.

Двамата се погледнаха и на лицето на Юлий се появи усмивка.

— Забеляза ли как парирах удара ти? Ще ми се Рений да ме беше видял.

— Да, беше много добър — саркастично отвърна Брут. — Доволен ли си?

— Мисля, че можех да победя — весело каза Цезар.

Приятелят му се ококори.

— Е сега вече прекали.

Напрежението помежду им изчезна, избледня до далечен спомен.

— Смятам да върна легиона в Рим — каза Юлий, облекчен, че отново има приятел, с когото може да сподели плановете си. Чудеше се дали седмиците след двубоя им бяха наранили Брут така, както бяха наранили него.

— Всички знаем, Юлий. Мъжете клюкарстват като бабички. Да не би да искаш да предизвикаш Помпей? — безгрижно подметна Брут, сякаш животът на хиляди войници не зависеше от отговора.

— Не. Той управлява прекалено добре заедно с Крас. Бих искал да впиша името си в списъка на кандидатите за консули за предстоящите избори. — Зачака реакцията на Брут.

— Мислиш, че можеш да спечелиш? — бавно попита приятелят му; обмисляше чутото. — Ще имаш само няколко месеца, а хората имат къса памет.

— Аз съм последният оцелял кръвен роднина на Марий. Ще им го напомня — отвърна Юлий и Брут почувства в гласа му струната на някогашното въодушевление. Замисли се как приятелят му се беше преродил през последните няколко месеца. Разяждащият гняв беше изтлял — и майка му имаше участие в това. Дори неговата скъпа малка Анжелина беше изпълнена със страхопочитание към Сервилия и той вече започваше да разбира защо.

— Почти се зазорява. Трябва да поспиш — каза той.

— Не още. Имам да свърша доста работа, преди да мога отново да видя Рим.

— Тогава, ако нямаш нищо против, ще остана с теб — отвърна Брут и потисна поредната прозявка.

Юлий му се усмихна.

— Нямам нищо против. Трябва ми някой, който да пише, докато му диктувам.