Кон Игълдън
Земя на славата (47)

Глава 45

Когато зимата отново дойде, Юлий поведе четири легиона през Алпите, за да ги разположи край Ариминум. Беше взел със себе си в каруците петстотин сандъка със злато — достатъчно, за да плати десетократно данъка на сената. Мъжете му крачеха с монети в кесиите, а хубавата храна и почивка бяха възстановили блясъка и силата им. Галия най-после беше спокойна и нови пътища се простираха през плодородната земя от единия бряг до другия. Въпреки че Верцингеторикс беше подпалил хиляди римски стопанства, земята беше поета от нови семейства още преди края на лятото. Прииждаха и още при обещанието за реколта и спокойствие.

Цели три хиляди от Десети бяха оцелели в битките в Галия и Юлий беше възнаградил всеки от мъжете под свое командване със земя и роби. Беше им дал злато и земя и знаеше, че те са негови завинаги, както някога му беше обяснил Марий. Те не се бяха били за Рим или за сената. Бяха се били за своя пълководец.

Не искаше и да чуе, че някой от тях ще прекара нощта на открито, и всяка къща в Ариминум се превърна в дом за по двама-трима войници. Градът се изпълни с живот. Цените се вдигнаха буквално за една нощ и към края на първия месец и последната от винарните в пристанищния град пресъхна.

Брут пристигна с Трети Галски и започна да пие до пълна забрава още в момента, в който се оказа сам и свободен. Загубата на Рений беше огромен удар за него и Юлий получаваше непрекъснати доклади за приятеля си, който всяка нощ участваше в какви ли не свади. Цезар изслушваше оплакванията на съдържателите и плащаше сметките, без да протестира. Накрая изпрати Регул, за да спре Брут да не убие някого в пиянска ярост. Но на следващия ден му докладваха, че двамата вилнеят из града заедно и причиняват още по-големи поразии, отколкото Брут, докато беше сам.

За първи път след Испания Юлий не знаеше какво ще му донесе следващата година. Милион мъже бяха загинали в Галия, за да утолят амбициите му, а още милион бяха продадени в римските кариери и стопанства от Африка до Гърция. Имаше повече злато, отколкото някога беше виждал, и беше прекосил морето, за да победи Британия. Беше очаквал да изпита радост от триумфа си. Беше равен на Александър и беше открил нов свят отвъд географските карти. За десетилетие беше завзел повече земи, отколкото Рим беше успял за цял век. Когато беше момче, ако можеше да види как Верцингеторикс коленичи, щеше да се зарадва и да види в това само постижение. Но нямаше да знае колко много ще му липсват мъртвите. Беше мечтал за статуи и за това името му да бъде споменавано в сената. Сега, когато всички тези неща бяха реалност, ги презираше. Дори победата беше празна, защото означаваше, че битката е приключила.

Настани се в къщата на Крас в центъра на града и нощем си мислеше, че все още може да усети парфюма на Сервилия. Не изпрати да я повикат, макар че беше самотен. По някакъв начин мисълта, че тя може да го измъкне от депресията му, беше трудно поносима. Наслаждаваше се на мрачните зимни дни и приемаше и лошото настроение на приятелите си. Не искаше да взема в ръце юздите на живота си и да продължава напред. В уединението на дома на Крас можеше да пилее дните си в бездействие, да прекарва следобедите си в наблюдение на мрачното небе и писане на книгите си.

Докладите, които беше писал за родния си град, за него бяха станали нещо повече. Всеки спомен беше по някакъв начин обуздан, след като го запишеше. Мастилото не можеше да изрази страха, болката, отчаянието — и така трябваше да бъде. Съзнанието му се облекчаваше, докато записваше всичко от годините си в Галия — после даваше на Адан да го препише.

Марк Антоний се присъедини към него в къщата още в края на първата седмица. Намери си работа — гледаше дали е чисто и проверяваше дали Юлий яде добре поне по един път на ден. Юлий приемаше вниманието му с разумна благосклонност. Кир и Октавиан пристигнаха няколко дни по-късно и се захванаха да направят къщата подредена като римска галера. Разчистиха струпаните книжа в стаите и придадоха на къщата живот, който Юлий все по-трудно успяваше да не хареса. Въпреки че отначало се наслаждаваше на уединението си, беше свикнал офицерите му да са около него и само повдигна вежди в престорено раздразнение, когато Домиций се настани в една от стаите, а на следващата вечер Регул донесе Брут на рамото си. В цялата къща лампите светеха и когато Юлий слезе до кухнята, откри три местни жени да месят хляб. Прие присъствието им без коментар.

Пратката вино от Галия пристигна с кораб и изчезна в гърлата на жадните граждани. Марк Антоний осигури едно буре и през нощта успяха да забравят за преградите на чинопочитанието и се напиха до безсъзнание. На сутринта Юлий се смя на глас за първи път от седмици, като видя как приятелите му се препъват в мебелите и ругаят.

След като проходите бяха затворени, Галия беше далечна като луната и престана да тормози сънищата му. Мислите му се върнаха към Рим и той написа писма на всеки, когото познаваше в града. Беше му странно да мисли за хора, които не беше виждал от години. Сервилия беше там, новата сграда на сената трябваше вече да е завършена. Рим щеше да има свежо лице, което да прикрие белезите.

Всяка сутрин пишеше на дъщеря си — опитваше се да изгради мост към една жена, която не познаваше. Беше й позволил да се омъжи в негово отсъствие преди две години и оттогава не беше чувал нищо за нея. Независимо дали тя четеше писмата, или не, те бяха балсам за съвестта му, пък и Брут го беше окуражил да опита.

Беше изкусително да отиде до града, но се притесняваше от промените, които сигурно бяха възникнали в негово отсъствие. А и без имунитета на консул можеше да е уязвим за враговете си. Дори ако сенатът му беше оставил поста на трибун, това нямаше да го спаси от обвинението за убийството на Ариовистус или за превишаването на правомощията при Рейн. Юлий заслужаваше от сената дори повече от триумф, но се съмняваше, че Помпей ще се радва да види как гражданите го аплодират. Женитбата за дъщерята на Юлий може би щеше да обуздае нрава му, но Юлий го познаваше прекалено добре, за да му се довери.

Зимата премина в приятен уют. Рядко говореха за битките, въпреки че когато Брут се напиеше, редеше парчета хляб на масата и показваше на Кир какво е трябвало да направят хелветите.

Когато дойде зимното слънцестоене, легионите празнуваха заедно с града. Във всички къщи светеха лампи — обещанието за пролет. Ариминум заблестя в тъмнината като бижу, а публичните домове работиха усилено цялата нощ. От този момент атмосферата леко се промени. След като най-дългата нощ отмина, на писалището на Юлий все по-често започнаха да се появяват доклади за скандали и побоища и той вече замисляше да изпрати половината от хората да лагеруват в голите поля извън града. Полека-лека започна да прекарва по-голямата част от деня зает с доставки и плащания и се върна към навиците, които бяха част от целия му зрял живот.

Кабера и Рений му липсваха повече, отколкото можеше да повярва. Изненада се, когато осъзна, че е най-възрастният сред мъжете, заселили се в къщата на Крас. Те сякаш очакваха от него да въдворява ред в живота им, но той си нямаше никого, а и навиците на войната бяха прекалено силни, за да ги забрави. Въпреки че от години познаваше тези хора, той все пак им беше командир и в отношението им към него винаги имаше лека резервираност. Понякога Юлий усещаше пълната къща странно пуста, но наближаването на пролетта по някакъв начин започна да възвръща доброто му настроение. Започна да язди из околността на града с Брут и Октавиан. Кир го наблюдаваше внимателно, когато бяха заедно, и се усмихваше, когато видимо се проявяваше предишният Юлий, макар че това беше само за кратко. Времето обаче лекуваше скритите рани и въпреки че дните все още бяха мрачни, всички все повече усещаха прилива на енергия.

Купчината писма, която пристигна на зазоряване, изглеждаше като всяка друга. Юлий седна и започна да ги разпределя. Позна почерка на Сервилия върху едно — до сина й — и беше доволен да открие и друго за себе си, почти най-отдолу. Изпълнен с приятно очакване, той го отнесе в предната стая на къщата и запали огъня. С треперещи ръце счупи печата и отвори писмото.

А после се изправи, застана до прозореца и се загледа в изгряващото слънце. Прочете писмото на Сервилия още три пъти, преди да започне да му вярва, после го пусна на пода.

Царят на търговците беше паднал.

Крас и синът му не бяха преживели нападението на партите в Сирия. Легионът, който Юлий беше обучил, се беше бил добре, но Крас беше повел отчаяна атака, когато беше видял, че синът му пада и врагът го обкръжава. Легионерите бяха открили телата им и Помпей беше наредил ден на траур за стареца.

Юлий гледа слънцето, докато очите му не залютяха. Всички стари имена вече ги нямаше — а въпреки всичките си грешки Крас му беше приятел през най-черните му дни. Юлий можеше да усети тъгата на Сервилия в спокойните думи, с които описваше трагедията, но сега не можеше да мисли за нея. Закрачи из стаята.

Освен за собственото си чувство на загуба трябваше да мисли и за това как смъртта на Крас ще се отрази на баланса на силите в Рим.

И изводите, до които стигна, не му харесаха. Помпей щеше да страда най-малко. Като диктатор, той беше над закона и триумвирата и щеше да му липсва само богатството на Крас. Юлий се зачуди кой ли ще наследи стареца, след като Публий беше загинал с него, но това едва ли имаше значение. Много по-важен беше фактът, че Помпей вече нямаше нужда от прочут пълководец на бойното поле. Дори можеше да сметне такъв мъж за заплаха.

Навъси се. Ако Крас беше жив, можеха да изковат някой нов компромис, но тази надежда беше умряла с него. Въпреки всичко Юлий знаеше, че ако беше на мястото на Помпей, щеше да побърза да разчисти терена от всеки, който би могъл да се окаже заплаха. Както веднъж му беше казал Крас, политиката е кървав бизнес.

С внезапно прозрение отиде до масата и отвори останалите писма — гледаше само първите редове от всяко. Изведнъж замръзна и си пое дълбоко дъх. Писмото беше от Помпей. Усети как го обзема ярост, докато четеше помпозните заповеди. В редовете дори не се споменаваше за Крас и Юлий хвърли писмото с отвращение и отново закрачи нервно. Знаеше, че не може да очаква друго от диктатора, разбира се, но все пак беше шок да прочете бъдещето си в тези редове.

Вратата се отвори с трясък и нахълта Брут — носеше своите писма.

— Чу ли вече?

Юлий кимна. В главата му започнаха да се оформят планове.

— Изпрати хора да съберат легионите, Брут. Мъжете ни са станали дебели и бавни през зимата. Искам ги утре до обед извън града, започваме маневри.

Брут зяпна.

— Значи се връщаме в Галия, така ли? Ами Крас? Мисля, че…

— Не ме ли чу? — изрева Юлий. — Половината ни хора са почти безполезни след толкова курви и вино. Кажи на Марк Антоний, че тръгваме. Да събере всички.

Брут го гледаше. На устните му напираха въпроси, но той ги преглътна. Дисциплината го принуди само да отдаде чест. Излезе и Юлий чу как гласът му вдигна останалите в къщата.

Юлий помисли отново за писмото на Помпей и предателството му. В думите му нямаше и знак за годините, през които се познаваха. Беше само официална заповед да се върне в Рим — сам. Да се върне при единствения човек на света, който можеше да се страхува толкова от него, че да го убие.

Главата му се замая, докато обмисляше последствията. Помпей имаше само един съперник и Юлий не вярваше и за миг на обещанието му за безопасност. Но да не се подчини би означавало да започне смъртоносна битка, която можеше да разруши града и всичко, което Рим бе спечелил от векове.

Тръсна глава, за да се освободи от тази мисъл. Градът го задушаваше, той копнееше за вятъра на равнината. Там можеше да мисли и да планира отговора си. Щеше да събере хората си на брега на Рубикон и да се моли за мъдростта да направи правилния избор.

Регул стоеше сам в малкия двор на къщата на Крас и гледаше писмото, което бе получил. Непозната ръка беше написала думите, но те можеха да имат само един автор. Само две думи стояха като паяци в средата на празната страница и въпреки това той ги четеше отново и отново, свъсил вежди.

„Знаеш какво“, пишеше там.

Регул си спомни как двамата с Помпей бяха говорили при последното му идване в Ариминум. Тогава не беше отказал, но това беше преди да отиде до Британия с Юлий и да го види да се бие при Аварикум, Герговия, Алезия. И най-вече последния път. Регул беше видял как Юлий повежда легионите и преминава точката, където всеки друг би паднал повален. Тогава беше осъзнал, че следва мъж, който е много по-велик от Помпей… а сега държеше заповед да убие своя пълководец.

Знаеше, че ще е лесно. След толкова години заедно Юлий му вярваше напълно. Щеше да го допусне да се приближи — и тогава цялата работа щеше да е само още един живот, добавен към другите, които беше отнел заради Рим. Само още една заповед, на която да се подчини, както на хиляди други преди.

Сутрешният вятър смразяваше лицето на центуриона. Той скъса писмото първо на две, после на четири, без да спира. Вятърът понесе парчетата. Това беше първата заповед, на която не се подчиняваше — и това му донесе покой.