Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Цезар (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Field Of Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2019)
Корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Кон Игълдън

Заглавие: Земя на славата

Преводач: Боряна Йотова

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 29.08.2005

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-649-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8558

История

  1. — Добавяне

Глава 25

Въздухът в залата беше натежал от топлината на телата на събралите се. Дългата маса беше покрита с памучна покривка, но Юлий не можа да устои на желанието да прокара ръка отдолу по грубото ново дърво. Масата не беше тук сутринта, когато бяха пристигнали. Той се усмихна при мисълта за енергията на Марк Антоний и на дърводелците на легиона.

Покани Морбен да седне от дясната му страна и галът зае мястото си с очевидно удоволствие. Юлий харесваше този мъж. Зачуди се с колко ли от останалите ще бъдат врагове или приятели през следващите години.

Гостите бяха смесена група, въпреки че всички имаха общи черти, сякаш предците им произхождаха от едно и също племе. Имаха груби лица, сякаш изсечени от бор. Мнозина бяха с бради, въпреки че нямаше стил, който да преобладава. Имаше толкова мустаци и обръснати глави, колкото и бради и дълги плитки с боядисани в червено краища. По същия начин нямаше общи елементи в облеклото или въоръжението. Някои носеха сребърни или златни брошки, които по негово мнение щяха да впечатлят Александрия, докато други бяха без никакви украшения. Юлий забеляза как Брут оглежда щипката на плаща на Морбен и реши да договори няколко красиви бижута, които да занесе на Александрия в Рим. Въздъхна при мисълта кога ли отново ще може да седне на маса с хора от своя народ и да слуша хубавия си роден език вместо гърленото ломотене на галите.

Когато всички насядаха, Цезар направи жест на Адан да седне до него и се изправи, за да се обърне към вождовете. За това важно събиране беше изгонил стария преводач при племето му.

— Добре сте дошли в моята земя — каза Юлий и изчака Адан да преведе думите му. — Вярвам, че знаете, че предотвратих преминаването на хелветите през моята провинция и земята на едуените. Направих това по молба на Морбен и използвам този повод, за да покажа доброто си отношение към вас.

Докато Адан превеждаше, Юлий наблюдаваше реакцията на вождовете. Имаше предимството да ги изпреварва с една стъпка — паузите му даваха възможност да обмисля аргументите си и да види как те се приемат, докато погледите на галите са съсредоточени върху Адан.

— Хората на Рим не живеят в постоянен страх от вражеско нападение — продължи той. — Те имат пътища, търговия, театри, бани, евтина храна за семействата си. Имат чиста вода и закони, които да ги пазят.

По израженията на хората около масата разбра, че е на погрешен път в описанието си. Това не бяха мъже, които се интересуваха от добруването на хората, които управляват.

— И по-важното — продължи бързо Юлий, докато Адан се мъчеше с превода, — водачите на Рим имат огромни земи и домове, които са десет пъти по-големи от това малко укрепление. Имат роби, които се грижат за нуждите им, и най-хубавите вина и коне на света.

По-добра реакция.

— Тези от вас, които станат мои съюзници, ще могат да видят това. И да го постигнат. Имам намерение да прокарам пътищата на Рим по-навътре в Галия и да търгувам и в най-отдалечените краища на тази земя. Ще ви доведа най-големия пазар на света за ваша изгода.

Някои се усмихнаха и закимаха, но когато един млад боец се изправи, всички го погледнаха и замълчаха. Юлий усещаше как от лявата му страна Брут се пръска от напрежение. Нямаше нищо необичайно в изправилия се гал. Беше с къса брада, русата му коса беше вързана на опашка на тила му. Както повечето други, и той беше нисък и набит, облечен във вълна и кожа. Въпреки младостта си, галът огледа с пренебрежение събралите се представители на племената. Лицето му беше цялото в белези, студените му сини очи гледаха подигравателно.

— И какво ако отхвърлим празните ти обещания? — попита той.

Докато Адан превеждаше, Морбен се изправи.

— Седни, Сингето. Още един враг ли искаш да прибавиш към списъка си? Откога бащиният ти народ не е виждал мир?

Морбен говореше на своя език и младият гал отговори прекалено бързо, за да може Адан да го разбере. Двамата гали си ръмжаха през масата и Юлий се закле, че ще научи езика им. Знаеше, че Брут вече го изучава, и реши, че ще се присъедини към уроците му.

Без предупреждение русокосият боец изхвърча от масата и тресна вратата на излизане. Морбен присви очи и каза:

— Хората на Сингето предпочитат да се бият, а не да ядат. Арверните винаги са били такива, но нека това не те притеснява. Неговият по-голям брат, Мадок, не е толкова буен, а точно той наследи короната на баща си.

Спорът несъмнено беше притеснил Морбен, но той се опита да го прикрие с усмивка и продължи:

— Не трябва да обръщаш внимание на грубостта на момчето. Не всички тук са като Сингето.

Юлий нареди да донесат платата телешко и овнешко. Месото лъщеше от мазнина и подправки. Юлий едва прикри изненадата си, когато последваха подноси с хляб, нарязани плодове и печени птици. Марк Антоний беше свършил наистина доста работа.

Неловкото мълчание след напускането на Сингето потъна в тракането на ножовете по чиниите — вождовете на племената нападнаха храната с апетит. Използваха купичките с вода за миене на пръстите, за да разредят виното си. Това предизвика огромната изненада на слугите, които веднага ги напълниха отново, но Юлий разбра, че вождовете не искат да губят остротата на ума си заради виното, и също доля чашата си от купичката. Брут и Октавиан последваха примера му, като си намигнаха съучастнически.

Внезапен трясък навън накара двама от гостите да скочат. Юлий също скочи, но Морбен остана на мястото си — само се намръщи.

— Това трябва да е Арторат, телохранителят ми. Сигурно вече си е намерил противници, с които да се бори. — Още един трясък и дълбоко ръмжене прекъснаха думите му и той въздъхна.

— Онзи едрият ли? — попита весело Юлий.

Морбен кимна.

— Твърде лесно се отегчава, но човек не си избира роднините, нали? Баща ми открадна майка му от арверните, когато наистина беше прекалено стар за подобни работи. Хората на Сингето не прощават, въпреки че и те крадат жените си по същия начин, когато могат.

— Жените сигурно са твърде нещастни при подобен годеж — каза Юлий.

Морбен се разсмя.

— Така е, ако ги объркаме в тъмното. Тогава никога няма да чуеш края на историята. Не, Юлий, когато племената се срещнат на празника на Белтейн за размяна и търговия, се правят много годежи. Някой път може дори да се насладиш на това удоволствие. Жените ясно показват предпочитанията си пред младите бойци и краденето им от племето е невероятно приключение. Жена ми се би като вълчица… но не извика за помощ.

— И защо не? — попита Юлий.

— Защото можеше да я спасят! Мисля, че беше наистина запленена от брадата ми. Имай предвид, че отскубна цял кичур, докато се опитвах да я метна на рамо. За известно време точно на средата на брадичката имах голо петно.

Юлий му допълни чашата. Галът я доля с вода и се засмя:

— Никога не съм виждал паничката за пръсти да се използва по този начин. Но идеята е добра, особено когато виното е прекалено силно.

 

 

Арторат се напрегна и Домиций усети, че го вдигат във въздуха. За миг изпита ужасяващото чувство, че лети, после падна на земята и остана без въздух. Лежеше и пъшкаше, докато Арторат се кикотеше.

— Силен си за такъв дребосък — каза той, въпреки че вече знаеше, че никой от римляните не го разбира. За огромния гал римляните не изглеждаха особено умни. Отначало, когато извади монета и се опита да им покаже за какво става дума, те май решиха, че е луд. После един от тях се приближи прекалено близо и Арторат изръмжа и го тупна по гърба. Лицата им светнаха при този жест и те бръкнаха в джобовете си за монети.

Домиций беше петият му противник за вечерта и въпреки че Арторат все още не се отказваше да захапва сребърните монети, които му даваха, реши, че ще събере достатъчно за нов кон, докато Морбен приключи с омайването на римския вожд.

Галът бе забелязал, че Кир стои настрана от другите. Погледите им се срещнаха само веднъж, но Арторат знаеше, че го е впечатлил. Наслаждаваше се на предизвикателството и изпита удоволствие, когато хвърли Домиций възможно най-близо до краката на Кир.

— Още някой? — избоботи галът. Сочеше ги един по един и вдигаше косматите си вежди, сякаш говореше на деца. Домиций — вече се беше изправил и се усмихваше дяволито — вдигна ръка в недвусмислен жест и каза:

— Стой тука, слоне. Знам човек за теб.

Арторат сви рамене. Домиций затича към сградата, а галът погледна въпросително Кир — приканваше го да излезе напред. За негово удоволствие Кир кимна, свали бронята си и се изправи пред него само по препаска и сандали.

Арторат беше очертал с пръчка кръг на земята и посочи на Кир да пристъпи вътре. Обичаше да се бие с едри мъже, въпреки че почти всички го гледаха отдолу нагоре. Дори Кир сигурно никога не бе срещал мъж, който да се извисява толкова над него.

Кир започна да загрява, Арторат също се разкърши, макар че след пет борби едва ли имаше голяма нужда от това; но пък обичаше да се перчи, а римските войници вече бяха образували три кръга около тях. Арторат се въртеше и подскачаше — и неимоверно се забавляваше.

— И там откъдето идвате ли казват, че едрите мъже са бавни и тъпи, а, дребни войничета? — подметна той към неразбиращите им лица. Вечерта беше хладна и се чувстваше непобедим.

Кир пристъпи в кръга, но някакъв глас извика и много от войниците се извърнаха. Брут тичаше към тях заедно с Домиций.

— Спри, Кир. Брут би искал да си опита силите, преди да пребиеш този вол — каза задъхано Домиций.

Щом видя Арторат, Брут спря. Мъжът беше огромен и с много по-големи мускули от всеки, когото беше виждал. И не беше само въпрос на сила, забеляза той. Черепът на Арторат беше двойно по-широк от този на Кир, всичките му кости бяха по-едри от костите на обикновен мъж.

— Сигурно се шегуваш — каза Брут. — Тоя е поне седем стъпки!

— Давай, Кир. Не ме чакай.

— Аз се бих с него — каза Домиций. — И почти го победих.

— Не вярвам — подхвърли Брут. — Къде са ти синините? Един удар от тези огромни юмруци ще ти залепи носа на тила.

— Той не удря с юмруци. Това е като гръцка борба, ако я знаеш. Използва краката си, за да те избута, останалото са хватки и равновесие. Много е умел, но както ти казах, почти го бях победил.

Кир все още чакаше търпеливо. Арторат само вдигна вежди към Брут.

— Мога да го победя — каза Кир.

Брут погледна Арторат със съмнение.

— Как? Той е като планина.

Кир сви рамене.

— Баща ми беше едър мъж. Научи ме на някои хвърляния. Това, което прави той, не е гръцка борба. Баща ми го е учил в Египет. Ще ви покажа.

— Тогава е твой — каза Брут.

Арторат го гледаше. Брут махна на Кир и отстъпи назад.

Кир пристъпи в кръга и бързо скочи напред. Арторат го посрещна и двамата се сблъскаха в удар, който накара наблюдаващите войници да се смръщят. Кир се освободи от хватката на гала и почна да отбягва краката му, които се целеха в глезените му. Опита се да отскочи настрана, но Арторат се извъртя и го улови, преди да е успял да се измъкне.

Краката им се преплетоха, двамата се мъчеха да се спънат един друг. Арторат се извъртя в ръцете на Кир и насмалко да го хвърли през бедрото си, но движението му беше провалено от бързото клякане на Кир и опита му да събори Арторат на земята. Огромният гал обаче само се олюля, кръстоса ръце около врата на Кир и го натисна назад.

Това можеше да е краят, ако петите на Кир не блокираха натиска. Арторат се строполи като талпа. Кир беше отгоре. Преди обаче римляните да се развикат от радост, двамата противници започнаха да се борят още по-яростно.

Арторат се опитваше отново да хване Кир през врата, но той стисна кутрето му и яростно го изви. Арторат изрева, но стисна по-силно. Кир вече беше станал червен, когато напипа следващия пръст и го изви като първия. Едва тогава огромният мъж го пусна и стисна осакатената си ръка.

Кир се изправи първи; леко куцаше. Огромният гал се изправи по-бавно, на лицето се бе изписал гняв.

— Да спрем ли? — попита Домиций.

Никой не отговори.

Арторат се опита да изрита противника си, но пропусна, защото Кир отстъпи и го хвана за китката. Но изобщо не успя да го повдигне — Арторат успя да блокира хватката. Счупените му пръсти обаче не издържаха и той изрева, когато римлянинът го подсече и го преметна. Галът остана да лежи неподвижно, само огромните му гърди се повдигаха и спускаха. Кир се наведе и му помогна да се изправи.

Брут гледаше стъписано как Арторат отвори кесията си и извади една от монетите, които беше спечелил. Кир я размаха във въздуха и тупна гала по рамото.

— Ще опиташ ли и ти, Брут? — попита закачливо Домиций. — Пръстите му са счупени все пак, нали?

— Естествено, че бих, но няма да е честно да му чупя още — отвърна Брут. — Заведи го при Кабера да му превърже ръката.

Опита се да обясни с жестове на Арторат какво следва и галът само сви рамене. Бяха му се случвали и по-лоши работи, а и в момента имаше повече сребро в кесията, отколкото когато бе започнал борбата. С изненада забеляза откритата радост по лицата на войниците, дори на онези, които беше победил. Един от тях му донесе амфора вино и счупи восъчния печат. Друг пък го потупа по гърба. „Морбен беше прав — помисли Арторат. — Тези хора наистина са странни“.

 

 

Звездите в лятното небе бяха невероятно ярки. Въпреки че Венера беше залязла, Юлий можеше да види малката червена точка на Марк и го поздрави — вдигна чашата си, преди да я подаде на Морбен да я долее. Другите гали се бяха оттеглили да почиват много отдавна — дори разреденото вино беше позволило и на най-напрегнатите да се отпуснат към края на пиршеството. Юлий говори с много от тях, научи имената им и местоположението на племената им. Беше длъжник на Морбен за това и сега изпитваше приятно и леко замаяно благоразположение към гала.

Лагерът беше притихнал. Някъде изкрещя сова и Юлий трепна. Погледна чашата си и се опита да си спомни кога бе престанал да разрежда виното с вода.

— Красива земя — каза той.

Морбен го погледна. Изобщо не беше пил толкова, колкото домакина си, но умееше да имитира поведението на пияните със завидна лекота.

— Затова ли я искаш? — попита галът и затаи дъх в очакване на отговора.

Юлий, изглежда, не забелязваше напрежението на мъжа, който седеше на влажната земя до него, и просто вдигна чашата си към звездите, като разля малко вино през ръба.

— Какво иска всеки човек? Ако имаше моите легиони, нямаше ли да мечтаеш да управляваш тази земя?

Морбен кимна. Ветровете в Галия се бяха променили и той не изпитваше никакво съжаление, че трябва да направи това, което може, за да защити хората си.

— Ако имах твоите легиони, щях да стана цар. Щяха да се нарека Морикс или Морбенрикс, може би.

Юлий го погледна объркано и премигна.

— Рикс?

— Означава цар — обясни му Морбен.

Юлий се умълча. Морбен отново напълни чашите, после отпи.

— Но дори и един цар има нужда от съюзници, Юлий. Твоите хора се бият много добре пеша, но ти имаш само шепа конници, докато моите хора са родени на седлото. Имаш нужда от едуените, но как мога да съм сигурен, че няма да се обърнеш срещу нас? Как мога да ти вярвам?

Цезар се обърна към него.

— Аз съм човек, който държи на думата си, гале. Ако те нарека свой приятел, това ще е за цял живот. Ако едуените се бият с мен, враговете им ще бъдат мои врагове, а приятелите им — мои приятели.

— Имаме много врагове, но един най-вече тормози народа ми.

Юлий изсумтя. Горещината на виното изпълваше вените му.

— Дай ми името му и ще е мъртъв.

— Казва се Ариовистус, владетел на суебите и техните васални племена. Те имат германска кръв, Юлий, студена кръв. Напаст — груби конници, които живеят, за да се бият. Всяка година слизат далече на юг. Тези, които им се противопоставят, биват разбивани, а земите им се отнемат в полза на завоевателя.

Морбен се наведе по-близо и гласът му стана напрегнат.

— Но ти счупи гръбнака на хелветите, Юлий. С моите конници и твоите легиони ще пируваме над тези бели бойци и всички племена в Галия ще те уважават и търсят.

Юлий гледаше звездите над главата си и мълчеше. Накрая прошепна:

— Мога да съм по-лош от Ариовистус, приятелю.

На светлината на нощта очите на Морбен бяха черни. Той се опита да изобрази усмивка на грубото си лице. Въпреки че беше оставил жертви на друидите, се страхуваше за народа си сега, когато мъж като Юлий беше влязъл в Галия. Беше предложил конницата му да се присъедини към легионите. Това щеше да предпази народа му.

— Може би. Ще разберем с времето. Ако тръгнеш срещу него, може да започнете битката преди зимата, Юлий. След първия сняг за бойците годината е приключила.

— Толкова ли е ужасна зимата?

Морбен се усмихна безжалостно.

— Каквото и да ти кажа, не може да те подготви, приятелю. Наричаме първата луна думаниос — най-тъмната яма. А след това става още по-студено. Ще видиш, когато започне, особено ако решиш да пътуваш на север, което трябва да направиш, за да победиш враговете ми.

— И конницата ти ще е под мое командване? — попита Юлий.

Морбен го погледна в очите и тихо отвърна:

— Ако сме съюзници.

— Тогава нека бъде така.

За учудване на гала, Цезар извади ножа си и поряза дясната си длан. После му подаде оръжието.

— Свързани чрез кръв, Морбен — или изобщо няма да бъдем свързани.

Мъжът пое оръжието и поряза собствената си длан, после позволи на Юлий да я стисне здраво. Почувства щипането и се замисли какво ли ще излезе от това споразумение. С вдигнатата си чаша римлянинът направи жест към червената планета над главите им.

— Кълна се пред погледа на Марс, че едуените са мои приятели. Кълна се като консул и пълководец. — Юлий пусна ръката на Морбен и напълни чашите от амфората, която крепеше в скута си.

— Ето, направихме го — каза той.

Морбен сви рамене и този път пи на големи глътки.