Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Цезар (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Field Of Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2019)
Корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Кон Игълдън

Заглавие: Земя на славата

Преводач: Боряна Йотова

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 29.08.2005

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-649-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8558

История

  1. — Добавяне

Глава 14

Студени сиви облаци висяха ниско в небето над огромната тълпа, чакаща на Марсово поле. Земята беше подгизнала, но хиляди бяха оставили къщите си и работата си, за да присъстват на екзекуциите. Войниците на Помпей чакаха в идеални редици, без да им личи, че са капнали от работа, докато издигнат платформата за затворниците и подредят дървените пейки за сената. Дори земята под тях беше покрита със сух пласт чакъл, който хрущеше под краката.

Родителите бяха вдигнали децата си, за да виждат четиримата мъже, които чакаха унило на дървената платформа. Хората в тълпата разговаряха тихо — усещаха значимостта на момента.

Когато наближи пладне, сенатът спря дебатите и всички тръгнаха към Марсово поле. Войниците от Десети се присъединиха към хората на Помпей при затварянето на града, запечатиха портите с восъчни печати и издигнаха знаме на хълма Яникул. Докато сенатът отсъстваше, градът се водеше в състояние на въоръжена обсада. Много от сенаторите хвърляха лениви погледи към далечното знаме на запад. То щеше да остане на мястото си, докато градът отново не бъдеше в безопасност, и дори екзекуцията на предателите щеше да бъде спряна, ако флагът бъдеше свален като предупреждение за приближаването на враг.

Най-добрият плащ на Юлий беше подгизнал и дори и с туниката и тежката тога отдолу той трепереше, докато гледаше жалките мъже, които беше довел на мястото на смъртта им със собствените си действия.

Нищо не предпазваше осъдените от брулещия вятър. Само двама можеха да се изправят, но бяха превити от болка, а окованите им ръце бяха притиснати в мълчаливо страдание към раните от предната нощ. Вероятно защото смъртта беше толкова близо, те жадно вдишваха студения въздух, без да обръщат внимание на вонята на собствените си полуголи тела.

По-високият от двамата имаше дълга тъмна коса, паднала пред лицето му. Очите му бяха подпухнали, но Юлий виждаше блясъка им, почти скрит от разранената плът, като трескавите искри в погледа на хванат в капан звяр.

Онзи, който бълнуваше срещу Юлий в затвора, сега хлипаше; главата му беше превързана и на превръзката беше избило тъмно петно кръв, точно на мястото на избоденото му око. Цезар потръпна и се загърна по-плътно в плаща си; усети на врата си студения допир на направената от Александрия фибула. Погледна към Помпей и Крас, които стояха на сухия чакъл, разстлан върху калта. Двамата консули тихо разговаряха, докато тълпата чакаше с блеснали от нетърпение очи.

Най-после Помпей махна на един градски магистрат и тълпата се раздвижи и зашумя, когато той се качи на платформата и се обърна към събралото се множество.

— Тези четирима бяха признати за виновни в предателство срещу града. По заповед на консулите Крас и Помпей и по заповед на сената те ще бъдат екзекутирани. Телата им ще бъдат насечени на парчета и плътта им ще бъде хвърлена на птиците. Главите им ще бъдат забучени на четири порти като предупреждение за онези, които заплашват Рим. Това е волята на нашите консули, които говорят от името на Рим.

Палачът беше професионален касапин, едър и як мъж с късо подстригана сива коса. Носеше тога от груба кафява вълна, препасана с колан на огромния му корем. Не бързаше — наслаждаваше се на втренчените погледи на тълпата. Сребърните монети, които щеше да получи за работата си, бяха нищо в сравнение с удоволствието, което изпитваше.

Юлий наблюдаваше спектакъла, който правеше палачът, докато проверяваше ножа си и за последно прокарваше бруса по дължината му. Оръжието изглеждаше ужасно — дълго цял лакът, със здрава дървена дръжка. Някакво дете нервно се разсмя и родителите му му изшъткаха да замълчи. Дългокосият затворник започна да се моли на глас, погледът му беше стъклен. Дали заради гласа му, или от желание за по-силно въздействие, касапинът пристъпи първо към него и опря ножа под брадичката му.

Мъжът се сепна и заговори високо; въздухът влизаше и излизаше със свистене от дробовете му. Ръцете му трепереха, бледата му кожа беше станала като восък. Тълпата гледаше като омагьосана.

Касапинът хвана косата му с ръка, бавно наведе главата му на една страна и оголи врата.

Гласът на мъжа беше дълбок и тих.

— Не, не… не — промърмори той и тълпата притихна, за да чуе последните му думи.

Касапинът хвана по-удобно косата на мъжа и започна да реже. Шурна кръв и оплиска и двамата. Осъденият едва-едва вдигна ръка, за да хване острието, което бавно и с ужасяваща прецизност режеше гърлото му. Издаде грозен стон, който трая само миг. Краката му се отпуснаха, но касапинът беше силен и го държеше, докато ножът не опря в прешлените. После дръпна главата му назад и с два бързи удара го довърши. Главата беше отрязана и тялото падна безжизнено. Мускулите на бузите още играеха, очите бяха отворени в пародия на жизненост.

Тълпата тръпнеше от ужас и удоволствие. Тялото се свлече омекнало от платформата върху насипаната пръст. Хората се вдигаха на пръсти и се бутаха, за да видят как палачът вдига главата и как кръвта се стича и мокри тогата му с почти черна следа. Челюстта се отвори и се видяха зъбите и езикът.

Един от останалите затворници повърна и се разрева. Сякаш по даден сигнал и другите го последваха, виеха и се молеха. Тълпата се въодушеви от тези звуци, присмиваше се на осъдените и се хилеше лудо, за да разпръсне напрежението. Касапинът пусна главата на заклания в една торба и бавно се наведе към следващия осъден. Стисна със силните си пръсти ухото му и го вдигна да стане.

Юлий гледа настрана, докато всичко не приключи. Забеляза, че Крас също се е извърнал. Тълпата приветстваше всяка глава, която вдигаше палачът. Юлий наблюдаваше множеството с любопитство. Чудеше се дали състезанията, за които беше платил Крас, са развълнували хората поне наполовина колкото днешното зрелище.

Това беше неговият народ. Тази тълпа, струпала се на подгизналото Марсово поле. Истинските господари на града, заситени от чуждия ужас и пречистени от него. Когато всичко свърши, видя лицата да се отпускат, сякаш освободени от някакъв огромен товар. Съпрузи и съпруги се шегуваха безгрижно. Юлий знаеше много добре, че този ден хората едва ли ще работят кой знае колко. Щяха да минат през огромните порти, да се отправят към винарните и странноприемниците, за да обсъдят видяното. Проблемите в собствения им живот щяха да изглеждат по-маловажни за няколко часа. Градът щеше да премине към вечерта без обичайното бързане и бутане по улиците. Всички щяха да спят добре и да се събудят отпочинали.

Редиците на хората на Помпей се отместиха, за да пропуснат сенаторите. Юлий също тръгна към портите. Видя как чупят печатите и как между крилата на портите се появява светла линия. Трябваше да подготви две дела за съда във форума и състезанието с мечове, което беше само след няколко дни, но също като тълпата, усещаше необичайно спокойствие при мисълта за предстоящата работа. Този ден нямаше да има никакви трудности. Влажният въздух беше чист и свеж.

 

 

Юлий се изправи и потропа с кокалчетата на пръстите си по дългата маса. Шумът стихна толкова бързо, колкото го позволяваше хубавото вино. Той огледа хората, които му помагаха в надпреварата за консулския пост. Всеки тук беше рискувал много в публичната си подкрепа за него. Ако загубеше, всички щяха да страдат по един или друг начин. Александрия можеше да види как клиентите й изчезват само след една дума от Помпей. Ако пък заповядаха на Юлий да отведе Десети някъде далече, подчинените му щяха да се простят с кариерата си — щяха да имат късмет, ако отново видят любимия си град преди пенсия.

Когато всички млъкнаха, Цезар погледна Октавиан, единствения на масата, който беше кръвно свързан с него. Болеше го да вижда, че момчето го почита като герой, и да е наясно с всички безцветни години, които можеха да последват провала и прогонването му. Дали тогава Октавиан щеше да го осъди?

— Направихме много — почна Юлий. — Някои от вас са с мен почти от самото начало. Не мога да си спомня време, когато Рений да не е до мен — или Кабера. Баща ми щеше да се гордее да ме види с такива приятели.

— Как мислиш, дали ще ме спомене? — подметна Брут на Александрия достатъчно високо, за да го чуят всички.

Юлий се усмихна. Имаше намерение просто да вдигне наздравица за онези, които ще участват в състезанието с мечове, но сутрешната екзекуция беше останала в мислите му през целия ден и хвърляше мрачна сянка върху настроението му.

— Ще ми се и други да бяха на тази маса — каза Цезар. — Марий например. Миналото не се връща, но съм познавал наистина велики мъже. — Сърцето му заби по-силно, когато произнесе тези думи.

— В живота ми не ми е било леко — продължи Юлий. — Стоях до Марий, когато той яздеше през Рим и хвърляше монети на тълпите. Въздухът беше изпълнен с цветя и веселба, но робът, който ги хвърляше, шепнеше в ухото ми: „Не забравяй, че си смъртен“. — Юлий въздъхна, като си спомни цветовете и въодушевлението в онзи ден. — Бях толкова близо до смъртта, че дори и Кабера се отдръпна от мен. Загубих приятели, загубих надежда, видях как падат царе и как Катон прерязва собственото си гърло. Бях дотолкова погълнат от смъртта, че мислех, че никога повече няма да се смея или да ме е грижа за някого.

Всички се втренчиха в него над ястията, покрили цялата маса, но погледът на Юлий беше някъде далече и самият той не забелязваше въздействието на думите си.

— Видях как умира Тубрук. Видях и тялото на Корнелия: изглеждаше толкова бяло, че ми се струваше нереално, преди да го докосна. — Гласът му премина в шепот и Брут погледна към майка си. Тя беше пребледняла, притиснала ръка към устата си.

— Казвам ви, не бих пожелал на друг това, което съм видял — промълви Цезар. Сякаш се връщаше при тях, осъзнал вцепенението в стаята.

— Но сега съм тук, все още. — Огледа всички поред. — Почитам смъртта, но ще се възползвам от времето си. Дотук Рим видя само началото на моята битка. Познал съм отчаянието и вече не ме е страх от него. Това е моят град и това е моето време. Дадох младостта си за този град и бих му дал и останалите си години, ако получа тази възможност.

Вдигна чашата си над вцепенената група.

— Когато ви погледна, не мога да си представя сила, способна да ни спре. Пия за приятелството и любовта. Нищо друго не си струва.

Всички се изправиха, вдигнаха чаши и тържествено изпиха кървавочервеното вино.