Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Цезар (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Field Of Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2019)
Корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Кон Игълдън

Заглавие: Земя на славата

Преводач: Боряна Йотова

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 29.08.2005

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-649-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8558

История

  1. — Добавяне

Глава 44

С падането на нощта онези от галите, които бяха оцелели на бойното поле, тръгнаха към домовете и земите си, за да отнесат новината за разгрома. Римските легиони прекараха по-голямата част от нощта на полето — събличаха труповете и прибираха конете. Стигнаха на мили от Алезия, като избиваха ранените и събираха брони и мечове. Когато зората дойде, се върнаха в укрепленията си и загледаха смълчаната крепост.

Юлий не се будеше. Силата на пристъпа беше разтърсила изтощеното му тяло и когато го отпусна, той потъна в сън, който беше на границата на смъртта. Октавиан стоеше при него в палатката и го миеше с парцал и вода.

Брут се върна, опръскан с кръв и мръсотия, и дълго остана загледан в бледото тяло на приятеля си. Без бронята и отличителните белези на ранга му беше толкова уязвимо…

Коленичи до Юлий, свали шлема с желязното лице и прошепна:

— Бях твоят меч, приятелю.

С безкрайна нежност двамата с Октавиан го облякоха. Юлий не се събуди, макар че за момент замъглените му очи се отвориха.

Когато свършиха, Юлий отново беше римският пълководец, когото всички познаваха. Устните му бяха изпохапани и косата му беше разчорлена, но Октавиан я намаза с масло и я върза.

— Ще се оправи ли? — прошепна младият мъж.

— Да — отвърна Брут. — Сега да го оставим сам. — Гледаше лекото повдигане и отпускане на гърдите на Юлий и беше доволен.

— Ще остана на пост. Нали някой ще иска да го види — каза Октавиан.

Брут го погледна и поклати глава.

— Не, момче. Върви нагледай хората си. Тази чест е моя.

Октавиан тръгна, а Брут застана пред палатката — неподвижен силует в тъмнината.

 

 

Брут не изпрати искане за капитулация до Верцингеторикс — дори и с бронята и шлема знаеше, че не може да заблуди Адан и за миг. Тази чест принадлежеше на Юлий. Така че остана на пост пред палатката и отпращаше всички, които идваха да видят Цезар.

В самотата на смълчаната тъмнина Брут плака за Рений. Беше видял тялото му, но не му беше обърнал внимание — нали с Октавиан трябваше да внесат Юлий в палатката. Сякаш някаква част от него обаче бе записала всяка подробност от сцената, за да си я спомни след битката, и въпреки че само беше зърнал стария гладиатор, сега, когато затвореше очи, можеше да види изстиващото му тяло, все едно беше обляно от дневна светлина.

Струваше му се невъзможно Рений да не е жив. Рений беше човекът, който за Брут беше най-близо до усещането за баща през живота му, и това, че вече го нямаше, предизвикваше болка, която пълнеше очите му със сълзи.

— Е, ще си починеш най-после, стари проклетнико — прошепна той, като едновременно се усмихваше и плачеше. Да живее толкова дълго, за да умре от случайно копие, беше обидно, въпреки че Брут знаеше, че Рений би приел това, както приемаше всичко неизбежно в живота си. Октавиан му беше разказал как Рений бе вдигнал щита си, за да предпази Юлий, и Брут знаеше, че старият гладиатор щеше да каже, че цената си е струвала.

Шум в палатката му показа, че Юлий най-после се е събудил. След малко платнището на входа се отмести.

— Брут? — попита Юлий, присвиваше очи в тъмнината.

— Тук съм — отговори приятелят му. — Взех шлема ти и ги поведох. Взеха ме за теб.

Усети ръката на Юлий на рамото си и още една сълза се стече по мръсотията на лицето му.

— Победихме ли? — попита Цезар.

— Пречупихме им гръбнака. Хората очакват от теб да поискаш от царя им да се предаде. Това е последното, което трябва да направим, и сме приключили.

— Рений най-после падна. Вдигна щита си, за да ме предпази — каза Юлий.

— Знам. Видях го. — Нито един от двамата нямаше нужда да каже повече. Познаваха го от времето, когато бяха малки момчета, а понякога думите обезценяват тъгата.

— Ти ги поведе значи? — попита Юлий някак объркано.

— Не, Юлий. Те последваха теб.

 

 

На зазоряване Цезар изпрати вестоносец при Верцингеторикс и зачака за отговора — знаеше, че ще дойде. Всички в Алезия трябваше да са чули за касапницата край Аварикум. И щяха да са ужасени от римляните. Юлий предлагаше да ги пощади, ако Верцингеторикс се предаде до пладне, но слънцето вече се вдигаше, а все още нямаше отговор.

Марк Антоний и Октавиан бяха с него. Нямаше какво да правят, освен да чакат. Един по един онези, които бяха с него от самото начало, дойдоха. Но мнозина липсваха. Берик, Кабера, Рений и още много други. Юлий пиеше виното, което му бяха донесли, без да усеща вкуса му, и се чудеше дали Верцингеторикс ще се бие чак до горчивия край.

Легионите никога не бяха спокойни след приключването на битката. Всеки боец си имаше приятели, пред които да се хвали, и винаги имаше много истории за проявена смелост. Но и стотици не бяха отговорили при сутрешната проверка — безжизнените им тела, донесени от другарите им, бяха свидетелство за битката, която бяха водили заедно. Един от войниците изкрещя от мъка, коленичи до мъртвия си приятел и плака, докато мъжете от центурията не го отведоха да го напият.

Смъртта на Рений беше покрусила всички. Мъжете, които се бяха били редом със стария гладиатор, бяха превързали раната на врата му и го бяха положили на един одър с меча му. От Юлий, та чак до последния легионер всички бяха страдали от суровия му характер и безмилостното му обучение, но сега, когато вече го нямаше, мъжете минаваха покрай тялото му в мълчалива тъга, за да докоснат ръката му и да се помолят за душата му.

След като се прости с мъртвите, изложени под студеното слънце, Юлий погледна към стените на Алезия и започна да замисля начини да изкара врага оттам. Не можеше просто да стои и да чака, когато Галия най-после беше в ръцете му.

Не можеше да има повече въстания. През следващите дни новината за поражението щеше да стигне и до най-малкото селце в огромната страна.

— Ето го, идва — каза Марк Антоний и прекъсна мислите му.

Всички се изправиха и загледаха как царят се спуска по стръмната пътека към мястото, където чакаха легионите. Беше сам.

Верцингеторикс вече не беше гневният младеж, когото Юлий помнеше отпреди толкова време. Яздеше сив кон, бронята му блестеше под слънцето. Юлий понечи да оправи плаща си, но се отказа. Не дължеше никаква специална почит на царя.

Русата коса на Сингето беше сплетена на тежки плитки. Брадата му беше буйна и блестеше от масло, спускаше се върху златните синджири, които носеше на врата си. Носеше богато украсен щит, а на кръста му висеше огромен меч. Легионите гледаха мълчаливо този мъж, който им беше причинил толкова много мъка и болка. Нещо в изправената му фигура ги караше да мълчат, за да не му отнемат този последен момент на достойнство.

Юлий тръгна да посрещне царя, Брут и Марк Антоний вървяха до него. Никой не проговори.

Верцингеторикс погледна надолу към римлянина и се впечатли от разликата от първата им среща преди почти десетилетие. Младостта на Юлий беше останала по полетата на Галия и само студените му очи изглеждаха същите. След един последен поглед към Алезия Верцингеторикс слезе от коня и вдигна щита и меча си в ръце. Пусна ги в краката на Юлий и се изправи. Няколко мига двамата се гледаха в очите.

— Ще пощадиш ли хората ми? — попита Верцингеторикс.

— Дадох ти думата си — отвърна римлянинът.

Верцингеторикс кимна. И последната му грижа беше отхвърлена. Той коленичи в калта и наведе глава.

— Донесете вериги — каза Юлий и тишината избухна: легионите заудряха с мечове по щитовете си и грохотът заглуши всичко останало.