Кон Игълдън
Земя на славата (43)

Глава 41

Верцингеторикс заби копието си в земята пред портите на Аварикум и набучи на него една римска глава. Загърби зловещия си трофей и подкара коня си през портите навътре, където по негова покана се бяха събрали вождовете на племената.

Укрепеният град в центъра на Галия имаше население от четирийсет хиляди и повечето от хората се бяха стекли по улиците, за да видят върховния цар. Верцингеторикс минаваше през тълпите, без да поглежда наляво или надясно — мислите му бяха заети с предстоящата кампания.

Слезе от коня в централния двор, влезе в залата й студено огледа лицата на галските вождове. Кимна отсечено и зачака да млъкнат. После заговори високо:

— Само пет хиляди мъже стоят между нас и земята ни. Цезар замина да нападне боядисаните хора, както преди години дойде в Галия. Дойде времето, което толкова чакахме. — Изчака разразилата се буря от възклицания да стихне. — Ще видят те каква е галската зима, обещавам ви. Ще ги изненадаме и ще ги разбиваме по десетки, по стотици хиляди наведнъж! Конницата ни ще напада частите им, които им осигуряват храна. Ще ги прогоним с глад!

Всички изреваха одобрително, точно както беше очаквал, но той тайно се усмихна. Трябваше да им каже цената, която щяха да платят.

— Легионите имат само една слабост, приятели, и това са доставките им. Кой от вас не е загубил приятел или брат в битките с тях? На открито обаче няма да се справим по-добре, отколкото хелветите преди години. Всичките ни армии заедно не могат да ги разбият в равнината.

Тишината беше потискаща. Вождовете чакаха върховния цар да продължи.

— Но те не могат да се бият без храна, а за да ги оставим без храна, трябва да изгорим цялата реколта и всички селища в Галия. Трябва да изтеглим хората си от пътя на Цезар и да му оставим само димяща пустош, за да няма с какво да храни римските усти. И когато римляните отслабнат от глад, ще събера хората си в крепост като онази в Герговия и те няма да могат да преодолеят стените й.

Огледа мъжете около себе си. Надяваше се, че ще имат смелостта да го последват по този опасен път.

— Можем да победим. По този начин можем да ги разбием — но ще е трудно. Хората ни ще се изплашат, че ще трябва да изоставят земята си; ще им припомните, че дедите им са яздили три хиляди мили, за да стигнат дотук. Ние все още сме един народ. Галия трябва да се вдигне срещу врага. Келтите трябва да се вдигнат като един и да чуят зова на кръвта си!

След миг мълчание всички извадиха мечовете и ножовете си и ги заудряха толкова силно, че чак стените се разтресоха. Верцингеторикс вдигна ръце, за да въдвори тишина.

— Утре ще започнете да придвижвате племената на юг. Ще оставите само тези, които жадуват за битка. Вземете запасите си от жито, защото моите конници ще изгорят всичко. Галия отново ще бъде наша. Не говоря като арверн, а като наследник на старите царе. Те ни гледат и ще ни донесат победа.

Трясъкът на метал отново започна и стана оглушителен, когато Верцингеторикс излезе при армията си. Мина в тръс обратно по улиците и несъзнателно наведе глава, докато преминаваше през портите на Аварикум.

Когато стигна до конниците си, огледа гордо знамената на Галия. Над десет племена бяха представени сред десетте хиляди ездачи и той наистина почувства в себе си старата кръв.

— Днес е добър ден за езда — каза той на брат си Мадок.

— Така е, царю — отвърна Мадок.

Двамата пришпориха конете си в галоп през равнината.

Юлий седеше на хълма, подложил плаща си върху влажната земя. Ръмеше слаб дъждец и през него се виждаха галерите, които беше заповядал да изпратят покрай брега, за да открият къде реката се влива в морето. Тъй като газеха плитко, те можеха да изминат целия път до брода и да останат на котва точно преди него. Брут и Рений седяха с Цезар и наблюдаваха как групи от Десети и Трети разтоварват провизиите.

— Капитаните са открили залив надолу по брега — каза Юлий и въздъхна. — Ако знаех за него, бурята, която разби толкова от корабите ми, щеше да фучи нахалост. Защитен от скали, с дълбоки води и полегат бряг за лодките. Е, ще знаем за в бъдеще. — Прокара ръка през мократа си коса и изтръска капките от пръстите си. — И наричат това лято? Кълна се, че от месец не съм виждал слънцето.

— Това ме кара да тъгувам за Рим — отговори Брут. — За огрените от слънцето маслинови дървета и храмовете във форума. Просто не мога да повярвам колко сме далече оттам.

— Там е Помпей, възстановява града — каза Юлий и погледът му стана по-твърд. — Сградата на сената, където стоях с Марий, вече е само спомен. Брут, когато видим Рим, той вече няма да е същият.

Замълчаха. Всички обмисляха истината, която стоеше зад тези думи. Бяха минали години, откакто Юлий за последен път беше видял своя град, но по някакъв начин винаги беше очаквал той да си стои непокътнат, докато не се върне. Сякаш всичко в живота трябваше да е под стъклен похлупак, докато той не е готов да го накара отново да се задвижи. Детинска мечта.

— Значи ще се върнеш? — попита Брут. — Вече си мислех, че ще ни оставиш да остареем тук.

Рений само се усмихна.

— Да, Брут — отвърна Юлий. — Свърших това, за което дойдох. Един легион ще е достатъчен, за да държи бритите. Може би когато остарея и Галия стане толкова спокойна, колкото Испания, ще се върна тук, за да продължа войната на север.

Потрепери, но си каза, че е от студа. Беше странно спокоен.

— Има моменти, когато ми се иска всичко това да свърши, Брут — продължи Юлий. — Липсва ми майка ти. Също и дъщеря ми. На война съм от толкова отдавна, че едва си спомням, и мисълта да се върна в имението си, за да гледам пчели и да седя на слънце, е ужасно изкушение.

Рений цъкна с език.

— Такова, на което успяваш да устоиш всяка година.

Юлий рязко погледна едноръкия гладиатор.

— Аз съм в разцвета на младостта си, Рений. Дори да не успея да направя през живота си нищо друго, Галия ще е моят белег за света.

Несъзнателно докосна челото си и усети отдръпващата се линия на косата. „Войната състарява човек повече, отколкото годините“, помисли си. Някога се беше чувствал така, сякаш никога няма да остарее, но сега ставите го боляха от влагата и сутринта му носеше скованост, която с всяка година траеше все по-дълго и по-дълго. Видя, че Брут е забелязал жеста му, и се намръщи.

— За мен беше чест да служа и на двама ви — внезапно каза Рений. — Споменавал ли съм ви го?

Двамата по-млади мъже го погледнаха. Беше се прегърбил под плаща си.

— С възрастта ставаш сантиментален — подкачи го Брут. — Трябва да почувстваш отново слънцето върху лицето си.

— Може би — отвърна Рений и отскубна стрък трева. — Бих се за Рим през целия си живот и Рим все още стои. Свърших своята работа.

— Искаш ли да се прибереш вкъщи? — попита Юлий. — Можеш да слезеш при галерите и ще им заповядам да те върнат, приятелю. Не бих могъл да ти откажа.

Рений погледна към бутащата се тълпа край реката и очите му се изпълниха с копнеж. После сви рамене и се усмихна насила.

— Може би още една година.

— Идва вестоносец — внезапно каза Брут. И тримата се обърнаха към конника, който се изкачваше към тях.

— Какво има? — попита Юлий, когато мъжът се приближи достатъчно близо, за да го чуе. Обзе го неясна тревога.

Пратеникът слезе от коня и объркано отдаде чест.

— Идвам от Галия, господарю.

Сърцето на Юлий подскочи.

— От Берик? Какво съобщение ми носиш?

— Господарю, племената въстанаха.

— Племената въстават всяка година — изсумтя Юлий. — Колко са този път?

Пратеникът го погледна нервно.

— Ами… Берик каза, че всичките, господарю.

Юлий го погледна безизразно, после кимна.

— Значи трябва да се върна. Слез при галерите и им кажи да не тръгват, преди да съм пристигнал. Домиций да прати конници на брега при Марк Антоний. Флотата трябва да стигне до Галия, преди да започнат зимните бури.

Юлий се изправи и загледа как ездачът слиза надолу към реката.

— Значи отново ще има война — каза той. — Понякога се чудя дали до края на живота ми Галия ще види мира на Рим. — Изглеждаше уморен и в сърцето си Брут изпита жалост за приятеля си.

— Ще ги разбиеш. Ти винаги успяваш.

— При наближаването на зимата? — горчиво каза Юлий. — Чакат ни трудни месеци, приятелю. Може би по-трудни от всички, които сме преживели. — Стисна зъби, за да се овладее, и когато накрая се обърна към тях, лицето му беше като маска.

— Касивелан не бива да научи това. Неговите заложници вече са на борда на галерите. Сред тях е и синът му. Отведи легионите на брега, Брут. Аз ще мина по море и ще подготвя флотата да те чака там. — Спря, устните му се свиха от гняв. — Ще направя много повече от това да ги разбия, Брут. Ще ги излича от лицето на земята.

Рений погледна мъжа, когото беше обучавал, и сърцето му се изпълни с тъга. Нямаше никаква възможност за почивка, а всяка година война открадваше по малко от сърцето му. Рений се взря на юг и си представи бреговете на Галия. Галите щяха да съжаляват много, че са ядосали Цезар.