Кон Игълдън
Земя на славата (18)

Глава 16

Сервилия се присъедини към тях в ложата за последния ден. Носеше широка права дреха от бяла коприна, отворена на врата. Юлий беше развеселен от начина, по който останалите мъже сякаш бяха хипнотизирани от дългата цепка, която се разкри, когато тя се изправи да поздрави мъжете от Десети, стигнали до последните шестнайсет.

Октавиан получи порязване по бузата — загуби от Саломин, който триумфално премина в осмицата с Домиций, Брут и още петима, които Юлий познаваше само от бележките си. Когато на арената имаше непознати, диктуваше писма на Адан, като замълчаваше само когато двубоят достигнеше кулминацията си и младежът не можеше да откъсне очи от мъжете, които се биеха. Адан беше омаян от зрелището и изумен от огромната публика. Нарастващите суми, които залагаха Юлий и Помпей, го хвърляха в мълчаливо объркване, въпреки че полагаше огромни усилия да се държи естествено като всички в ложата.

Безкрайното сякаш утро беше горещо, а и ходът на битките се забавяше. Всеки от мъжете, които все още бяха в списъка, беше майстор и нямаше бързи победи. Настроението на тълпата също се беше променило: докато гледаха, хората обсъждаха техниката и стила и приветстваха най-добрите удари.

Саломин се оказа сериозно притиснат, докато се бореше, за да стигне до последната четворка. Юлий прекъсна диктовката, за да го гледа, след като Адан на два пъти загуби нишката на мислите му. Това, че Саломин беше избрал да се бие без сребърна броня, го отличаваше и той вече беше любимец на тълпата. Стилът му потвърждаваше мъдростта на решението му. Дребният мъж се биеше като акробат и никога не спираше на едно място. Подскачаше и се въртеше в плавна серия от удари, които караха опонента му да изглежда тромав.

Въпреки това мъжът, с когото Саломин се биеше, за да стане един от четиримата, не беше новак, за да се впечатли и да се остави да бъде надхитрен. Рений кимна одобрително на движението на краката му — беше достатъчно добро, за да не може въртящият се Саломин да намери пропуск в отбраната му.

— Саломин ще се изтощи — отбеляза Крас.

Никой не му отговори. Всички бяха погълнати от двубоя. Мечът на Саломин беше няколко пръста по-дълъг от оръжията на другите и досегът му в края на нападението беше ужасяващ.

Точно допълнителната дължина доведе до края на двубоя, когато слънцето беше изминало половината си път в следобедната жега. И от двамата мъже течеше пот. Саломин вложи малко повече усилие в правия си удар и противникът му така и не забеляза как мечът влезе в гърлото му — и се строполи, обливайки пясъка с кръв.

Юлий разбираше, че Саломин не е искал да нанесе смъртоносен удар: дребният мъж стоеше объркан над падналия си противник. Коленичи до тялото и наведе глава.

Тълпата наскача да го приветства и виковете й стигнаха до него през унеса му. Саломин изгледа гневно крещящите граждани и без да вдигне меча си в обичайния поздрав, прокара палец и показалец по острието, за да го избърше, и се прибра под тентата.

— Не е от нашите — весело отбеляза Помпей. Беше спечелил още един от огромните си залози и нищо не можеше да помрачи чудесното му настроение, въпреки че част от публиката започна да недоволства, разбрала, че няма да има приветствия към консулите. Тялото беше извлечено настрана и бързо беше обявено началото на нов двубой, преди тълпата да стане още по-неспокойна.

— Въпреки това си спечели мястото сред четиримата последни — отвърна Юлий.

Домиций се беше преборил с усилие в осмицата и също щеше да е един от последните две двойки. Оставаше само още едно свободно място и Брут щеше да се сражава за него. До този момент тълпата беше наблюдавала състезателите от дни и целият Рим следеше напредъка им, а вестоносци разказваха новините на онези, които не бяха успели да си осигурят места. Макар че изборите предстояха след по-малко от месец, отношението към Юлий беше все едно вече си е спечелил консулското място. Помпей също се държеше много по-дружелюбно, но Юлий беше отказал среща с него и с Крас, за да обсъдят бъдещето му. Не искаше да изкушава съдбата, преди хората да гласуват, въпреки че в моменти на мечти се обръщаше към сената като един от водачите на Рим.

Бибул се беше кандидатирал в последния ден и сега Юлий го погледна. Чудеше се на мотивите му да участва в надпреварата за консул. Много от първоначалните кандидати бяха отпаднали с наближаването на изборите, след като бяха спечелили временно предимство пред колегите си. Но Бибул явно възнамеряваше да остане. Въпреки очевидната си упоритост Бибул нямаше дар слово и опитът му да защити някакъв мъж, обвинен в кражба, приключи с фарс. И все пак клиентите му обикаляха града и младите в Рим явно го бяха приели за свой избраник. Старите богаташи на Рим можеше да предпочетат един от своите пред Юлий и затова той не биваше да пренебрегва Бибул.

Докато чакаше да извикат Брут за двубой, Юлий изчисляваше стойността на кампанията. Всяка сутрин повече от хиляда души получаваха пари от къщата под хълма Есквилин. Юлий не беше сигурен каква полза може да има от тях при един таен вот, но беше приел доводите на Сервилия, че трябва да го виждат с поддръжници. Това беше опасна игра, тъй като прекалено голямата подкрепа можеше да накара много от римляните да си останат вкъщи за вота, доволни от мисълта, че техният фаворит няма да загуби. Грешката на системата в Рим беше, че свободните граждани гласуваха на центурии. Дори от дадена група да се появяха само неколцина, можеха да решат вота за всички. Бибул можеше да има полза от подобна неуместна увереност, както и сенатор Пранд, който, изглежда, имаше също толкова наемници, колкото и Юлий.

Въпреки това неговото участие в разбиването на Катилина беше станало известно и дори и враговете му трябваше да признаят, че състезанията са голям успех. Юлий пък бе спечелил достатъчно от своите хора, за да покрие част от дълговете на кампанията. И все пак испанското злато намаляваше, направо се топеше. Понякога сумите, които дължеше, го притесняваха, но ако станеше консул, нито една от тях нямаше да има значение.

— Моят син! — възкликна Сервилия, когато Брут излезе на арената с Авъл, жилав боец от склоновете на Везувий.

И двамата изглеждаха чудесно в сребърните си брони. Юлий се усмихна на Брут, който поздрави консулите и намигна на майка си, преди да се обърне и да вдигне меча си към тълпата. Публиката изрева одобрително и двамата противници тръгнаха към местата си в центъра. Рений изсумтя неодобрително, но Юлий забеляза напрежението му, въпреки че старият гладиатор се мъчеше да го прикрие.

Юлий се надяваше приятелят му да може да понася загубите така леко, както приема победите си. Дори да влезе в осмицата беше постижение, с което човек можеше да се хвали на внуците си, но Брут беше казал още от самото начало, че ще стигне на финала. Вече не се кълнеше, че ще победи, но увереността му беше очевидна.

— Заложи всичко на него, Помпей. Ще приема залога ти — каза възбудено Юлий.

Консулът се поколеба само миг.

— Мъжете, които приемат залозите, споделят увереността ти, Юлий. Ако ми дадеш добро съотношение, може и да приема предложението ти.

— Една монета за твои петдесет на Брут. Пет монети за една твоя на Авъл — бързо отвърна Юлий. Помпей се засмя.

— Толкова ли си сигурен, че Марк Брут ще победи? Изкушаваш ме за Авъл при подобна възвръщаемост. Пет хиляди златни монети срещу твоя човек, при всякакво съотношение. Приемаш ли?

Юлий погледна към арената; доброто му настроение внезапно се беше изпарило. Това беше последната битка от осмицата и Саломин и Домиций вече бяха победили. Със сигурност нямаше друг боец с достатъчно умения, за да победи най-стария му приятел.

— Приемам, Помпей. Залагам думата си — каза той и усети как по кожата му избива пот. Адан очевидно се стъписа, но Юлий не го погледна. Помъчи се да запази спокойствие, макар да знаеше колко са намалели средствата му след новите доспехи за наемниците и парите за клиентите, които плащаше всяка седмица. Ако Брут не спечелеше, загубата на двайсет и пет хиляди в злато щеше да го съсипе, но все още му оставаше успокоението, че, като консул, кредитът му няма да е лош. Лихварите щяха да се редят на опашка, за да му дадат пари.

— А този Авъл? Бива ли го? — попита Сервилия и наруши надвисналата над ложата тишина.

Бибул, сменил мястото си, за да е по-близо до нея, отговори с нещо, което смяташе за обезоръжаваща усмивка:

— Всичките ги бива. Въпреки че и двамата са победили в седем двубоя, за да стигнат дотук, смятам, че синът ти има превъзходство. Той е любимецът на публиката, а казват, че това окрилява.

— Благодаря — отвърна Сервилия и го дари с усмивка.

Бибул се изчерви и преплете пръсти. Юлий го гледаше намръщено: чудеше се дали поведението му прикрива по-остър ум, или Бибул наистина е най-безпомощният глупак, когото е срещал.

Рогът прозвуча и при първия сблъсък на оръжията всички се наведоха над парапета. Задъханата Сервилия бе толкова нервна, че Юлий я докосна по ръката. Тя обаче явно не усети.

На арената мечовете звънтяха и двамата мъже се въртяха в кръг със скорост, която разцепваше въздуха. Авъл имаше същата набита фигура като Брут. Адан броеше ударите тихо и почти несъзнателно, стиснал юмруци от напрежение. Бележките и писмата лежаха забравени на стола зад него.

Брут удари бронята на противника си три пъти в бърза последователност. Авъл позволи на ударите да преминат през защитата му, за да има възможност за контраатака, и само бързината на Брут го спасяваше всеки път при звъна на метала. И двамата се обливаха в пот, косите им бяха почернели и сплъстени от пот. Разделиха се за момент и Юлий чу гласа на Брут. Никой не можеше да различи думите, но Юлий знаеше, че това са обиди, които би трябвало да разконцентрират и разгневят Авъл.

Авъл обаче само се засмя на този опит и двамата отново пристъпиха един към друг и мечовете им засвистяха във вихър, прекалено яростен, за да може Адан да брои: младият испанец зяпна от удивление. Публиката затаи дъх. Напрежението беше непоносимо. Всички очакваха първата пръска кръв, която да избликне от биещата се двойка.

— Вижте! — изкрещя Сервилия и посочи дясното бедро на Авъл.

— Не виждате ли? — Тя сочеше бясно, макар че битката на арената беше достигнала маниакална интензивност. Независимо дали Брут знаеше, че е успял, Авъл явно нямаше никаква представа, че е ранен, а Брут не можеше да се отдръпне при такава близост, без да рискува фатално порязване.

По знак на Юлий тръбачите изсвириха. Беше опасно при такова напрежение да се нарушава концентрацията на състезателите, но и двамата отстъпиха едновременно назад. Дишаха тежко. Авъл докосна бедрото си, после протегна почервенялата си ръка към Брут. Нито един от двамата не можеше да говори. Брут опря ръце в коленете си и си пое дълбоко дъх, за да успокои лудото биене на сърцето си. Изплю горчива слюнка, после още веднъж: дълга лига се проточи чак до земята. Когато пулсовете им престанаха да барабанят, двамата можаха да чуят приветствията на тълпата и за миг се здрависаха, преди да вдигнат оръжията си за поздрав.

Сервилия стисна раменете си с ръце и се разсмя от напрежение.

— Значи стигна до последната четворка, а? Скъпият ми син! Чудесен е, нали?

— Сега има шанса да победи и да донесе слава на Рим — отвърна Помпей и горчиво погледна към Юлий. — Двама римляни в последните две двойки. Само боговете знаят откъде идват другите двама. Този Саломин е черен като печка, а другият, с дръпнатите очи… кой знае? Да се надяваме, че все пак римлянин ще спечели меча ти, Юлий. След всичко това ще е срам да го спечели езичник.

Юлий сви рамене.

— Всичко е в ръцете на боговете.

И зачака консула да спомене за залога. Помпей се намръщи.

— Ще кажа на хората си да ти донесат парите. Не е нужно да киснеш тук.

Юлий кимна. Въпреки уж приятелското поведение всеки разговор в ложата беше като безкръвен дуел, в който всеки се опитваше да вземе връх. С нетърпение очакваше последния кръг тази вечер, само за да приключи всичко това.

— Разбира се, консуле. Ще съм в щаба до двубоите тази вечер.

Помпей се намръщи. Не беше очаквал, че ще му се наложи да намери такава огромна сума толкова бързо, но сега всички в консулската ложа го наблюдаваха внимателно. По устните на Крас играеше гадна усмивчица. Помпей се ядоса. Щеше да му се наложи да събере предишните си печалби, за да плати облога, и целият му досегашен успех щеше да се стопи. Само Крас можеше да има толкова злато подръка. Несъмнено този лешояд мислеше самодоволно за единствената монета, която беше спечелил, залагайки на Брут.

— Чудесно — каза Помпей, без обаче да дава категорично обещание. Дори и след печалбите това щеше да го остави без пари, но той предпочиташе да види Рим в пламъци, преди да се обърне към Крас за още един заем.

— Е, до скоро, приятели, Сервилия — каза Помпей, усмихна се сковано, направи знак на охраната си и напусна ложата.

Юлий го изчака да излезе, после се усмихна доволно. Пет хиляди! Един-единствен залог и кампанията му беше спасена.

— Обичам този град! — каза той високо.

Светоний се изправи, за да си тръгне с баща си, и въпреки че възпитанието го задължаваше да се сбогува учтиво, в навъсеното му лице нямаше удоволствие. Бибул също стана — гледаше нервно приятеля си, — измърмори обичайните любезности и последва Светоний и баща му.

Сервилия се изправи. В очите й светеше въодушевлението, което беше обхванало и Юлий. Тълпата вече се изнизваше от трибуните. Тя бързо го целуна и каза:

— Ако наредиш на хората си да оправят завесите и да останат отвън, можем да останем насаме и да се държим невъздържано като деца, Юлий.

— Прекалено си зряла, за да си невъздържана, красива любима — отвърна Юлий и посегна да я прегърне. Тя обаче замръзна и страните й пламнаха от гневна червенина.

Очите й горяха. Юлий се стъписа от внезапната промяна в настроението й.

— Тогава друг път — сопна се тя и се изниза покрай него.

— Сервилия! — извика той, но тя не се обърна.

Юлий остана сам в празната ложа, ядосан на себе си.