Кон Игълдън
Земя на славата (6)

Глава 4

Помпей и Крас се изправиха от столовете си в сянката, за да поздравят тълпата. Събралите се на Големия цирк поздравиха консулите с вълна от викове и възгласи, които отекнаха над препълнените пейки. Помпей вдигна ръка към тях, а Крас само се усмихна, наслаждавайки се на вниманието. Помисли си, че го заслужава, след цялото злато, което му бе струвало. Всеки глинен жетон за вход беше подпечатан с имената на двамата консули и въпреки че жетоните се раздаваха безплатно, Крас беше чул, че били равносилни на пари през седмиците преди събитието. Мнозина от онези, които седяха в очакване на първото надбягване, бяха платили добре за тази привилегия. Никога не преставаше да се възхищава как хората му превръщаха дори подаръците във възможност за извличане на печалба.

Времето беше чудесно и само светли облаци преминаваха на дълги линии по небето. Тълпата се настаняваше и крещеше залозите си. Над пейките цареше възбуда и Крас отбеляза колко малко семейства присъстват. Тъжно беше, че състезанията обикновено се съпровождаха със сбивания по по-евтините места, тъй като мъжете спореха, когато губеха. Само преди месец циркът трябваше да бъде разчистен от легионери, извикани да възстановят реда. Във възникналото дребно сбиване петима мъже бяха убити, след като фаворитът беше загубил при последната надпревара за деня.

Крас се намръщи. Надяваше се, че днес това няма да се повтори. Надигна се да огледа разположението на войниците на Помпей на портите и основните пътеки. Надяваше се, че са достатъчно, за да укротят всички, освен най-вироглавите. Не искаше годината му като консул да бъде запомнена с граждански безредици. Както вървяха нещата, подкрепата му за кандидатите на предстоящите избори пак щеше да му струва цяло състояние. Още преди средата на мандата му фракциите в сената започнаха да се раздвижват и онези, които се надяваха на по-високи постове, започнаха да полагат усилия да се проявят. Това беше най-великата игра в Рим и Крас знаеше, че благоразположението, което можеше да получи, ще е разменната монета за силата му през следващата година, ако не и за по-дълго време.

Погледна Помпей и се замисли дали и той прави планове за бъдещето. Всеки път, когато се изкушаваше да прокълне закона, който ги ограничаваше, намираше утеха във факта, че Помпей страда от същите спънки. Рим нямаше да позволи да се появи още един Марий, който да бъде избиран за консул отново и отново. Онези бурни години бяха отминали заедно със сянката на Сула и гражданската война. Въпреки това нищо не пречеше на Помпей да отглежда свои фаворити, които да го наследят.

Крас искаше да може да се отърси от усещането за неадекватност, което го притискаше всеки път, когато двамата с Помпей бяха заедно. За разлика от собствените му груби черти, Помпей изглеждаше така, както се очаква от един консул — широко, силно лице и деликатно посребряваща коса. Понякога Крас се чудеше дали този достопочтен образ не се подсилва с малко бял прах на слепоочията. Дори и когато седеше съвсем до него, пак не беше напълно сигурен.

Сякаш боговете и без това не го бяха благословили достатъчно, та Помпей имаше късмет и във военните начинания. Беше обещал на хората да разчисти моретата от пирати и само след няколко месеца римският флот беше измел Вътрешното море от тия боклуци. Търговията беше разцъфтяла, точно както беше обещал Помпей. Никой в града не благодари на Крас, че финансира начинанието или че понесе загубата на корабите, които не оцеляха. Вместо това се налагаше да хвърли още повече злато на хората, в случай че го бяха забравили, докато Помпей просто трябваше да се наслаждава на обожанието им.

Докато размишляваше, Крас барабанеше по едната си ръка с пръстите на другата. Гражданите на Рим уважаваха само онова, което можеха да видят. Ако обучеше свой легион, който да патрулира по улиците, щяха да го благославят всеки път, когато мъжете му заловяха крадец или прекъснеха някое сбиване. Знаеше, че без легион Помпей никога няма да се отнася с него като с равен. Идеята не беше нова за него, но той се въздържаше от налагането на нови стандарти на Марсово поле. Винаги имаше таен страх, че Помпей може да е прав в оценката си за него. За какви победи можеше да претендира Крас пред Рим? Независимо в колко блестящи брони го облечеше, легионът трябваше да бъде добре ръководен и докато това сякаш се удаваше с лекота на Помпей, самата мисъл да рискува още едно унижение беше непоносима за Крас.

Със съжаление си мислеше, че кампанията срещу Спартак беше достатъчен провал. Беше сигурен, че все още тайно, му се подиграват, че е издигнал стена през пръстите на италианския ботуш. Никой в Сената не го споменаваше публично, но мълвата беше преминала през войниците и неговите шпиони му бяха донесли, че това все още е тема на закачки сред клюкарите в града. Помпей му беше казал, че това не е сериозен проблем, но пък той можеше да си позволи да бъде великодушен. Без значение кой щеше да бъде избран в края на годината, Помпей щеше да продължи да е сила в сената. Крас искаше и той да може да е така уверен в позициите си.

На централната писта изнесоха седем дървени яйца. В началото на всяка обиколка едно от тях щеше да бъде вдигано и преместването на последното щеше да бъде знак за най-напрегнатата част в края на състезанието.

Когато ритуалът преди състезанието наближи края си, Крас направи знак зад гърба си и един добре облечен роб пристъпи, за да вземе залога му. Въпреки че Помпей презираше хазарта, Крас беше прекарал цял час с екипажите и конете в тъмните обори, изградени под седалките. Смяташе, че умее да преценява, и реши, че белите испански коне на Павел са недостижими. Поколеба се. Робът чакаше. Долината между хълмовете обикновено беше чудесна за конете, които предпочитаха по-мекия терен, но в последно време беше валяло малко и Крас виждаше вихрушките прах пред консулската ложа. Устата му беше също толкова суха, докато вземаше решение. Можеше да се довери на Павел — пък и боговете обичаха комарджиите. Все пак това беше неговият ден.

— Три сестерции на екипажа на Павел — каза той след дълго мълчание. Робът кимна, но когато се обърна, Крас го сграбчи за ръката с костеливите си пръсти. — Не, само две. Теренът е прекалено сух.

Когато робът се отдалечи, Крас усети усмивката на Помпей.

— Наистина не разбирам защо залагаш — каза Помпей. — Ти несъмнено си най-богатият човек в Рим, но се обзалагаш по-плахо от половината хора тук. Какво са за теб две сестерции? Чаша вино.

Крас изсумтя. Помпей се забавляваше да го подкача, но това не му пречеше да идва да го моли за злато, когато трябваше да се финансират драгоценните му легиони. Това беше тайното удоволствие за по-възрастния мъж, макар че се чудеше дали Помпей някога се е замислял за тия неща. Ако Крас беше в подобна позиция, за него тя щеше да е като бавно действаща отрова, но Помпей винаги се държеше еднакво жизнерадостно. Този мъж изобщо не разбираше достойнството на богатството.

— Някой кон може да си изкълчи крак или пък кочияшът да падне по време на състезанието. Очакваш да пръскам злато само заради чистата случайност?

Робът, който събираше залозите, се върна, подаде на Крас жетон и той го стисна здраво. Помпей подбели очи с шеговито отвращение, но Крас се направи, че не забелязва.

— Освен Павел кой още ще се състезава сред първите? — попита Помпей роба.

— Още трима, господарю. Един нов екипаж от Тракия, Даций от Мутина и нов екипаж, пристигнал с кораб от Испания. Твърдят, че конете от Испания са преживели буря, заради която не са добре. Към момента повечето от залозите са за Даций.

Крас изгледа роба и му се сопна:

— Не спомена за това преди. Павел докара конете си от Испания. И те ли са били на същия кораб?

— Не знам, господарю — отвърна робът и наведе глава.

Крас почервеня. Чудеше се дали не трябва да изтегли залога си, преди надбягването да е започнало. Не, не и пред Помпей, освен ако не успееше да намери извинителна причина да се отдалечи от него за малко.

Помпей се усмихна на неудобството на колегата си.

— Ще се доверя на хората. Сто в злато за Даций.

Робът дори не премигна, когато чу сума, по-висока и от собствената му стойност при продажба.

— Разбира се, господарю. Ще ти донеса жетон. — Постоя за момент в мълчалив въпрос, но Крас само го гледаше втренчено.

— Побързай. Надбягването скоро ще започне — добави Помпей и робът се затича. Помпей беше видял двамата мъже със знамената да приближават към дългия бронзов рог в края на трасето. Тълпата се оживи, когато звукът от рога отекна и портите на конюшните се отвориха.

Първи излезе римлянинът, Даций, с лека колесница, теглена от черни жребци. Крас се притесни, като видя арогантната му стойка и колко умело кара колесницата напред в равен ход, за да заеме мястото си на старта. Тълпата бурно го приветства. Даций, нисък и набит, отдаде чест към консулската ложа и Помпей се изправи, за да отговори на жеста му. Крас повтори действието му, но Даций вече се бе обърнал, за да довърши подготовката си.

— Днес изглежда нервен, Крас. Конете му се борят с юздите — весело отбеляза Помпей.

Крас не му обърна внимание — наблюдаваше излизането на следващата колесница — тракийската, белязана със зелено. Брадатият колесничар нямаше опит и съвсем малко зрители бяха заложили на него. Въпреки това го приветстваха, макар че мнозина вече нямаха търпение да видят и останалите състезатели да излязат от мрака на конюшните.

Павел изплющя с дългите юзди над испанските коне и те изтрополиха навън. Крас удари перилата с юмрук и възкликна:

— Даций ще трябва доста да се потруди, за да ги победи. Виж ги, Помпей! Превъзходни са.

Павел уверено поздрави консулите. Дори от разстояние Крас видя блясъка на белите зъби на фона на мургавата му кожа и забрави част от притесненията си. Колесницата зае мястото си до първите две и излезе и последната.

При посещението си Крас не беше забелязал никакви проблеми с конете, но сега ги заоглежда за признаци на слабост. Въпреки увереността, която бе изразил пред Помпей, внезапно осъзна, че изглеждат болни в сравнение с останалите. С нежелание седна, когато рогът зазвуча отново и залозите бяха прекратени. Робът се върна, даде на Помпей жетона му и консулът започна да си играе лениво с него, докато чакаха. — Над тълпите се възцари тишина. Конете на Даций се подплашиха от нещо и налетяха на тракийската колесница, което принуди двамата мъже да изплющят с камшици над главите им. Един добър кочияш можеше да прицели удара си така, че камшикът да мине на сантиметри над главите на животните, докато те галопират с пълна скорост, така че скоро редът беше възстановен. Крас отбеляза, че тракийските коне са спокойни, и се зачуди дали не е пропуснал наистина добра възможност. Дребният мъж съвсем не изглеждаше неуместно сред най-опитните кочияши.

Конете пристъпваха на място и пръхтяха. После рогът прозвуча за трети път и звукът му се загуби в грохота на устремилите се напред колесници. Надбягването започна.

— Мисля, че постъпи добре, Крас — отбеляза Помпей, докато гледаше над главите на тълпата. — Съмнявам се, че има и един човек в Рим, който да не познава щедростта ти.

Крас го погледна остро — това явно беше подигравка. Помпей обаче беше спокоен и сякаш не усещаше погледа му.

Галопиращите коне стигнаха първия завой и леките колесници очертаха дълги дъги в пясъка. Състезателите се наведоха напред — пазеха равновесие с уменията и силата си. Беше наистина впечатляващо. Даций се промъкна безпроблемно между две от колесниците и излезе напред. Крас се намръщи и попита:

— Реши ли кого ще подкрепиш за консул в края на годината? — Опита се да го каже небрежно.

Помпей се усмихна.

— Малко е рано да се мисли за това, приятелю. За момента се наслаждавам на това самият аз да бъда консул.

Крас изсумтя при тази явна лъжа. Прекалено добре познаваше Помпей, за да повярва на думите му. Другият консул потрепери под тежестта на погледа му.

— Вярвам, че сенатор Пранд може да бъде убеден да се включи — каза той.

Крас замислено гледаше надпреварващите се колесници. Мислеше всъщност за този мъж.

— Има и по-лоши варианти — каза накрая. — Дали ще приеме твоите… насоки?

Очите на Помпей блестяха от въодушевление, тъй като Даций продължаваше да води. Крас се чудеше дали не имитира интерес, само за да го ядоса.

— Помпей?

— Няма да създава проблеми — отвърна другият консул.

Крас прикри задоволството си. Нито Пранд, нито синът му Светоний имаха влияние в сената. Но пък ако консулът беше слаб, това означаваше, че той и Помпей можеха да продължат да ръководят града, просто като сменят публичното си влияние с по-прикрито. И за двамата не беше приятна перспективата да се върнат в анонимността на задните пейки, след като са ръководили Рим. Крас се чудеше дали Помпей знае, че той държи дълговете на семейството и ще има своя собствена форма на контрол, ако Пранд бъде избран.

— Бих приел Пранд, ако си сигурен в него — каза той над шума на тълпата. Помпей се обърна и го изгледа развеселено.

— Чудесно. Знаеш ли дали Цина ще се кандидатира?

Крас поклати глава.

— Той се оттегли след смъртта на дъщеря си. Да не си чул нещо?

И развълнуван, се пресегна и хвана Помпей за ръката. Другият консул се намръщи и Крас усети прилив на омраза — какво право имаше Помпей да реагира така, след като тъкмо той плащаше всичките сметки на впечатляващите му къщи?

— Все още не съм чувал нищо, Крас. Ако не е Цина обаче, трябва да намерим някой друг за втория пост. Може би не е прекалено късно да започнем да възпитаваме някого.

Започна четвъртата обиколка. Даций водеше с цяла дължина, а тракиецът беше след него. Павел беше трети, а боледуващите от пътуването испански коне бяха на опашката. Тълпата крещеше. Всички погледи бяха вперени в колесниците, докато те заобикаляха в далечния край и галопираха през старта за началото на петата обиколка. Поредното дървено яйце беше преместено и крясъците се усилиха още повече.

— Мислил ли си за Юлий? Престоят му в Испания е към края си — каза Крас.

Помпей го погледна, внезапно напрегнат. Все още подозираше Крас във вярност към младия Цезар, която той самият не споделяше. Нима не се бе отказал от дълговете на Десети малко след като Юлий пое контрола? Помпей поклати глава.

— Не и той, Крас. Това куче има зъби. Сигурен съм, че също като мен, и ти не искаш… разцепление.

Даций беше увеличил преднината си. Доволен, че може да развълнува спокойната безизразност на Помпей, Крас подметна:

— Казват, че се справя добре в Испания. Нови земи под наш контрол, нови градове. Вярвам, че дори вече се говори за триумф.

Помпей го погледна остро и сбърчи чело.

— Не съм чувал нищо за триумф и мисля, че бях ясен. Когато задачата му приключи, ще го изпратя другаде. Може би в Гърция. Каквото и да планираш, трябва да го забравиш, Крас. Виждал съм как собствените ми мъже стоят под дъжда само след един негов знак. Моите собствени мъже да почитат някого другиго! Помниш Марий достатъчно добре. Не искаме друг като него в града, още по-малко като консул, нали?

Крас дълго не отговори и Помпей предпочете да изтълкува мълчанието му като знак на съгласие.

На пистата пред тях Даций застигна испанската колесница и се опита да я изпревари с цяла обиколка. Изоставащият кочияш зави бясно, докато Даций го изпреварваше, и за част от секундата изгуби контрол. С трясък, който можеше да се чуе дори над рева на ужасената тълпа, двете колесници се сблъскаха и конете за миг се изправиха на задните си крака, преди да изпопадат.

Тракиецът дръпна юздите, за да избегне сблъскалите се колесници, и изплющя с камшика. Рязкото завиване едва не го събори. Тълпата, затаила дъх, гледаше как дребосъкът преведе колесницата си покрай другите две, после всички наскачаха и закрещяха одобрително.

Помпей изруга през зъби — Даций лежеше на пясъка и единият му крак беше неестествено извит. Коляното му несъмнено беше счупено и въпреки че беше жив, никога повече нямаше да се състезава.

— Дай знак на пазачите, Крас. Ще има сбивания.

Крас ядосано стисна зъби, обърна се към близкия центурион и вдигна стиснат юмрук. Мъжете тръгнаха надолу сред пейките, но не беше достатъчно бързо: след стъписването от сблъсъка на колесниците тълпата беше осъзнала загубата при облозите и започна да крещи от дива ярост. Последните обиколки преминаха без инциденти и тракиецът мина първи линията, посрещнат от всеобщо безразличие. Вече бяха започнали сбивания и легионерите действаха ловко — използваха дръжките на мечовете си, за да разтърват биещите се.

Помпей направи знак на личната си охрана, че вече е време да си ходи, и веднага му разчистиха път. На тръгване кимна на Крас и забеляза неприкритата му неприязън. Излезе на улицата, потънал в мисли, без да обръща внимание на нарастващия шум от размириците зад себе си.

 

 

Юлий слезе от коня си в края на селището и животното кротко почна да пасе тревата между камъните на древния път. Двамата със Сервилия бяха навлезли далече сред хълмовете и наоколо нямаше и следа от живот. Пейзажът беше красив — широки ивици гора и варовити скали, които се спускаха към зелени долини. Слънцето беше преминало пладне. Бяха видели едно сърне и бяха подплашили стадо глигани.

Юлий беше избрал дълги криволичещи пътища, за да избегнат всякакви хора по време на ездата. Изглеждаше доволен от това, че е сам с нея, и Сервилия беше поласкана. От време на време й се струваше, че са единствените хора на света. Горите бяха изпълнени със сенки и тишина и двамата преминаваха през сумрака почти като призраци. После дърветата се отваряха и разкриваха ярка слънчева светлина и широки поляни и те препускаха волно далече от тъмнината, и се смееха. Сервилия не си спомняше по-прекрасен ден.

Селото, в което я водеше Юлий, беше странно място в дъното на една долина. Наблизо минаваше река. Никакви гласове не нарушаваха тишината. Къщите бяха порутени и от прозорците растеше папрат и бръшлян. Вратите, окачени на твърди кожени ремъци, зееха, диви животинки побягваха уплашено, докато двамата вървяха по улицата към центъра. Тишината на празното село правеше разговора труден, все едно бяха натрапници. Сервилия се чудеше защо Юлий я е довел тук.

— Защо са напуснали? — попита тя.

Той сви рамене.

— Може да е всичко — нашествие, болест. Може би просто са решили да си потърсят нов дом някъде другаде. Прекарах няколко дни тук, когато пристигнах, но къщите отдавна са изоставени и в тях има малко, което да покаже как са живели. Мястото е странно, но въпреки това го обичам. Ако някога стигнем дотук с мостовете и новите си пътища, ще ми е тъжно да видя как това селище изчезва.

Ритна избеляло парче изпечена глина, навремето може би пътен знак, коленичи да го разгледа и издуха прахта от него. Беше толкова тънко, че можеше да го счупи с пръсти.

— Предполагам, че това село някога е изглеждало като Валенция. Пазари и реколта за продан, деца, които тичат сред пилците. Сега е трудно да си го представиш.

Сервилия се огледа и се опита да възстанови картината на това място, пълно с хора. Един гущер изпълзя по стената до нея и я погледна за секунда, преди да се скрие под провисналата стреха. Имаше нещо странно в разходката в подобно място, сякаш всеки момент улиците щяха да се изпълнят отново с шумове и хора и прекъсването на живота щеше да е забравено.

— Защо дойдохме тук? — попита тя.

Юлий я погледна косо и се усмихна странно.

— Ще ти покажа. — И зави зад ъгъла към една по-широка улица.

Къщите бяха само купчини дялан камък. Излязоха на площада.

Топлото слънце светеше ярко. Юлий ускори крачка, нетърпелив да стигне до центъра.

Големите плочи на площада бяха натрошени и обрамчени с прераснала трева и диви цветя. Цезар вървеше по тях, без да ги поглежда, взрян в един счупен пиедестал и статуя, която лежеше пред него на парчета. Чертите й бяха почти заличени, а белият камък беше олющен и нащърбен, но въпреки това Юлий го приближи с благоговение. Завърза конете за една фиданка, избуяла между плочите, наведе се над статуята и проследи лицето с пръсти. Статуята бе натрошена, но Сервилия видя, че е изобразявала силен мъж. Видя и изтритите от времето странни букви в тежкия плинт и ги проследи с пръст. После прошепна:

— Кой е бил?

— Един от местните учени ми каза, че пише „Александър“.

Гласът на Юлий беше прегракнал от вълнение и тя отново усети желание да го докосне и да сподели мислите му. За свое учудване забеляза в очите му сълзи.

— Какво има? Не разбирам — каза тя и неволно посегна към него. Кожата му бе гореща. Той не помръдна, взрян в каменното лице.

— Това, че го виждам… — отвърна Юлий и избърса очите си. За момент притисна ръката й към себе си. Още веднъж спря за дълго поглед върху статуята, после сви рамене и си възвърна самообладанието.

— Когато е бил на моите години, вече е владеел света. Казват, че бил бог. В сравнение с него съм си загубил времето.

Сервилия седна на бордюра до него; бедрата им се докосваха съвсем леко, но тя като че ли усещаше допира им напълно. След малко Юлий отново заговори. Гласът му беше унесен, потънал в спомени.

— Когато бях момче, обичах да слушам историите за неговите битки и живота му. Беше… невероятно. Държал е света в ръцете си, когато е бил почти дете. Обичах да си представям, че аз… виждах се по неговия път.

Сервилия вдигна ръка и го погали по бузата. Той сякаш усети допирай за първи път и вдигна глава, и я погледна.

— Стига да искаш, можеш… — каза тя, несигурна дали му предлага надежда за слава, или пък нещо много по-лично. Той сякаш разбра и двете и хвана ръката й. Очите му задаваха мълчалив въпрос.

— Искам всичко — прошепна той и тя не разбра кой от тях пръв целуна другия. Просто се случи — под пиедестала на Александър.