Кон Игълдън
Земя на славата (17)

Глава 15

Гледката на двайсет хиляди граждани на Рим, насядали по местата си, беше спомен, който си струва да се запази, мислеше Юлий, докато погледът му минаваше по трибуните. Всички места бяха заети за всичките дни на състезанието и глинените печати, които служеха за пропуск за финалните кръгове с трийсет и двама участници, все още преминаваха от ръка на ръка срещу все по-високи суми. Юлий се изненада, като видя на четирите порти около арената хора, които предлагаха да купят печатите на влизащите. След първите кръгове обаче малцина се съгласяваха на продажба.

Консулската ложа беше хладна под сянката на кремавите ленени завеси, спуснати между тънките колони. Оттук гледката към арената беше най-добра и никой от хората, поканени от Юлий, не беше отхвърлил предложението му. Всички бяха дошли със семействата си. Юлий развеселено бе наблюдавал конфликта между Светоний и баща му, когато приемаха поканата.

Още сутринта беше жега и по пладне пясъкът щеше да е толкова горещ, че да пари. Мнозина от тълпата си бяха донесли вода, но въпреки това Юлий очакваше добра печалба от напитките и храната, които продаваха неговите хора. Наемът на възглавничките беше само няколко медни монети на ден и целите запаси бързо бяха раздадени.

Помпей с благодарност се беше съгласил да дойде и когато двамата с Крас заеха местата си, тълпата се изправи, за да изрази уважението си.

Рений също беше тук. Юлий беше оставил на пост край него вестоносци, в случай че в казармата стане нещо. Нямаше начин да остави стария гладиатор с легиона, след като Брут беше в последните трийсет и двама с Октавиан и Домиций. Надяваше се наемниците да се държат както трябва. Все пак се наложи да лиши повечето от Десети от възможността да видят битките, въпреки че сменяше охраната три пъти на ден, така че повече хора да могат да присъстват на зрелището. За да използва новата си власт, Брут беше добавил десет от най-обещаващите от новите в списъка на охраната. Юлий смяташе, че е прекалено рано, но не беше наложил волята си, защото знаеше колко е важно за тях да видят как техният началник побеждава. Въпреки че мъжете не се чувстваха особено удобно в униформите си на легионери, изглеждаха достатъчно благонадеждни.

Залозите както винаги бяха разгорещени. Римляните обичаха да залагат и Юлий предполагаше, че когато накрая залозите се изплатят, ще бъдат спечелени или загубени цели състояния. Дори Крас беше заложил цяла шепа сребърни монети на Брут по препоръка на Юлий. Доколкото Цезар знаеше, самият Брут беше заложил всичко, което притежаваше, че ще победи на финала. Ако спечелеше, щеше да е по-малко зависим от Юлий и кредиторите си. Приятелят му беше стигнал до фазата на трийсет и двамата без затруднения, но нивото беше високо, а лошият късмет можеше да провали и най-добрата възможност.

Бойците започнаха да излизат под изгарящото слънце. Посребрените брони блестяха почти в бяло и тълпата ахна и започна да приветства любимците си. Александрия беше надминала себе си в блясъка на метала. Юлий знаеше, че качеството на участниците се дължи отчасти и на обещанието, че ще могат да задържат доспехите след схватките. За тях можеше да се купи малко стопанство. А със славата, която щеше да се разнесе за спечелените победи, можеше да се постигне и повече. Цял Рим говореше за щедростта му. Състезателите наистина изглеждаха чудесно под блясъка на слънцето.

Няколко от участниците показаха раните си от предишните схватки в почти спокойните първи дни. Имаше само четирима убити, и то от случайни удари в разгара на боя. Всеки тур се прекратяваше при първа кръв, а единственото друго ограничение беше изтощението. Най-дългият двубой преди финалите беше продължил около час. Двамата мъже едва бяха в състояние да се държат на краката си, но всичко приключи с безобидно порязване на крака на единия. Тълпата приветства загубилия така възторжено, както и другия, който беше стигнал до финала.

Първите схватки бяха хаос от сила и умения, с повече от сто двойки едновременно на арената. Гледката на толкова много блестящи мечове беше също толкова вълнуваща, колкото и на единичните двубои, макар че истинските познавачи предпочитаха самостоятелните схватки, където да могат да се съсредоточат върху стила и уменията.

Разнообразието беше впечатляващо и Юлий си беше набелязал доста мъже, които да вземе за новия легион. Вече беше купил услугите на трима добри бойци. По необходимост беше принуден да наема онези, които се биеха в римски стил, но се възхищаваше, като гледаше някои от другите. Вестта за състезанието беше стигнала много по-далече от вестоносците му. Имаше мъже от цялата римска империя, че и отвъд нея. Африканците се смесваха с мъже с махагонов тен от Индия и Египет. Един от бойците, Сун, имаше присвитите очи на расата, която живееше толкова далече на изток, че бе почти митична, и Юлий трябваше да му даде охрана, която да го пази по улиците от хората, които искаха да го пипнат. Само боговете знаеха какво правеше Сун толкова далече от дома си, но размахваше дългия си меч с такова умение, че стигна до финалните кръгове с най-кратките схватки в турнира. Юлий го наблюдаваше как приветства консулите заедно с останалите и реши да му направи предложение, ако стигне до финалната осмица, без значение, че стилът му не беше римски.

Преди последните кръгове имената на мъжете на арената се съобщаваха на публиката и всеки пристъпваше напред, за да бъде приветстван от народа на Рим. Брут и Октавиан стояха заедно с Домиций, броните им блестяха на слънцето. Юлий се усмихна, като забеляза удоволствието, изписано на лицата им. Без значение кой щеше да спечели меча на победителя, те никога нямаше да забравят това преживяване.

Тримата римляни вдигнаха оръжията си към тълпата, после към консулите. Публиката изрева — стена от звуци, впечатляваща и почти болезнена. Говорителят пристъпи към месинговите тръби, които усилваха гласа му, и изкрещя имената за първата схватка.

Домиций щеше да се бие с един северняк, който след разрешението на командира на легиона си беше пристигнал, за да участва в турнира. Беше едър мъж със силни ръце и тесен кръст. Също като останалите на арената, той измери с поглед Домиций, докато младежът се разкършваше. Дори и от това разстояние Юлий не забеляза и следа от напрежение по лицето на своя приятел. Помпей го тупна по рамото и каза:

— Да заложа ли на твоя човек, Юлий? Ще премине ли в шестнайсетте?

Юлий се обърна и видя блясъка в очите на консула. Струйка пот се стичаше по челото на Помпей, а очите му светеха в очакване. Юлий кимна.

— Виждал съм само един майстор на меча, по-добър от Домиций. Извикай робите, които приемат залозите, и ще заложа цяло състояние. — Двамата се засмяха като момчета. В този момент му беше трудно да си спомни, че консулът не му е приятел.

Робът, който чакаше заповедите им, се отзова веднага на повикването. Помпей ядосано вдигна очи, когато Крас отброи три сребърни монети и ги подаде на момчето.

— Само веднъж, Крас! Само веднъж искам да те видя да залагаш достатъчно, за да те заболи. В дребните монети няма никаква радост. Нужна е и малко тръпка.

Крас се намръщи и погледна Юлий. Тъмна червенина изби по страните му, докато прибираше сребърниците.

— Е, добре. Момче, дай плочката.

Робът извади дъсчица, покрита с восък. Крас притисна пръстена си, написа името си и няколко цифри, без да показва плочката на другите. Докато я подаваше на роба, Помпей я дръпна, погледна я и тихо подсвирна. Робът чакаше търпеливо.

— Това наистина си е цяло състояние, Крас. Изненада ме. Виждал съм те да залагаш най-много една златна монета.

Крас изсумтя и погледна двамата съперници, които тъкмо заставаха на местата си да чакат звука на рога.

— Ще заложа сто на твоя човек, Юлий. Ти ще дадеш ли толкова? — попита Помпей.

— Давам хиляда. Познавам си човека — отвърна Цезар.

Помпей смръщи вежди от предизвикателството.

— Тогава и аз ще заложа толкова, Юлий.

Двамата написаха на плочката сумите и имената си.

Рений се изкашля и каза прегракнало:

— Пет златни монети за Домиций от мен.

И от всички само той наистина извади монети: държеше ги сковано, докато робът не ги взе от ръката му. Старият гладиатор гледаше как парите потъват в торбичката, после се облегна назад, целият облян в пот.

Светоний също беше решил да заложи, но поиска пари от баща си. Двамата заложиха десет златни монети. Дъсчицата обиколи всички още веднъж и дори Бибул рискува няколко сребърни монети от кесията си.

Робът се втурна да заяви залозите, а Юлий стана, за да даде знак на тръбачите. Публиката се смълча, когато го видя да се надига, и той се запита колко ли от тези хора ще си спомнят името му на изборите. За момент се наслаждава на тишината, после рязко разсече въздуха с ръка и острият звук на роговете проехтя над арената.

 

 

С изключение на моментите, в които се биеше самият той, Домиций беше изгледал възможно най-много от предишните двубои. Беше си водил бележки за онези, които преценяваше, че може да достигнат с победа до следващия етап. От последните трийсет и двама само половината бяха наистина опасни. Севернякът, пред когото се изправяше, беше достатъчно умел, за да стигне дотук, но се объркваше, когато го притиснат. Домиций смяташе да го притисне още от самото начало.

Почувства очите му върху себе си, докато разтягаше гърба и краката си, и се постара да запази изражението си възможно най-спокойно. Беше участвал в достатъчно схватки и знаеше, че много от двубоите се печелят не с меча, а в моментите преди това. Старият му учител имаше навика да сяда пред противниците си съвсем спокоен с кръстосани крака, допрени плътно до земята. Докато противниците му подскачаха и се навеждаха, за да отпуснат мускулите си, той беше като скала — и това ги изнервяше повече от всичко. Когато най-накрая се изправеше леко като дим, за да започне двубоя, схватката вече беше наполовина спечелена. Домиций беше научил този урок и не си позволяваше умората да проличи в движенията му. Всъщност дясното му коляно беше изкълчено в предишния кръг и сега беше сковано и го болеше, но Домиций не правеше болезнени гримаси, а с лекота преминаваше през упражненията си, съсредоточен върху тяхната плавност. Усети как го обхваща пълно спокойствие и мълчаливо отправи молитва към стария си учител.

Като държеше меча си ниско и далече от тялото, Домиций отиде до мястото си и застана неподвижен. Противникът му нервно разкършваше рамене и въртеше глава. Когато очите им се срещнаха, севернякът се втренчи в него, решен да не отклони пръв погледа си. Домиций стоеше като статуя, мускулите на раменете му блестяха от пот. Сребърните доспехи предпазваха гърдите им, но Домиций беше достатъчно бърз, за да отреже кичур от косата на бягащ мъж, и се чувстваше силен.

Звукът на роговете го изтръгна от спокойствието му и той атакува, преди другият да осъзнае сигнала. Но тъкмо бързината на краката бе довела северняка до финалите и преди оръжието да го докосне, той се изплъзна извън обхвата му. Домиций чуваше дишането на противника си и се съсредоточи върху него, когато мъжът контраатакува. Севернякът използваше дъха си, за да подсили удара, и всеки път ръмжеше. Домиций го остави да влезе в ритъм — отстъпи десетина крачки при атаката му, докато търсеше други слабости.

При последната крачка усети остра болка, докато отпускаше тежестта си на десния крак, все едно игли се забиваха в капачката на коляното. Олюля се и севернякът го притисна, забелязал слабостта му. Домиций се опита да изолира болката от съзнанието си, но не се осмеляваше да се довери на крака си. Притисна противника си и усети мириса на потта му. Севернякът се опита да се отдръпне, за да си освободи пространство, но Домиций не му позволяваше и нарушаваше ритъма на ударите му с кратко задържане, когато оръжията им се срещнеха.

Накрая се разделиха и започнаха да се движат в кръг. Домиций се заслуша в дишането на северняка и зачака леката глътка въздух, която предшестваше всяка атака. Не се осмеляваше да погледне коляното си, но при всяка стъпка усещаше нова болка.

Севернякът се опита да го повали с порой от удари, но Домиций ги блокира — предугади атаката по дишането му. Чакаше подходящия момент. Слънцето беше високо, лютива пот течеше в очите им. Севернякът си пое дъх и Домиций се стрелна напред. Още преди да го докосне, знаеше, че ударът ще е идеален: целеше в ухото. Резна го наполовина, парчето падна на земята и рукна кръв. Севернякът изрева и засече яростно въздуха — Домиций обаче вече бе отстъпил.

Севернякът докосна горещата влага по шията си, после погледна кървавите си пръсти. На лицето му се изписа мрачно отчаяние. После той кимна на Домиций и двамата застанаха на първоначалните си места.

— Трябва да превържеш това коляно, приятелю. Сигурно са го забелязали — каза тихо севернякът и кимна към другите финалисти, които ги наблюдаваха от засенчените с тенти пейки. Домиций сви рамене, опипа ставата си и лицето му се разкриви от болка.

Севернякът разбиращо поклати глава, докато поздравяваха тълпата и консулите. Домиций се опита да не покаже внезапно обзелия го страх. Усещането в ставата беше странно и той се молеше да е само разтягане или леко разместване, което можеше да се оправи без усилия. Другата вероятност беше непоносима за мъж, който нямаше нищо друго в живота си, освен меча си и Десети. Докато двамата вървяха по непоносимо горещия пясък на арената, Домиций се стараеше да не куца, но скърцаше със зъби от болка. Още една двойка в сребърна броня излезе на слънцето за следващата схватка и Домиций усети увереността им в начина, по който го погледнаха и се усмихнаха.

 

 

Щом приятелят му се скри под тентата, Юлий каза:

— Извинете ме. Ще сляза долу, за да се уверя, че ще се погрижат добре за раните им.

Помпей го тупна по гърба в отговор — беше прекалено прегракнал от викане, за да му отговори. Крас поръча разхладителни напитки и всички зачакаха следващия двубой, обзети от тръпката от кръвопролитието и уменията на бойците. Светоний пак капризничеше, но баща му му се усмихна, и той бе обзет общото въодушевление.

Рений стана от мястото си в края на ложата и тръгна след Юлий, без да промълви и дума. Влязоха в прохладния тунел под седалките.

Светът под тълпите беше съвсем различен, ревовете бяха приглушени и някак далечни. Светлината минаваше през пролуките между огромните греди и падаше на земята като шарена сянка, променяща се от движението на хората горе. Земята беше мека без пласта пясък, докаран от брега.

— Дали ще се бие отново? — попита Юлий.

Рений сви рамене.

— Кабера ще му помогне. Старецът има сила.

Юлий не отговори. Спомни си как лечителят беше поставил ръцете си върху ранения при атаката на имението Тубрук. Тогава бяха убили Корнелия. Кабера отказваше да говори за лечителските си способности, но Юлий си спомни как веднъж му беше казал, че било свързано с пътя. Ако пътят бил свършил, нищо не можело да се направи… но при някои като Рений все пак беше откраднал още време.

Юлий хвърли кос поглед към стария гладиатор. С минаването на годините кратката енергия на младостта даваше път на старостта. На лицето му отново се появяваха разкривените горчиви следи на възрастен мъж, а Юлий все още не разбираше защо все пак беше спасен от смъртта. Кабера вярваше, че боговете гледат на всички тях с ревнива любов, и Юлий завиждаше на убедеността му. Когато се молеше, беше като да вика в празното пространство без отговор, докато не достигнеше до отчаяние.

Над тях тълпата се изправи, за да приветства някакъв удар, и светлите линии по прашната земя се промениха. Юлий мина между последните два стълба, излезе на открито и се сепна от горещия въздух, който беше сякаш прекалено плътен за дишане.

Погледна към арената и присви очи от силния блясък, за да може да види двамата противници, втурнали се един към друг, сякаш изпълняваха някакъв танц. Мечовете им улавяха светлината в блестящи линии. Тълпата се беше изправила и тропаше с крака. Юлий премигна, когато очите му се напълниха с прахоляк, вдигна поглед към талпите, върху които бяха наредени седалките, и усети треперенето на дървото. Надяваше се да издържи тежестта.

Кабера тъкмо увиваше ивица плат около коляното на Домиций. Брут и Октавиан бяха коленичили край тях, напълно забравили за битката на арената. Вдигнаха поглед, когато Юлий се приближи, а Домиций помаха с ръка и се усмихна отпаднало.

— Усещам как всички други ме гледат. Лешояди! — И изохка, когато Кабера стегна превръзката.

— Много ли боли?

Домиций не отговори, но в очите му имаше страх, който разтърси всички.

— Не знам — сопна се Кабера. — Капачката е счупена и нямам представа как е издържала толкова време. Не разбирам как е могъл да ходи. Ставата може би е… кой знае. Ще направя каквото мога.

— Той има нужда от това, Кабера — тихо каза Юлий.

— Какво значение ще има, ако не се бие още веднъж там? — изсумтя старият лечител. — Това не е…

— Не, не става въпрос за това. Той е един от нас. Има път, който да следва — каза Цезар още по-напрегнато.

Кабера се скова и вдигна глава.

— Не знаеш за какво ме молиш, момче. Това, което притежавам, не може да бъде използвано за всяка драскотина или счупена кост. — Той сякаш се смали от изтощение. — Искаш да го изгубя заради прищявка? Трансът е… агония. Не мога да ти обясня. И никога не знам дали помагам аз, или е просто късмет.

Всички мълчаха. Цезар не откъсваше поглед от Кабера. Един от участниците във финалната фаза на турнира се приближи към тях и се изкашля. Юлий се обърна и го погледна — беше един от онези, чиито умения го бяха впечатлили. Лицето му беше с цвят на изсъхнало тиково дърво. От всички участници само той не носеше дадените му доспехи, а предпочиташе лекотата на простата роба.

— Аз съм Саломин — каза мъжът, сякаш очакваше да знаят името му, но когато никой не реагира, сви рамене. — Би се много добре. Ще можеш ли да продължиш?

Домиций се насили да се усмихне.

— Е, ще разберем.

— Трябва да сложиш студен парцал, за да облекчиш подутината, приятелю. Толкова студен, колкото можеш да намериш в тази жега. Надявам се да си готов, ако ни се падне да се бием един срещу друг. Не бих искал да победя ранен мъж.

— Ще съм готов — отвърна Домиций.

Саломин се поклони и се отдалечи, а Домиций погледна коляното си и каза:

— С мене е свършено, ако не мога повече да ходя. — Гласът му беше почти шепот.

Кабера внимателно заразтрива ставата. Лицето му беше сериозно. Тишината продължи сякаш безкрайно. Капка пот се стече по челото на стария мъж и увисна на върха на носа му.

Никой не чу кога призоваха Брут. Мъжът, който трябваше да се бие с него, мина покрай тях и излезе на арената, без да поглежда назад, но Саломин се приближи до групичката и бутна римлянина по рамото.

— Твой ред е. — Очите му бяха тъмни дори на фона на почти черната му кожа.

— Бързо ще се справя с този — отвърна Брут, извади меча от ножницата си и последва противника си.

Саломин учудено поклати глава и отиде до края на тентата, за да гледа двубоя.

Юлий усети, че Кабера няма да направи нищо, ако стои до него и го наблюдава, и реши да го оставят сам с Домиций.

— Дай да не се пречкаме повече тук, Октавиан — каза на младежа и направи знак и на Рений да тръгне.

 

 

Юлий чу острия вой на роговете и се затича. Но преди да направи и пет крачки, приветствията на тълпата внезапно замръзнаха в странна тишина. Юлий затича по-бързо и задъхан влезе в консулската ложа.

Всички бяха замръзнали от изненада. Юлий погледна към арената. Брут вече вървеше спокойно към тентата на състезателите, оставил проснатия си противник на пясъка.

— Какво стана? — попита Цезар.

Помпей учудено поклати глава.

— Беше прекалено бързо, Юлий. Никога не съм виждал подобно нещо.

От всички сякаш само Крас беше невъзмутим.

— Твоят човек стоеше неподвижен и се измъкна от два удара, без да помръдне краката си, после повали противника си с един удар и поряза крака му, докато той лежеше. Това победа ли е? Не ми се струва честен удар.

Тъй като беше заложил много на Брут, Помпей бързо се намеси:

— Брут проля първа кръв, въпреки че мъжът беше в безсъзнание. Трябва да се брои.

Публиката се развика — същият въпрос се задаваше отново и отново по пейките. Мнозина гледаха към консулската ложа за някакъв знак и Юлий изпрати вестоносец до тръбачите, за да потвърди победата на Брут.

Нов ропот прозвуча от онези, които бяха заложили срещу младия римлянин, но по-голямата част от тълпата изглеждаше доволна от решението. Юлий видя как всички повтарят удара му и се смеят. Двама от войниците от Десети свестиха падналия боец с шамари по бузите и му помогнаха да стане. Той започна да се опитва да се измъкне от хватката им, протестираше яростно срещу загубата си.

Войниците, безразлични към възмущението му, го завлякоха под тентата.

Следобедът продължи с останалите битки. Октавиан победи противника си с рязване по бедрото, след като избегна един удар. Тълпата страдаше от силното слънце, но не искаше да пропусне и миг.

Шестнайсетимата победители още веднъж се подредиха на арената, за да може тълпата да изрази възхищението си. Етапът на факли щеше да започне след залез-слънце, за да ги редуцира за последния ден и да даде възможност на състезателите да се лекуват и да се възстановят през нощта. Когато мъжете вдигнаха мечовете си, около тях се посипаха монети. Като пъстри комети полетяха и цветята, подготвени за този момент още от сутринта. Юлий наблюдаваше внимателно, когато извикаха Домиций, и сърцето му подскочи, когато го забеляза да върви уверено както винаги. Не каза нищо, но видя побелелите кокалчета на Рений, който стискаше парапета.