Кон Игълдън
Земя на славата (22)

Глава 20

В отсъствието на гласуващите центурии градът беше странно празен. Докато тримата яздеха по улиците, Юлий си спомни за нощта на бурята, когато беше слязъл в подземията на затвора и беше видял измъчваните хора на Катилина. Погледна Крас, докато слизаха от конете пред сградата на сената, и възрастният мъж вдигна вежди, усетил причината за вниманието му.

Юлий никога не беше влизал в сградата на сената, когато тя не е пълна с насядали по пейките мъже. Кънтеше странно и всяка стъпка отекваше, докато не седнаха заедно близо до трибуната. Вратата беше отворена и слънцето светеше като ивичка злато. От отражението му мраморните стени изглеждаха светли и изпълнени с простор. Юлий се облегна на твърдата дървена пейка. Изпитваше всеобхватно удовлетворение. Мандатът му тъкмо започваше и той едва устояваше на желанието да се усмихне.

— Двамата с Крас решихме, че всички можем да имаме полза от един разговор насаме, преди сенаторите да заемат местата си — започна Помпей. Стоеше прав. — Като оставим за публиката високопарните думи, между нас тримата едва ли може да се каже, че има приятелство. Надявам се да има уважение, но едва ли се харесваме особено. — Крас сви рамене. Юлий не каза нищо.

— Ако не стигнем до никакво споразумение за започващата година — продължи Помпей, — очаквам това да е загубено време за града. Забеляза какво влияние има Светоний над Бибул. Целият сенат от години слуша неспирните му оплаквания от теб. Двамата ще отлагат или ще провалят всичко, което предлагаш. А това няма да е добре за Рим.

Юлий го погледна и си спомни как го беше срещнал за първи път в същата тази зала. Помпей беше превъзходен тактик и на бойното поле, и в сената, но и двамата с Крас бяха изправени пред загубата на властта и уважението, на които толкова се бяха наслаждавали. Това беше истинската причина за срещата им насаме, а не каквато и да било загриженост за оползотворяването на консулската му година. Със сигурност беше възможно да сключат сделка, ако той можеше да намери условия, които да задоволяват и тримата.

— Вече съм мислил по този въпрос — каза Цезар.

 

 

Светоний седеше в странноприемницата край портите на града, където беше наел стаи за изборите. Баща му почти не беше говорил с него и само кимна, когато Светоний му изказа съболезнованията си за загубата, яде бързо и мълчаливо и после се качи в стаята си на горния етаж и остави сина си да дави гнева си в евтино червено вино.

Вратата на странноприемницата се отвори и Светоний вдигна глава. Надяваше се, че идва Бибул, за да си правят компания. Несъмнено обаче приятелят му се беше върнал в разкошния си дом в центъра на града, масажираха го красиви роби и не го беше грижа за останалия свят. Светоний още не беше започнал да размишлява върху избора на Бибул за консул. Първата му изплашена мисъл беше, че консулският му имунитет ще го освободи от властта, която имаше над него — но отхвърли тази идея още при появата й. Със или без имунитет, Бибул пак щеше да се страхува да не би навиците му да станат обществено достояние. Може би дори щеше да има полза от това, че дебелият му приятел е начело на сената. Не беше планирал точно това, но пък да имаш консул, когото да можеш да командваш, беше интересно. Светоний реши още утре да посети приятеля си в дома му и да му напомни за отношенията им.

Мъжът, който влезе, беше непознат и Светоний изобщо не му обърна внимание. Беше обаче прекалено пиян и се стресна, когато мъжът се изкашля и заговори:

— Господарю, момчето в обора каза, че конят ти е окуцял. В копитото му бил влязъл трън.

— Ще го нашибам с камшик! — сопна се Светоний и се изправи — прекалено бързо. Почти не обърна внимание на твърдата ръка на рамото си, която го подтикна в тъмнината извън странноприемницата.

Нощният въздух поразсея причинената от виното мъгла в мислите му и той се изтръгна от ръката, която го държеше, и влезе в ниската конюшня. Там имаше прекалено много хора, за да са заети само да наглеждат конете. Ухилиха му се и го обзе вледеняващ ужас.

— Какво искате? Кои сте вие? — избоботи Светоний.

Предводителят на престъпниците излезе напред от сянката и Светоний се дръпна, като видя изражението му.

— Въпреки че става въпрос за обикновена поръчка, винаги когато мога, добавям и нещо от себе си — каза той и тръгна към младия римлянин.

Две ръце хванаха здраво Светоний, трета запуши устата му.

— Духнете лампите, момчета. За тази работа не ми трябва светлина — каза водачът и във внезапно настъпилата тъмнина зазвучаха тъпи тежки удари.

 

 

Юлий съжаляваше, че предишната нощ не беше спал. Напрежението му тежеше, а сега повече от всякога имаше нужда от острота на ума, за да разговаря с тези двама мъже.

— Двамата заедно все още събирате достатъчно подкрепа в сената, за да прокарате всичко, което решите.

— Освен при консулско вето — отвърна веднага Помпей.

Юлий сви рамене.

— Не мислете за това. Когато дойде моментът, ще се справя с Бибул.

Помпей премигна, но Юлий продължи:

— Без тази пречка силите ви в сената са достатъчни. Въпросът е просто какво трябва да ви дам аз, за да си осигуря подкрепата ви.

— Не мисля, че… — започна Крас, но Помпей вдигна ръка.

— Остави го да говори, Крас. Двамата с теб достатъчно сме обсъждали този въпрос, без да стигнем до решение. Искам да чуя какво е наумил той.

Юлий се усмихна на нетърпението им.

— Крас иска търговия. Заедно с теб, Помпей, можем да му осигурим пълния монопол по цялата римска земя. Да кажем разрешително за две години. Той ще цепи на две всяка монета от колониите и въпреки това не се съмнявам, че под неговите грижи цялостното богатство ще се увеличи. Доколкото познавам Крас, богатството на Рим ще се увеличи до пръсване в рамките на по-малко от година.

Консулът се усмихна при този комплимент, но не изглеждаше особено въодушевен. Юлий се беше надявал възрастният мъж да се изкуши дори само от разрешителното, но сделката трябваше да остави всеки от тях доволен, иначе щеше да бъде нарушена при първото изпитание.

— Но може би това не е достатъчно? — попита Цезар, като внимателно наблюдаваше и двамата.

Очите на Помпей блестяха от любопитство, а Крас се замисли дълбоко. Идеята за цялостна власт над търговията беше опияняваща и той знаеше много по-добре от Юлий какво може да постигне с това. С един-единствен удар конкурентите му щяха да бъдат разбити, а къщите и робите им — продадени на търг. За съвсем кратко време щеше да утрои земите, които притежаваше, а ятото му от търговци щеше да е по-голямо, отколкото беше виждал този свят. Щеше да е в състояние да пренебрегне загубите от далечни бури и да изпрати корабите си на огромни разстояния — до Египет, Индия, дори до места, които още нямаха имена. Нищо от това обаче не се изразяваше на лицето му. Крас се намръщи, за да покаже на младия мъж, че трябва да бъде убеждаван още, макар да бе изпълнен със задоволство от представата за броя търговци, който щеше да има.

— Ами твоите отстъпки, Юлий? — нетърпеливо каза Помпей.

— Искам шест месеца в сената, в които да работим във взаимна подкрепа. Обещанията, които дадох пред хората на Рим, не са празни. Искам да прокарам нови закони и наредби. Някои от тях ще притеснят по-традиционно настроените членове на сената и трябва да имам вашите гласове, за да преодолея възраженията им. Хората ме избраха. Нека не се оставяме да бъдем спрени от Бибул или група беззъби старци.

— Не виждам какво предимство има за мен при такава уговорка — намеси се Помпей.

Юлий вдигна вежди.

— Освен доброто на Рим ли? — Усмихна се, за да омекоти хапливата забележка: знаеше, че все още може да загуби всичко при една погрешна стъпка.

— Твоите желания са достатъчно прости, приятелю — каза Юлий. — Ти искаш диктатура, макар и да се противиш на това име. Двамата с Крас ще подкрепим всяко предложение, което внесеш в сената. Всичко. Ако се разберем, сенатът ще е в краката ни.

— А това не е малко — тихо каза Помпей. Това, което предлагаше Юлий, напълно изопачаваше смисъла от избора на двама консули, които да се контролират един друг, но Помпей не намираше причина да го споменава.

Юлий кимна.

— Не бих предложил подобно нещо, ако смятах, че си незначителен човек, Помпей. В миналото сме имали разногласия, но никога не съм подценявал любовта ти към града, а кой знае това по-добре от мен? Заедно разбихме Катон, нали помниш? Рим не би могъл да страда под твоето управление.

Ласкателството вероятно беше доста очевидно, но за своя изненада Юлий откри, че вярва поне на половината от него. Помпей беше солиден водач и би защитавал интересите на Рим с решителност и сила, дори и ако никога не ги разшири.

— Не ти вярвам — каза безцеремонно Помпей. — Всички тези обещания могат да се окажат празни, ако не бъдем обвързани по-здраво. — Той се изкашля. — Имам нужда от свидетелство за добрата ти воля, от знак, че подкрепата ти не е думи на вятъра.

— И какво искаш? — попита Юлий.

— На колко е дъщеря ти? — попита Помпей. Лицето му беше съвсем сериозно и Юлий веднага разбра какво има предвид.

— Тази година прави десет. Още е много малка.

— Но няма да е винаги малка. Свържи кръвта си с мен и ще приема обещанията ти. Жена ми е в гроба от повече от три години, а мъжете не са създадени, за да живеят сами. Когато стане на четиринайсет, ми я дай и ще се оженя за нея.

Юлий потърка очите си. Толкова много зависеше от това да постигне споразумение с тези двама стари вълци. Ако дъщеря му беше един от неговите войници, щеше да я жертва, без да се замисли и за миг.

— Шестнайсет. Ще стане твоя невеста на шестнайсет — най-после каза той.

Лицето на Помпей засия и той кимна и му протегна ръка. Юлий потръпна като от студ, но я стисна. Щеше да ги има и двамата, ако можеше да осигури последната част, но проблемът на Крас все още тревожеше мислите му. В смълчаната курия чуваше стъпките на войниците на Помпей отвън и докато ги слушаше, намери отговора.

— И легион, Крас — каза Юлий бързо. — Нов орел на Марсово поле, който да носи твоето име. Мъже, които аз ще тренирам и за половин година ще смеся с най-добрите си офицери. Ще изпратим да ги съберат из страната, сред десетки хиляди обикновени мъже, които никога не са имали възможността да се бият за Рим. Те ще бъдат твои, Крас, и мога да ти кажа, че няма по-голяма радост от оформянето им в легион. Аз ще ти ги обуча, но началникът им ще си ти.

Крас рязко погледна двамата мъже. Обмисляше предложението. Копнееше за командване още от ужаса срещу Спартак, но се въздържаше от това заради разяждащото съмнение, че не може да командва с такава лекота като Помпей или Цезар. Докато слушаше Юлий, това му се стори възможно, но все пак отвори уста да обясни съмненията си.

Юлий постави длан върху ръката му.

— Крас, аз взех мъже от Африка и Гърция и ги направих войници. Ще мога да постигна повече с мъже с римска кръв. Катилина видя слабост, която трябва да отстраним, ако Рим ще забогатява от твоята търговия, не мислиш ли? Преди всичко този град има нужда от добри мъже по стените.

Крас се изчерви.

— Аз може… да не съм човекът, който ще ги води, Цезар — каза той през стиснати зъби.

Юлий можеше да си представи какво му струва да направи подобно признание пред Помпей, но само изсумтя:

— И аз не бях, преди Марий, Рений, и да, Помпей, да ми покажат как с пример и обучение. Никой мъж не скача в тази роля напълно подготвен, Крас. Ще съм до теб в първите ти стъпки, а и Помпей винаги ще е тук. Той знае, че Рим се нуждае от втори легион за защита. Съмнявам се, че би искал по-малко в града си.

И двамата погледнаха Помпей, който незабавно отговори:

— От каквото имаш нужда, Крас. Има истина в онова, което казва той. — И преди да могат да му отговорят с повече от усмивка, продължи: — Ти нарисува доста приятна картинка за нас, Юлий. Крас с търговията си, аз с невеста и града, който обичам. Но не си ни казал още цената на тази щедрост. Хайде, направи го.

Крас го прекъсна:

— Ще приема тези условия с две допълнения. Разрешително за пет, а не за две години и най-големият ми син, Публий, да бъде приет в Десети като офицер, центурион. Аз съм стар човек, Юлий. Синът ми ще води легиона ми след мен.

— Мога да се съглася с това — каза Юлий.

Помпей се изкашля и попита нетърпеливо:

— Но какво искаш ти, Цезар?

Юлий отново потърка очите си. Не беше смятал да свързва семейството си с Помпей, но дъщеря му щеше да се издигне в най-висшата социална йерархия с един удар. Това беше доста честен обир. И двамата бяха прекалено отдавна в политиката, за да се откажат от подобна уговорка, а и това, което той им предлагаше, във всеки случай беше стократно по-добро от загубата на власт и влияние. Юлий познаваше притегателната сила на управлението. Нямаше никакво по-голямо удоволствие от това да си водач. Когато вдигна поглед към тях, очите му бяха ясни и остри.

— Когато моите шест месеца в града приключат и законите, които искам, бъдат добавени към свитъците, нещата стават прости. Искам да отведа двата си легиона в нови земи. Ще прехвърля правото си на Помпей и искам и двамата да подпишете заповеди, които ми дават пълната свобода да повишавам войници, да нападам бандити и да създавам закони от името на Рим. Няма да докладвам, освен ако несметна за необходимо. Няма да отговарям пред никого, освен пред себе си.

— А това дали ще е законно? — попита Крас.

Помпей кимна.

— Ако аз имам консулски правомощия, ще бъде. Вече има такъв прецедент. — Намръщи се замислено. — И къде ще отведеш тези легиони?

Юлий се усмихна, понесен от собственото си въодушевление. Колко беше спорил с приятелите си за посоката! Въпреки това накрая имаше само един избор. Александър беше тръгнал на изток и пътят беше добре отъпкан. Той щеше да тръгне в друга посока.

— Искам непознати земи, приятели — каза той. — Искам Галия.

 

 

В пълно въоръжение Юлий вървеше в нощта към дома на Бибул. Помпей и Крас вярваха, че той знае някакъв начин, по който да обуздае колегата си, но истината беше, че той трябваше да избистри идеята си как да успее да спре Бибул и Светоний да разбият на пух и прах плановете им.

Стисна юмруци. Беше дал дъщеря си и беше заложил време, пари и власт на Помпей и Крас. В замяна щеше да има по-голяма свобода от всеки военачалник в историята на града. Дори Сципион Африкански не беше имал властта, която щеше да има Юлий в Галия. Дори Марий беше отговарял пред сената. Юлий знаеше, че не може да позволи подобно нещо да се изплъзне от ръцете му заради един мъж, каквото и да му се наложеше да направи.

Тълпите се разделяха, за да му направят път. Онези, които го разпознаваха, се умълчаваха. Изразът на новия консул не допускаше никакъв опит да го поздравят или приветстват и мнозина се чудеха каква ли новина го е ядосала до такава степен в самия ден на избора му.

Без да им обръща внимание, Юлий спря пред огромните порти на къщата на Бибул. Решителността му се затвърди, докато вдигаше юмрук, за да потропа. Нямаше да се откаже.

Отвори му роб, младеж, почти момче. Лицето му беше гримирано. Погледна го, но щом го позна, се ококори от изненада.

— Аз съм консул на Рим. Познаваш ли закона?

Робът уплашено кимна.

— Тогава не заключвай никоя врата нито пред мен, нито зад мен. Ако докоснеш ръкава ми, ще умреш. Дойдох да видя господаря ти. Води.

— К-консул…

Младежът понечи да падне на колене, но Юлий му се сопна.

— Води!

Гримираното момче не се нуждаеше от друго подканяне. Обърна се и почти затича пред Юлий. Вратата към улицата остана да се люлее зад тях.

Юлий тръгна след момчето. Мина през стаи, където други също толкова силно гримирани деца наблюдаваха замръзнали преминаването му. Едно-две извикаха от учудване и Юлий се втренчи в тях. Нито един възрастен ли нямаше тук? Начинът, по който бяха облечени, му напомняше повече на курвите на Сервилия, отколкото…

Почти загуби момчето зад един ъгъл, изненадан от мислите си. После се забърза, а момчето ускори хода си по коридорите, докато не нахлуха едновременно в една осветена стая.

— Господарю! — извика робът. — Консул Цезар дойде!

Юлий спря, задъхан от гнева, който препускаше през вените му. Бибул беше в стаята със Светоний, който се бе навел над ухото му и му шепнеше нещо. Неколцина красиви роби стояха покрай стените, а две голи момчета лежаха в краката на двамата мъже. Лицата им бяха зачервени от виното, а очите им бяха по-стари от телата им. Юлий потрепери, обърна се към Светоний и му заповяда:

— Излез!

Светоний бавно се изправи, като в транс от влизането на Юлий. Беше погрознял от злоба и се бореше с противоречивите си чувства. Един консул не биваше да бъде докосван. Дори мястото на Светоний в сената не би го спасило при подобна обида.

Юлий спокойно отпусна ръка на меча си. Знаеше, че Бибул ще е по-слаб без приятеля си. Знаеше го още преди да бе измислил с какво да върти на шиш този дебелак. Сега обаче беше намерил нещо.

Светоний се обърна към Бибул за отмяна на заповедта — нали и той беше консул — но видя само ужас на месестото му лице. И все пак се бавеше, чакаше само една дума, която би му позволила да остане.

Бибул гледаше като дете, изправено срещу змия. Юлий се приближи към Светоний, приведе се към него и той се дръпна.

— Вън! — повтори тихо Юлий и Светоний бързо-бързо излезе.

Цезар отново се обърна към Бибул и той най-после събра сили да заговори.

— Това е моята к-къща…

Юлий му изръмжа и Бибул уплашено се дръпна на леглото.

— Нищожество! Осмеляваш се да разговаряш с мен, докато тези деца седят в краката ти! Ако те убия, това ще е истинска благословия за Рим. Не, имам по-добра идея. Ще ти отсека последното нещо, което те прави мъж. И ще го направя веднага.

Юлий изтегли меча си и Бибул изпищя и задраска по покривката на леглото, но нямаше къде да избяга. Разплака се, когато Цезар доближи острието до слабините му.

— Недей, моля те!

Юлий разбираше, че съдбата е дала всичко в ръцете му. Хладната и разумна част от него беше доволна, че Бибул е разкрил подобна слабост. Няколко заплахи и този мъж никога вече нямаше да си позволи да покаже лицето си в сената. Понечи пак да викне на Бибул, но едно от децата се размърда и привлече погледа му. Не гледаше него, а господаря си и в очите му имаше омраза, ужасяваща върху толкова младо лице. Ребрата на детето се брояха, а на врата му имаше пурпурна следа. Юлий внезапно осъзна, че дъщеря му е на същата възраст, и отново се обърна ядосано към Бибул.

— Продай робите си. Продай ги някъде, където няма да ги измъчват, и ми изпрати адресите, за да мога да ги проверя. Ще живееш сам, ако изобщо те оставя жив.

Бибул кимна, долната му челюст се тресеше.

— Да, да, ще ги продам… не ме осакатявай. — И пак се разхлипа. Юлий го удари два пъти през лицето и сцепи устните му — потече тънка вадичка кръв.

— Ако те видя в сената, имунитетът ти няма да те спаси, кълна се във всички богове. Ще направя така, че да те хвърлят в тъмница и никога вече да не видиш слънцето. Ще се молиш дните ти да свършат.

— Но аз съм консул! — изхлипа Бибул.

Юлий се наведе напред, помръдна меча и дебелият мъж ахна.

— Само по име. Няма да позволя на мъж като теб да влиза в моя сенат. Никога. Времето ти в сената изтече.

— Сега той може ли да ме мъчи? — попита внезапно момчето.

Юлий го погледна. Беше се изправило. Поклати глава и каза:

— Вече не.

— Тогава ми дай нож.

Юлий го погледна в очите и не видя там нищо друго, освен решителност.

— Ще те убият, ако го направиш — тихо каза консулът.

Момчето потрепери, но отвърна твърдо:

— Струва си. Дай ми оръжие и ще го заколя.

Бибул измуча нещо и Юлий гневно махна към него с меча.

— Ти кротувай. Тук разговарят мъже. Ти не участваш. — Обърна се отново към роба и видя, че е вирнал брадичка при тези думи.

— Ако искаш, няма да те спирам, момче, но ще ми е по-нужен жив, отколкото мъртъв. Поне засега. — Смъртта на Бибул щеше да означава нови избори и нови противници, които можеше и да нямат слабостите му. Въпреки това Юлий не отпрати момчето.

— Искаш го жив? — попита то.

Юлий го гледа дълго в очите, после кимна.

— Искам да си тръгна още сега — каза момчето.

— Мога да ти намеря къде да отидеш. Задължен съм ти.

— Не само аз. Всички. Нито нощ повече тук.

Юлий го погледна изненадано.

— Всички ли?

— Всички — отвърна робът. Гледаше го в очите, без да трепне. Юлий първи отклони поглед.

— Добре, момче. Събери ги при вратата. Остави ме още малко при Бибул и ще дойда при вас.

— Благодаря, господарю — отвърна момчето. След секунди всички деца в стаята изчезнаха с него и единственият звук беше измъченото дишане на Бибул.

— К-как разбра? — прошепна той.

— Докато не ги видях, не знаех какъв си. Но дори и да не ги бях видял, ти си смазан от вина — изръмжа Юлий. — Запомни, че ще разбера, ако доведеш още деца в къщата си. Ако чуя, че само едно момче или момиче е минало през портата ти, няма да има прошка. Сега сенатът е мой. Напълно.

При последните думи Цезар махна с меча и Бибул изпищя и се напика от ужас. Юлий прибра меча си и тръгна към изхода.

Всеки от малките бегълци — бяха трийсетина — носеше само вързопче с дрехи. Очите им бяха огромни и плашещи на светлината на лампите. Тишината беше почти болезнена.

— Добре. Тази нощ ще останете в моя дом — каза Юлий. — Ще ви намеря семейства, които са изгубили дете и които ще ви обичат. — Щастието в лицата им го прободе по-силно и от нож. Той не беше дошъл в този дом заради тях.