Марина Фиорато
Венецианският договор (52)

Благодарности

Тази книга започна със закуска — не в „Тифани“, а в „Клариджис“.

Бях там с филмовия продуцент Айлийн Мейзъл, която ме попита дали някога ми е минавало през ум да пиша за Паладио. Бих искала да благодаря първо на нея за въпроса, който ми зададе. Това беше още през 2008 година, петстотингодишнината от смъртта на великия архитект, а на същия този ден се случи така, че в Кралската академия имаше изложба на творбите му. След закуската аз завих зад ъгъла и отидох право на тази изложба и после прекарах цялата сутрин в оглеждане на всеки план, картина и модел. Те ме грабнаха. Купих си най-голямата книга, която успях да открия в магазина на музея, и се прибрах у дома, за да се заема с нея. Този изчерпателен труд за живота и работата на архитекта, наречен просто „Паладио“ (2008 г.) под редакцията на Гуидо Белтрамини и Хауърд Бърнс и публикуван в сътрудничество с Кралската академия по изкуствата, се оказа безценен за мен при писането на тази книга. Паладио е живял в интересни времена — във Венеция, както впрочем и в Лондон — чумата и пожарите са били обичайни и редовни посетители, затова възможността да пиша за този период, придружен от изграждането на църквата като гръбнак на историята, ми се стори твърде примамлива, за да я пропусна.

Наред с множеството прекрасни книги, които изчетох в процеса на проучванията за тази книга, две заслужават да бъдат цитирани изцяло. „Османската медицина — лечение и медицински институции, 1500 — 1700 г.“ (2009 г.) на Мири Шефър — Мосенсон се превърна за мен в превъзходен наръчник за развитието на турските медицински методи. А книгата на Филип Цайглер „Черната смърт“ (2010 г.) ми предостави детайлизирана картина на по-архаичните лекарства против чумата, използвани по време на първите големи епидемии.

Някои от местата, за които се говори в тази книга, например великолепната църква „Ил Реденторе“ на остров Джудека, могат да бъдат лесно посетени и днес. Ала най-интересното пътуване, което предприех в името на писателските си проучвания, бе до самия Лазарето Нуово — мистериозният чумен остров, разположен далече навътре във венецианската лагуна. Пътуванията до там са редки, а достъпът — ограничен, затова бих искала да благодаря на Джорджа Фацини за разрешението да посетя това удивително място, както и за възможността да разгледам малкия, но невероятно ценен музей там. Не мога да не благодаря и на доброволческата организация „Екос клуб“, които с такава грижа и внимание поддържат археологическите ценности и екологията на този остров.

Благодаря също така и на двама фантастични мои асистенти в проучванията — Ричард Браун, който отговаряше за аспектите на Запада в романа ми, и Ясмин Угур, която проверяваше частта за Изтока, проверявайки за мен турските термини и думи. Благодаря още и на сестра ми — археолога Вероника Фиорато, която ми помогна много с експертните си разкази за гробовете от времената на чумата и за скелетните останки.

Благодаря и на баща ми Аделин Фиорато, който освен че е неизчерпаем източник на познания за Италианския ренесанс, допринесе с множество от своите черти за изграждането на образа на Андреа Паладио.

Хиляди благодарности и на дизайнерката на костюми Хейли Небауер, която неуморно проверяваше всички свои архиви и ренесансови платна, за да потвърди детайлите на венецианските дрехи.

Благодаря на Керълайн Уестмор и на фантастичния екип от издателство „Джон Мъри“ заради всеотдайната им работа по издаването на тази книга.

И преди всичко благодаря на редакторката си Кейт Паркин, както и на агентката ми Тереза Крис, които не само изпълниха обичайните си роли с традиционното за тях съвършенство, но и бяха до мен в ключови етапи от създаването на тази невероятна история — съвсем подходящо, много често по време на дълги обеди в Кралския институт на британските архитекти!

И на последно място, но не по значение, не мога да не благодаря на главните герои в моята лична история — Саша, Конрад и Руби.