Марина Фиорато
Венецианският договор (39)

Трийсет и осма глава

Фейра плака горчиво за Салве — така, както не бе плакала за никой друг свой пациент досега.

Тя бе пренебрегнала и унизила Салве много повече от всички останали в краткия му живот — защото се бе сприятелила с него, а след това си бе взела приятелството, заменяйки го с друго. Щеше да бъде далеч по-добре, ако го беше оставила на мира, ако никога не се бе правила на приятелката, която така и не успя да му бъде. Затова сега изричаше името му отново и отново. Плака чак докато воалът й не подгизна, а след това го подготви със собствените си ръце за погребението му до баща му. Целуна безформената му буза и хватката на смъртта се разхлаби, и скованата му доскоро длан се разтвори. В нея беше нейният дукат. Тя целуна и монетата, а после я върна обратно в корсажа си, където бе стояла толкова дълго.

След като покоси пазача и неговия син, чумата като че ли реши изведнъж да напусне острова.

Новините от Венеция гласяха, че четири от шестте квартала също са чисти от чума. Фейра обаче подозираше, че пречистващият огън, за който говореше Такат, се бе обърнал срещу неговия план и всъщност бе прочистил отровите и мръсотиите, останали от мъртвите.

Докато тедзонът се изпразваше от последните починали или излекували се пациенти, Фейра започна да се пита какво ли бе подготвило бъдещето за нея и Анибале. Той нито веднъж не повтори предложението си пред нея, но тя би била доволна да остане и просто като негова колежка и приятелка. Но една болница не можеше да действа без пациенти. Напоследък на Фейра й се случваше много по-често да предписва кора от бреза за зъбобол или пореч за схващане на краката, отколкото своята териака.

Един пролетен ден, когато се изкачи на стената Мурада, зърна във водите пред нея да минава висок кораб, порещ яркосините вълни. Фейра веднага позна, че това е кипърски морски съд. Внезапно слънцето бе закрито от облак и в стомаха й се настани страх, подобно на камък. Търговията между Венеция и останалата част от света бе възобновена. Проточи врат напред и си представи църквата на Паладио на неговия далечен остров как израства към небето. Знаеше, че един ден, при това скоро, църквата щеше да бъде завършена, дожът вече нямаше да има нужда от Анибале и Републиката ще си поиска обратно острова.

На следващия ден, докато Фейра и Анибале засаждаха отново със семена гнездата в ботаническата градина, изпразнени след чумата, при тях се появи абатесата. Фейра се изправи, подпирайки кръста си, и абатесата и монахините ги наобиколиха.

Анибале заби рязко лопатата си в земята и без да вдига очи, изрече:

— Тръгвате си.

— Да — отговори бадеса. — Вчера сестра Имакулата ходи до църквата „Мираколи“. Кварталът вече е прочистен от болестта. Ще назначат нов свещеник на мястото на отец Орландо. Надявам се да бъде добър човек.

Анибале подсмръкна и рече:

— Хубаво. Ще ви извикам лодка. Бока… — и не довърши.

Абатесата кимна.

— Ние проведохме упокойна служба за душата му и за душата на сина му. А що се отнася до лодката, сестра Ана вече запали мангала за викане.

Анибале кимна и отсече:

— Ще ви изпратим.

Фейра се поколеба, несигурна дали е прилично да ги последва, но установи, че бадеса сама я подканва с жест.

Двете с възрастната жена тръгнаха, хванати под ръка през обляната от слънце морава, а при портата абатесата се спря, загледана в изнизващите се една след друга сестри. Накрая бръкна в широкия си ръкав и връчи на Фейра тежка книга, увита в платно.

— В случай, че ти потрябва — рече и се запъти бързо към вълнолома, преди Фейра да успее да й откаже. Тя не разви книгата — знаеше каква е.

При вълнолома сестрите започнаха да се качват една след друга на лодката с плоско дъно, която беше дошла. Накрая се качи и абатесата, но се обърна и извика:

— Доктор Казон, преди да поемем, трябва да ви кажа още едно нещо. Вчера сестра Имакулата е ходила да огледа и къщите на нашите семейства тук. Някои са все така залостени и в безопасност, но други се рушат или пък са превзети от скитници. Така че, ако вашата малка общност не се завърне в най-скоро време по домовете си, Републиката ще засели в къщите им други хора. Не забравяйте, че мнозина изгубиха домовете си по време на големия пожар!

Дори и без маската, изражението на Анибале бе неразгадаемо, когато попита:

— Съобщихте ли това на семействата тук?

— Но, разбира се! — възкликна абатесата и веждите й почти се скриха под вимпела. — Хората не могат да живеят вечно тук! Дори и да можете да разделите морето, не можете да задържате водите вечно — допълни меко. — То все някой ден ще се върне на мястото си.

Фейра разбра посланието. Краят на техния странен болничен рай наближаваше.