Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Venetian Contract, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2016)
Корекция
maskara (2016)

Издание:

Автор: Марина Фиорато

Заглавие: Венецианският договор

Преводач: Антоанета Дончева-Стаматова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Кръгозор

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: Английска

Печатница: Печат Експертпринт ЕООД

Излязла от печат: 1, 2013

Редактор: Анжела Кьосева

Технически редактор: Ангел Йорданов

Художник: Иван Тодоров Домузчиев

Коректор: Мария Тодорова

ISBN: 978-954-771-316-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/401

История

  1. — Добавяне

Трийсет и втора глава

През следващите няколко дена Фейра се опита да забрави за Четиримата конници на Апокалипсиса. Вместо това реши да се опита да поправи единствената от техните злини, която разбираше. Щеше да обедини цялата информация, с която разполагаше от собствените си познания и от тези на Анибале, за да се опита да открие лек против чумата.

В Константинопол най-учените доктори обикновено приготвяха отвара, известна като „териак“ — антидот панацея, който бе една от най-сложните форми на медицинска намеса според аптечния канон. Формите на териака бяха толкова, колкото бяха и целите му. Обикновено те бяха достъпни единствено за най-заможните заради цената на многобройните си съставки, а освен това само най-опитните сред лекарите се осмеляваха да опитат приготвянето на подобни смеси.

Но Фейра не се страхуваше. Имаше нужда да се занимава с нещо сериозно. Извади медицинския си колан и огледа билките, мехлемите и прахчетата — някои бяха от Константинопол, други бяха възстановени като запаси от венецианската земя, а трети бяха нови съкровища, открити в най-тъмните подстъпи на горичката отвъд стените на острова или от странните растения, които вирееха върху солената почва на блатистите местности до брега.

Основните й цели бяха две — да излекува вече заразените и да помогне на здравите никога да не се заразят. Оттук следваше, че отварата й трябваше едновременно да може да снижава температурата и да отнема възпалението в бубоните, значи да ги намалява, да пречиства кръвта и да дава просветление и на ума. Във всяка от малките бутилчици трябваше да има такава течност, която да накара вземащия я да повярва, че тя без съмнение ще го върне към живота. Реши да кръсти новото лекарство териака — венецианският вариант на оригиналната дума, заимствана от старите гърци. Беше доволна от идеята си, но засега имаше само нея. И едно име.

Зае се да го превърне в реалност.

Домът й се превърна в алхимична лаборатория, претъпкана с шишенца, реторти, канчета и триножници. И въпреки че се стараеше да се концентрира, вдигаше глава при всеки звук, при всяко скърцане на вратата, с надеждата, че това е той — че идва да й каже, че ужасната му майка си е заминала.

Ала дните се превърнаха в седмици, седмиците — в месец, а тя все така не можеше да види Анибале извън болницата. Доколкото й беше известно, той бе започнал да посещава Паладио отново всеки петък и в тези дни тя рядко напускаше болницата, защото именно тогава зловредното присъствие на майката на доктора превръщаше живота й навън непоносим. И се стараеше да оползотвори максимално времето си, прекарвано зад стените на тедзона. През тези безценни петъци тя провеждаше изпитания на лекарствата си върху пациентите си — онези, които можеха да говорят, питаше, а на другите, които вече не можеха, просто даваше от отварите, защото смяташе, че всеки, който бе на крачка от смъртта, би приветствал всяка възможност за изцеление. Предлагаше от течността и на някои от семействата в къщичките, които наскоро бяха изпратили заразен близък в болницата. Откритията й се оказаха много интересни.

След като вече бе събрала нужната информация, тя бе готова да започне да произвежда лекарството си в по-големи количества. Събра цяло сандъче със стъкленици от тедзона и ги натъпка с морска сол за една нощ, за да ги дезинфекцира. На следващия ден — петък, отнесе една торба с пречистени бутилчици до кладенеца, за да ги напълни с вода, която й трябваше за разтвора. Когато извади кофата, проблясваща от кристалнобистрата вода, напълни с равни части от нея всички шишенца, запуши ги с тапичките и ги подреди в опушено ленено платно, готови да бъдат отнесени в къщичката й за добавяне на тайната съставка. После вдигна дрънчащата торба на гърба си и забеляза, че каменният лъв със затворената книга я наблюдава.

— Да не си обелил и дума! — предупреди го тя.

* * *

Когато Анибале се върна на острова, беше почти мръкнало. В този конкретен петък той се бе забавил нарочно във Венеция. На връщане в лодката си бе мислил непрекъснато за Фейра. Знаеше, че не бе виждал лицето й вече цял месец, а за него бе истинска агония да бъде близо до нея и същевременно толкова далеч. Тя се държеше резервирано и почти мълчеше, съсредоточена в работата си. Работеше много повече от преди. Отнасяше се любезно с него, но той усещаше, че е дълбоко обидена, а тази мисъл му бе толкова непоносима, че бе станал още по-рязък и груб. Освен това бе принуден да погледне истината в очите.

Независимо дали майка му щеше да реши да си тръгне или не, той знаеше, че никога повече не би могъл да попита Фейра за онова, което я бе питал през последната им щастлива вечер край огнището. Не можеше да я обезчести, вземайки я за своя метреса, но не можеше и да й предложи брак. Абатесата се бе оказала права — пропастта между тях бе твърде голяма. Щеше да я има година, най-много две, докато чумата отмине — а после какво? За нищо на света не би могъл да позволи тя да бъде подхвърляна от мъж на мъж, попадайки в същата огнена паст, която бе погълнала Колумбина Казон.

Беше започнал да свиква с присъствието на майка си вечер, с досадните й, неискрени прояви на обич, с непрестанното й празноглаво бърборене, със самосъжалителните й истории. Обикновено седеше мълчаливо, вторачен в огъня, опитвайки се да си припомни лицето, което толкова много му липсваше — странните й устни и топаза на нейните очи. Беше се примирил, че до края на живота си ще бъде принуден да я търпи, затова бе искрено изненадан, когато, прибирайки се у дома, установи, че майка му си е тръгнала. Първата му мисъл бе, че е отмъкнала някои от ценните му медицински принадлежности, но се оказа, че не липсва нищо друго, освен нейната мантия и ръкавиците й, както и призрачната бяла маска от куката над огнището.

Той хукна в мрака и отиде право в къщичката на пазача, където завари Бока и сина му да си делят комат хляб пред слабия си огън.

— Идвала ли е някаква лодка? — попита с висок глас.

Тонът на гласа му бе напълно достатъчен, за да накара Бока да скочи на крака.

— Да, синьор доторе! По обяд запалих мангала и доведох нейна милост майка ви от вашата къща, когато баржата дойде. Предположих, че знаете за заминаването й.

За част от секундата Анибале се почувства отново като осемгодишно хлапе, изоставено от майка си, но после бързо кимна, доволен, че е с маската си.

— Разбира се, че знаех! — тросна се грубо. — Просто исках да знам, че е била изпратена подобаващо.

И побърза да напусне къщичката, крайно притеснен от ироничната физиономия на джуджето, което го гледаше откъм огнището.

С всяка следваща крачка през моравата се изпълваше с все по-голямо облекчение. Никога повече не би могъл да бъде с Фейра така близък, както бе планирал, но дали е твърде много да се надява, че биха могли да станат пак само приятели? Опита се да си втълпи, че ако може отново просто да седи с нея, да съзерцава лицето й и да разговарят за неща, които имат смисъл и за двамата, ще бъде най-щастливият човек на земята. В средата на моравата се закова на място. Сега щеше да отиде до нейната къщичка, да почука на вратата й и да я помоли пак да започне да прекарва вечерите си с него край огнището му.

После забеляза кладенеца — белите му каменни стени проблясваха в мрака. Лъвът със затворената книга в лапите се взираше в него с безизразните си каменни очи. Странна мисъл озари внезапно съзнанието на Анибале. Напълно паникьосан, той се обърна и хукна не към къщата на Фейра, а към своята.

Втурна се през вратата и затрополи нагоре по стълбите, захвърляйки маската си по пътя. Пъхна се под леглото и повдигна хлабавата дъска, под която се криеше съкровището на семейство Казон. Дъската излезе лесно, сякаш не бе стояла дълго там. Тясната кухина отдолу беше празна, ковчежето го нямаше.

Паднал на колене, Анибале отпусна отчаяно глава. Челото му докосна дъските. Златното ключе на врата му увисна тъжно и безполезно.