Марина Фиорато
Венецианският договор (10)

Девета глава

— Смърт?

— Да, момиче?

— Спряхме ли?

— Да. Хвърлиха котва. Трябва да сме наблизо.

— Защо спряхме?

— Чакат буря. Войникът ми каза и това. Едва тогава ще се приближим до града и аз ще изпълня мисията си.

* * *

Фейра се изпълни с ужас от появата на бурята заради изпитанието, на което щеше да я подложи тя. Цялата тази мисия бе достатъчно кошмарна за всеки, но за нея тя влизаше в противоречие е всичко, в което вярваше — не само защото човекът в сандъка бе вече неин приятел, а и защото като лекар тя се бе заклела да лекува, а не да убива. Копнееше да излезе на палубата и да потърси баща си, но заради него не можеше, не и докато мисията не приключи. В крайна сметка животът на един беше нищо в сравнение с десетте хиляди, които можеха да бъдат спасени.

Мигът настъпи рано една сутрин със силна гръмотевица, от която ребрата й потрепериха и зъбите й затракаха, последвана от толкова силна светкавица, че проникна между цепнатините на дъските и за един кратък миг освети целия трюм. Почти моментално Фейра почувства силно разтърсване и после дочу тракане на верига — вдигаха котва. Големите железни халки дращеха външната част на корпуса като звяр, дращещ, за да бъде пуснат вътре, и корабът потегли.

Високо над главата си чу виковете на моряците, скърцането на макарите на въжетата, които се опъваха, и плющенето на платна, които се вдигаха. Корабът започна да се надига и да пропада, Фейра почувства силно придърпване напред и ето че „Ил Казалиере“ отново наду платна и пое с пълна скорост напред.

През последните няколко дена се бе отдръпнала малко от Смърт. От една страна, знаеше, че състоянието му се влошава — дишането му ставаше все по-трудно и накъсано, говорът му объркан и неясен. От друга страна, след като цялата мисия й стана ясна, не издържаше да стои до него, знаейки какво трябва да стори.

Докато корабът набираше скорост, тя прекоси, олюлявайки се, трюма и дръпна бялата завеса за последен път. С изключение на воя на ветровете и на водите и на скърцането в протест на дъските на корпуса не се чуваше нищо друго — откъм саркофага идваше призрачна тишина. Вероятно той вече беше мъртъв. Тя се надяваше да е така.

Застана зад тежкия саркофаг и започна да го бута с все сили. Бе възвърнала почти изцяло силите си, за което бяха помогнали и провизиите, от които хапваше и пийваше по мъничко напоследък. Но въпреки това не й се отдаде да помръдне саркофага и на йота. Накрая се остави на стихиите на природата с надеждата те да й помогнат. Корабът се издигаше и пропадаше под толкова голям ъгъл, че при накланянето му тя успяваше да избута сандъка значително напред, а когато посоката на наклона се сменяше, тя подпираше оловния саркофаг с рамо, за да не му позволи да се върне на мястото си.

Накрая постигна целта си и саркофагът бе опрян на страничните врати на трюма. После Фейра грабна голяма намотка въже и завърза единия му край за китката си, за да се задържи на борда. После освободи резетата на вратите и ги отвори рязко.

Те се върнаха моментално към нея, удряйки я силно по раменете. Тя ги избута пак напред, но се бореше срещу четирите вятъра. С невероятни усилия тя ги отвори една по една, използвайки посоката на ветровете и кораба. Очите й изведнъж бяха заслепени от твърде силната светлина, дробовете й се изпълниха с твърде много въздух. След продължителния престой във влагата и застоялия въздух на трюма свежестта отвън я задави.

Страховитата буря запрати въжетата от палубата надолу по корпуса на кораба, морската пяна я заля с вледеняващата си милувка, морето започна да я зове в дълбините си. Тя погледна към него, изпълнена с неистов страх — имаше чувството, че се намира насред извивките на дракона. Водите на морето бяха станали оловносиви като саркофага и вряха толкова силно, че в един момент Фейра имаше чувството, че се намира в толкова дълбока долина, че не виждаше небето, а в следващия вече беше на върха на сребърна планина.

Докато се държеше отчаяно за мокрите въжета, забеляза миниатюрен остров, осветен от факли и скрит от високи стени, а докато корабът минаваше покрай него, дочу и викове. Но докато буташе саркофага, когато първо една четвърт, а после една трета от него се подадоха извън кораба, над воя на бурята долови още по-пронизителен вик.

Беше Смърт.

Той бе разбрал какво се кани да стори тя и бе започнал да удря силно по капака и да крещи. На Фейра й се стори, че някъде над нея се чува друг вик в отговор на първия, но той бе погълнат от отчаяните молби на Смърт.

— Не, момиче, не! Остави ме! Трябва да изпълня мисията си! Моето семейство, какво ще стане с тях? Умолявам те! Ако не изпълня задачата си, те няма да бъдат възнаградени!

Тя се опита да запуши ушите си и приготви рамене за едно последно бутване, но чу всяка отчаяна дума.

— Имам син, който иска да купи съседната ферма! Нарича се Дауд и е само на седемнайсет! Имам и дъщеря — Дениз, която е на двайсет и иска да се омъжи, обаче няма зестра! А съпругата ми, моята Зарафа… любовта на живота ми… Боже, не ми позволявай да ги предам!

И тогава Фейра разбра, че той бе мъж, просто един мъж. Можеха да го наричат черен кон, тя можеше да го нарича Смърт, но той си беше просто обречен смъртен човек със семейство и дъщеря колкото нея. Сълзите на Фейра потекоха, но бяха грабнати и отнесени надалече от бурните ветрове. С мрачна физиономия тя продължи да бута саркофага.

Той се заклати на ръба, започна да се олюлява като дъсчена люлка и докато тя наблюдаваше с ужас, сандъкът достигна точката си на преобръщане и започна да се плъзга към бушуващите води.

А после настана суматоха. Зад нея. Капакът на палубата се отвори рязко и в трюма наскачаха един след друг множество моряци. Само за миг ръцете й бяха вързани отзад с въжето, което държеше, а покрай нея се втурна някой, който се хвърли на ръба на саркофага и го наклони към кораба. Сандъкът се върна назад със силен тропот.

Докато моряците връщаха саркофага на място, Фейра усети, че коленете й се подкосяват. Нямаше смисъл да се съпротивлява — само щеше да си навреди повече. Огледа мъжете — не познаваше никого от тях. Те не бяха обичайният екипаж на баща й и бяха облечени в мастиленочерните дрехи на еничарите, на глави с черни тюрбани.

Докато дърпаха саркофага на безопасно място навътре, Фейра осъзна, че се намира на неговото място — избутана напред, докато не се изправи пред сребърната стена на морето. Разбирайки, че й предстоеше да се сблъска със съдбата, която бе отредила на сандъка, тя зачака бутването, което щеше да я запрати в бездната. Но чу вик:

— Неее!

Обърна се назад, за да види мъжа, който бе изкрещял. Беше същият, който се бе хвърлил да спаси саркофага и сега стоеше целият подгизнал във вода като нея. Тюрбанът му бе изтръгнат от ветровете и вълните и тъмната му коса се ветрееше пред лицето му.

— Нямате право да я убивате! — отсече той на мъжете, които я държаха. Тъмните му очи бяха строги и заповеднически. — Тя е дъщерята на капитана!

Сега тя го позна. Беше го виждала няколко пъти. Името му беше Такат Туран и често бе плавал с баща й. Той бе по-близо до нейната възраст, отколкото до възрастта на Тимурхан и доколкото си спомняше Фейра, Лепанто бе първата му битка, в която баща й му бе спасил живота. И ако именно това го бе накарало да я спаси от морската бездна, би могла да използва този негов дълг в своя полза.

Фейра можеше само да си представя как изглежда — цялата обляна в солена морска вода, шалварите и робата й изпръскани с кал, подгизнала и нещастна. Бе наблюдавала наложниците как упражняват съблазнителните си погледи и как одалиските пробват изкуствените си усмивки пред огледалото. Тя не притежаваше такива умения, но реши да използва всичките си сили, които досега бе крила под воалите, и да направи очите си колкото е възможно по-умолителни.

— Моля ви — прошепна, гледайки само и единствено към Такат Туран, — отведете ме при баща ми!

Такат вдигна поглед над главата й към мъжа, който я държеше отзад, и отсече рязко:

— Води я!

— Добре — сви рамене другият. — Ще я отведа при него. В крайна сметка се свежда до същото.

Фейра чу зад гърба си как затварят и залостват вратите на трюма. После се остави да я вдигнат на палубата и така тя се озова отново насред ослепителната светлина на светкавиците. Беше изтикана към задния край на кораба, към големите врати, които отличаваха капитанската каюта от всички останали.

Докато я водеха към каютата му на щирборда, тя се зачуди какво ли ще каже баща й, когато я види. Докато отключваха вратата му, тя бе изпълнена с такова нетърпение да го види, че не й хрумна да се запита защо изобщо го държат под ключ. Но когато отвориха вратата и я избутаха бързо в стаята, причината й стана съвсем ясна.

Тимурхан лежеше блед и потен в люлката си, а пръстите, които бяха поставени върху сърцето му, когато тя влезе, бяха черни.