Марина Фиорато
Венецианският договор (19)

Осемнайсета глава

Сесилия Дзабатини свикна бързо с новия си живот на прислужница в къщата със златния пергел.

За много кратко време тя опозна изцяло тясната висока къща с хилядите й свързващи стълбища и коридори. Свикна с тъмнината на задните стаи и с ослепителната светлина на предните салони, където арките и розетките на глазираните прозорци пропускаха слънчевите лъчи, превръщайки ги в пъстроцветни дъги. Встрани от къщата имаше тихо площадче с кладенец в средата и именно там главният вход за гости бе отбелязан със златния пергел над вратата. Предната част на къщата гледаше към блестящия канал и неговия натоварен трафик и там пък беше водният вход. Отзад имаше миниатюрен, мръсен заден двор, към който гледаха още три големи къщи. Този двор беше бунището за всички видове боклуци на четирите къщи — всички човешки и кухненски отпадъци се озоваваха тук, за да бъдат събирани веднъж седмично от боклукчиите. Вонята тук беше непоносима, така че новата прислужница, която смяташе мястото за крайно нехигиенично, се стараеше всячески да го отбягва.

Всички в къщата приеха бързо високото, мълчаливо момиче — тя беше интелигентна и работна и нямаше нужда да й се казва какво да прави, защото го свършваше много преди това. Всички бяха мили с Фейра отчасти заради нея самата, отчасти заради мнимата болест на езика й и отчасти, защото се намираше под опеката на чичо си Дзабато — мъж, когото всички харесваха и уважаваха и който беше преди всичко най-добрият приятел на техния любим господар. А двамата лакеи конкретно бяха мили с новата прислужница и по една допълнителна причина — всеки глупак можеше да види, че тя е много красива, независимо колко старателно се опитваше да го крие.

Готвачката, която се подвизаваше с името Корона Кучина, защото по собствените й думи беше Кралица на кухнята, не изпускаше нито един детайл от живота в къщата. Тя бързо забеляза погледите на лакеите и реши да действа. Още на първата сутрин, когато новата прислужница слезе при нея, тя я погъделичка дружески под брадичката и изрече:

— Миличка, така, като те гледам, си направо готова за работа на понте делле тетте, както развяваш тези две красавици пред господата! Ела да ти дам малко дантела за това дълбоко деколте, а и някаква по-дълга поличка, а?

И без да чака отговор, готвачката сграбчи Фейра за ръката и я отведе в стаичката си в избата, която не се различаваше много от стаята на момичето. Там тя намери по-дълга долна пола, която за огромна радост на Фейра най-сетне скри глезените й, след което метна дантелено шалче около врата й, завърза го на възел и докато държеше възела с едната си месеста ръка, с другата започна да рови в чекмеджето си, мърморейки:

— Така… Да видим сега… Тук имаше някаква игла, ама… Трябва да го прикрепим, нали така?

Откри брошката и с нея експертно закрепи възела на шалчето за самата рокля. Фейра сведе очи към пазвата си. Брошката се оказа малко медно кръстче, с познатия дребен пророк на него.

Ала знакът на пророка пастир не беше единственият компромис, с който Фейра трябваше да се примири. Без воала пред лицето й всички миризми в къщата започнаха да връхлитат носа й — рибата, която се вареше на печката в кухнята, восъкът за полиране от килера и гнусната миризма на овча лой от свещите в студиоло. От задушаващата миризма на въглищата, които беше длъжна да носи, започваше да кашля, а от праха по кожените корици и хартията на книгите в малката библиотека, подредена високо покрай стените, се разкихваше.

Веднъж преживя истински шок — когато я изпратиха да донесе сол от малката изба под къщата, в мрака тя се отърка неволно о нещо с твърда козина. Когато вдигна свещта си, зърна пред себе си цяло прасе, увесено с главата надолу за бутовете, с бледа плът и изплезен език, и уста, от която капеше кръв. Фейра захвърли ужасено свещта и побягна нагоре по стълбите към вътрешното дворче, където повърна. Корона Кучина се втурна загрижено към нея и започна да разтрива гърба й, докато повръщаше, питайки я какво не е наред. Забравяйки за момент прикритието си, Фейра изрече задавено:

— Порко!

— Ама то не може да те уплаши с нищо, миличка! В това си състояние дори не може да те нарани! — изрече през смях готвачката и погали майчински потната буза на момичето. — Виж я ти как бяга от едно прасе като същинска муселмана!

Фейра се вцепени. Ето я пак онази дума.

Муселмана.

Думата, която Нурбану не бе включила в речника й, думата, която бе чула на стълбите на двореца на дожа, когато бе изгубила едната си пантофка. Сега тя примигна и погледна към загриженото лице на готвачката. Корона Кучина беше мила жена — това беше единственият й шанс да разбере каквото я интересуваше.

— Муселмана? — попита, влагайки всички усилия да наподоби венецианския акцент.

— Ами да, те се страхуват от свинската плът. И точно затова ние, венецианците, успяхме да пренесем мощите на благословения апостол Марко — тук тя изобрази знака на кръста върху пищната си гръд — през земите на езичниците чак дотук, в християнска Венеция, за да почиват в Базиликата! Поставиха мощите на светеца в огромна кошница, покрита с билки и парчета свинско месо, и на носачите им беше казано да викат: „Свинско!“ на всеки, който се осмели да ги приближи. По този начин измамиха муселманите и успяха да донесат нашия светец у дома!

Озадачението на Фейра очевидно бе изписано по лицето й, защото Корона Кучина извиси глас, сякаш говореше на идиот, и поясни:

— Муселманн, бе момиче! Онези, дето ходят на църква с жълти обувки и увиват главите си в тюрбани! Дио, чичо ти ни каза, че си няма, а не глупава! — щипна закачливо брадичката й. — Между нас казано, нямат представа какво пропускат, защото, когато прасето долу повиси там седмица, ще направя такава панчета^[1] и пай със свинско, че пръстите си ще оближеш! Гарантирам ти, че тогава прасето много ще ти хареса!

От този момент нататък Фейра избягваше да минава през малкия двор, когато Корона Кучина готвеше свинско. Самото вдишване на миризмата на това месо беше светотатство, пред което бледнееше дори носенето на кръста.

Иначе миризмата, която преобладаваше в цялата къща, бе на мастило и хартия. Невидимият й господар очевидно разполагаше с цели топове от последната — хартията се свличаше от бюрото му, покриваше сандъчето с картите, заемаше даже масата в трапезарията. От време на време тя се взираше в тези хартии. Не разбираше бележките, но самите чертежи не бяха никаква загадка за нея. Беше виждала много такива, когато беше с Мимар Синан.

Това бяха архитектурни планове.

И този Андреа Паладио беше архитект — също като Мимар Синан.

Фейра постепенно започваше да се настройва към венецианския диалект. Останалите слуги, с които беше заобиколена, говореха малко по-различно от чистия и благороден език, на който я бе учила майка й. В диалекта им имаше толкова много звуци „дз“, че събрани заедно, хората звучаха като пчелен кошер, и толкова силно размахваха ръце, че понякога, докато се разминаваха по тесните коридори на къщата, се удряха едни други или събаряха свещите от стенните свещници. Но по време на двете хранения, които прислугата имаше заедно — сутрин и вечер — Фейра наблюдаваше и слушаше и така постепенно започна да се приспособява.

* * *

Тя рядко напускаше малкия площад, но разходките й до пазара я увериха, че през деня Венеция бе съвсем различен град от онзи, с който се бе сблъскала през нощта. Както ставаше ясно, в този квартал като че ли нямаше чума — Дзабато й бе казал, че чумата вилнеела най-яростно в квартал, наречен „Канареджо“, затова, ако тя ходи на пазара „Риалто“ и оттам се връща право у дома, няма никаква опасност да се зарази.

Така Фейра започна да опознава своята шестина от града — своя сестиере, който се наричаше „Кастело“. Не можеше да не забележи постоянното присъствие на пророка пастир на всеки ъгъл, над всяка църковна врата. В нейната религия не беше разрешено да изобразяват Бога чрез изкуство — считаше се не само за нечестиво, но и за невъзможно. Ала ето че християните живееха със своето божество така, сякаш им беше съсед, и тук невъзможното беше друго — да го избегне. Това божество очевидно имаше две основни проявления — като бебе в ръцете на майка си или като полутруп, висящ на кръста като скършен житен клас. Началото и краят на живота му, а между тях — нищичко. Даже и на пазара, където продаваха заклани твари, пророкът пастир висеше над всички тях.

Най-често за покупки ходеше Корона Кучина, защото й беше трудно да се довери на друг човек за безценните си съставки, но от време на време краката я боляха толкова много, че й се налагаше да приседне на единия стол, а на другия — да ги вдигне. Веднъж Фейра успя да ги мерне — ходилата на готвачката бяха подути като самуни и обезобразени при палците, с огромни подутини от двете страни. Освен това кръвоносните съдове в долната част на прасците изпъкваха като черно-сини въжета. Фейра бе виждала достатъчно подобни вени в харема, но се питаше дали някога ще събере куража да предложи на жената от своите лекарства в замяна на безкрайната й доброта.

Медицинската практика й липсваше ужасно — не само заради статуса, но и заради начина, по който хората търсеха мнението й и тя имаше възможност да прилага уменията си в практиката. Тук обаче тя беше най-низшата от цялата прислуга и задълженията й се свеждаха само до чистене, носене и отнасяне на разни неща и до стъкване на огъня в стаята на господаря.

Първият й работен ден в тази къща й бе напълно достатъчен, за да я накара да свали кристалния пръстен с четирите коня от ръката си. Работата й беше физическа и много трудна и тя бързо разбра, че ако продължи да го носи, той или ще се издраска, или направо ще се счупи. Сцепи тънка ивица плат от една от многобройните си фусти и завърза пръстена на врата си, скрит в пазвата й. Това й напомни за османската традиция на носене на амулети за здраве — някой стих от Корана, изписан дребно и навит като мъничък ръкопис, името на Бога върху листче хартия, носено в кесийка, или медальон като например петопръстата ръка на Фатима. Амулетите бяха тайни и много лични, те се носеха под дрехите и имаха значение само за онзи, който ги носеше. Е, сега пръстенът щеше да бъде нейният амулет, защото той беше единственото нещо от миналото й, което бе изминало целия път от Константинопол дотук и бе оцеляло. Понякога се изумяваше колко много неща бе започнала да научава за майка си след смъртта й — вече й беше ясно какъв изискан живот бе водила майка й, щом е можела да си позволи да носи подобен пръстен.

* * *

Постепенно Фейра разбра, че във Венеция жените бяха най-пренебрегвани, особено прислугата. За образование не можеше да си помисли никоя от тях. А когато вечер мъжете се събираха в кухнята да играят карти, жените бяха длъжни да се оттеглят в стаите си. Фейра беше сигурна, че в този град никоя жена не би могла дори да си мечтае да стане лекар, просто защото никой няма да й позволи.

А други неща бяха същите като в родината й. Корона Кучина приличаше много на готвачките от Топкапъ сарай, които Фейра познаваше — мила, шумна, нахакана и с мръсен език. Не спираше да бърбори — дотолкова, че на моменти Фейра бе принудена съзнателно да си запушва ушите за историите на готвачката от младините й или за различните любовни афери, които прислугата въртеше в къщата.

И въпреки всичко Фейра не можа да не се изпълни с топлота към врага. Никога нямаше да забрави младата майка, която бе подала ръка на Смърт, лодкаря, който бе отказал да приеме монетата й, и Дзабато Дзабатини, който я бе приел като дъщеря в тази къща. В мигове, когато през главата й минаваха подобни мисли, тя стреснато си припомняше, че всъщност е наполовина венецианка. Беше стъпила с по един крак в двете враждуващи държави, независимо колко огромно беше морето между тях.

* * *

Фейра щеше да се гордее, че пасна толкова лесно в домакинството на Андреа Паладио, ако не беше фактът, че не само двамата лакеи бяха забелязали присъствието й. Новините за красивата нова прислужница нямаше как да не се разнесат бързо из квартала, особено в град, напълно откъснат от света. Така тя отново трябваше да привиква с мъжките погледи. Няколкото й разходки до пазара бяха събудили силно интереса на неколцина от търговците, а ако знаеше, Фейра щеше да се ужаси, когато разбере, че е повод за вдигане на тостове в не една и две кръчми. Вече привикнала към венецианската си рокля, тя имаше чувството, че воалите и плътно увилите се около тялото й дрехи са от друг живот. Но един ден, докато преминаваше бързо през пазара, нещо жълто, закачено на стената, привлече вниманието й и тя се закова на място.

Приближи се с разтуптяно сърце и прихвана леко развявания от вятъра лист с навлажнените си от притеснение пръсти. Фигурата, изобразена върху листа, беше гротескна — жена, при това туркиня, облечена с воал, огромни шалвари и извити нагоре жълти пантофки. От шапката на главата й стърчаха черни къдрици, подобни на върви, а над яшмака се извиваше дълъг, клюнест нос. Фейра не четеше венециански така добре, както го говореше, но с малкото си познания все пак успя да разчете думата муселмана. Беше сигурна, че тази рисунка би трябвало да изобразява нея. Дръпна листа от стената, смачка го и го скри в кошницата си. Оглеждайки се наляво и надясно, за да се увери, че никой не я е видял, тя изобщо не забеляза високата фигура с мантията, която я наблюдаваше откъм края на площада.