Марина Фиорато
Венецианският договор (34)

Трийсет и трета глава

Анибале Казон не беше на себе си.

Парадоксално, но след заминаването на майка му пропастта между него и Фейра се бе разширила.

От богатството му не бе останало нищо. Монетата, която лежеше в джоба му, нямаше да стигне и за няколко дена. Заради кражбата, извършена от майка му, болницата „Сан Бартоломео“ и неговият утопичен остров нямаше да могат да изкарат и до края на седмицата.

 

Семействата щяха да бъдат принудени да се върнат у дома, сподирени от сестрите от Ордена на чудесата. Само мъртвите и умиращите можеха да останат тук. Анибале не знаеше какво щеше да прави с Фейра — може би щеше да я върне в града, а после да се опита да й намери кораб за Константинопол, вероятно от Анкона или Равена. Непрекъснато се проклинаше, че бе повярвал на майка си, бе повярвал, че тя може да се промени.

Останал без никакъв избор, той помоли Фейра тази вечер да го посети. Надяваше се решителността му да не го напусне, когато зърне прекрасното й лице.

Тя дойде, както беше помолена, но не седна на обичайния си стол, защото знаеше кой бе седял на него в нейно отсъствие. Остана права, забелязвайки с огромна тъга, че макар за първи път да оставаха насаме след толкова дълго време, той не бе свалил маската си. Тя също не се разбули.

— Първо — започна тихо Човекът птица, — позволи ми да те успокоя. Не възнамерявам да подновявам предложението, което ти направих преди известно време.

Фейра преглътна. Отдавна подозираше, че ще стане така, но сега думите сякаш прободоха сърцето й. Усети, че очите й се пълнят със сълзи и предпочете да замълчи, за да не я издаде гласът й.

— Второ, със съжаление съм длъжен да те уведомя, че богатството на семейство Казон го няма.

Той не искаше да се впуска в подробности, но бе забравил колко добре го познава тя.

— А майка ти? — попита Фейра.

Птичата маска сведе очи към пода.

— Нея също я няма.

Тя не каза нищо.

— Следователно островът трябва да бъде затворен и върнат на Републиката. Болницата ще затвори след седем дена. Ще ти платя до края на седмицата и ще сторя всичко по силите си да ти намеря кораб за родината.

Ето го и него. Моментът, за който тя се бе трудила толкова дълго — всички онези дребни златни секвини, които бе събирала в жълтата си пантофка, които подрънкваха весело и и шептяха думи на надежда за дома. През последния си месец на самота тя бе размишлявала неведнъж и два пъти за живота, който би имала, ако се върнеше в Османската империя. Не в Константинопол, разбира се, а в някой град, далече от погледа на султана, например Антиохия или Тарс. Може би щеше да си създаде собствена лекарска практика. Искаше й се да отплава и никога повече да не обърне очи към Запада. Но вместо това рече:

— Не е необходимо да става така. Създадох смес, антидот, която кръстих „териака“. Позволи ми да започна да я продавам и така ще мога да поддържам болницата.

Човекът птица удари с юмрук по дланта си, но иначе изрече спокойно:

— Многократно съм ти казвал, че няма да позволя злоупотреба с доверието и парите на болните чрез безполезни шарлатански отвари!

— И всеки път, когато сме говорили на тази тема, аз съм ти казвала, че ако чрез контролирана продажба на дадено лекарство лекарят може да подобри условията за своите пациенти или да субсидира по-нататъшните си научни проучвания, то тогава продажбата е допустима! Не говоря за злоупотреба с ничие доверие — имам предвид съвсем законна продажба, защото моята отвара изобщо не е безполезна!

— Откъде си толкова сигурна?

Тя си пое дълбоко дъх и отговори:

— През последния месец всеки петък провеждам изпитания. Отварата ми се оказва особено ефективна.

— Месиш се в лечението на моите пациенти? — изгъгна той и клюнът подсили яростта му.

— Да! — отговори тя и вирна брадичка, доволна от собствения си гняв. — При това с невероятни резултати! — вдигна ръце. Ето че отново започваха да спорят, както в доброто старо време. — Ако ми позволиш да помогна, ще можеш да продължиш да работиш тук, както досега. Всъщност завинаги. Наистина ли си готов да се откажеш от всичко, за което си работил, само и само за да докажеш правотата си в един спор?

Човекът птица задиша тежко. Очите зад призмите опушено стъкло сякаш започнаха да свалят пластовете й. Тя проследи погледа му. През годината, откакто бе дошла тук, тя постепенно се бе върнала изцяло към мюсюлманския си стил на обличане, покривайки се постепенно с шалвари и дълга риза, а отгоре с широка роба с фередже в червено-кафяво — цвят, който бе особено практичен за работата й в тедзона.

— Хубаво — изрече той след известно време, най-сетне звучейки като онзи Анибале, когото тя познаваше. — Но не можеш да отидеш в този вид!

* * *

Анибале скочи на брега в Трепорти, претегляйки в длан последните си монети. Когато се спусна през претъпкания пазар, хората започнаха да му правят път. Той ги огледа професионално — засега чумата очевидно не бе стигнала до тях, а и по вратите на малките бели, облени от слънцето къщички не се виждаха кръстове. Бе тръгнал да изпълни сам тази задача, защото не можеше да я повери на никой друг, но известно време просто обикаляше сергиите и гледаше, тъй като не бе напълно сигурен какво точно търси.

Мама Трианини му беше заръчала да купи златотъкан брокат или коприна, в какъвто цвят му харесва, а останалото щеше да направи сама. Той не знаеше разликата между тези две материи, но не посмя да си признае. Сега се отправи към сергия, обсипана с ярки платове, които висяха и плющяха на вятъра като знамена. Без да си дава сметка, той грабна топ плат, който бе точно като зеленото на очите му, с нюанс на стъклена бутилка и с лек воден блясък, докато го въртеше под слънчевите лъчи.

Търговецът на платове се материализира автоматично до лакътя му и занарежда мазно:

— Прекрасен избор, докторе, смарагдово! Великолепна и много трудна смес!

Анибале отстъпи крачка назад, все така хванал топа плат.

— Това дали ще стане за рокля? — излая.

— Разбира се, докторе.

— От какво количество ще има нужда моята… шивачка?

— Ами зависи — изрече търговецът, почеса се по брадичката и оправи метъра, увесен на врата му. — Дамата голяма ли е?

— Какво? О, не, не! Тънка е като хрътка. Долу — горе толкова… — и Анибале разтвори ръце, все едно обгръщаше кръста на Фейра.

— А ще искате ли повече плат за корсажа? За фусти? За корема? Какво ще кажете за малко кристали за бродерия?

Търговецът все едно му говореше на чужд език. Силно притеснен и за да не се издаде, Анибале се съгласи с всичко и накрая се оказа с много голям пакет в ръце и много малко пари в джоба.

На връщане към лодката му хрумна друго — Фейра би трябвало да носи маска, при това не заради анонимността, а от хигиенна гледна точка. Зави рязко по посока на сергиите с маски и бързо избра една конска глава в перлено бяло. Едва на половината път към своя остров той си спомни защо веднага се бе спрял на конската глава — имаше някакъв блед спомен за въпрос, свързан с коне, който тя му беше задала.

Остави пакета в къщата на шивачката и сведе конфузния разговор до най-необходимото.

— Дайте най-доброто от себе си, мадам, защото тя трябва да изглежда като благородничка!

Мама Трианини се разсмя и звукът излезе със свистене между малкото й останали зъби. Това го подсети, че когато бе препоръчал пушенето на лула за предпазване от миазмите на чумата, старата дама бе изпълнила с готовност нарежданията му.

— Не се притеснявайте, докторе! — каза сега тя. — Разбирам си от работата. Когато приключа, тя ще изглежда като дожареса!

Напускайки къщичката толкова бързо, колкото му позволяваше приличието, той побърза да отиде в къщичката на Фейра, където я завари да опакова бутилките за следващия ден.

Бе похарчил последните си останали дукати в Мурано за лодка, пълна с чисто нови бутилки — пречистени от огньовете и неизползвани никога до този момент, те щяха да съхранят целостта на съставките на нейната мистериозна отвара, каквато и да е тя. На острова на стъкларите той бе забелязал с не малък интерес, че яките, зачервени от огньовете мъже си бяха въвели своя собствена система за предпазване от чумата, която все още не беше стигнала до тях — бутилчиците бяха избутани към него в малка лодка, която те просто плъзнаха по водата, а след това поискаха от него да хвърли монетата си в соленото море, за да бъде почистена от пяната, преди да бъде извадена с мрежа от един от тях.

Сега Фейра нареждаше бутилчиците в кожен куфар, чиито стени бяха обработени така, че да се втвърдят и да държат бутилчиците прави. Той забеляза, че сместа, която бе налята вътре в тях — нейният таен антидот, чиито съставки тя все още не бе сметнала за необходимо да му изброи — е абсолютно същият цвят като роклята й.

Когато той влезе, тя се изправи.

— Мислех си — започна директно той, престъпвайки прага й, — че ще имаш нужда от някаква история, нещо, подобно на четиримата крадци на Валнети. Може би някакво свещено дърво или вълшебен кладенец, или нещо подобно. Някаква легенда, която да накара хората да повярват в лекарството ти. Народът не разбира от медицина, разбира единствено от фолклор.

— Много добре — отсече тя, като никога автоматично съгласна с него. — Какво ще кажеш за кладенеца с лъва със затворената книга? Всъщност аз наистина извадих водата за отварата точно оттам! — изрече и се усмихна. — Но нищо повече няма да ти кажа!

Сърцето му претупа от усмивката й, но той само сви рамене и отбеляза:

— Хубаво. Няма никакво значение дали е вярно или не, защото и без това цялата тази история е купчина лъжи и никак не ми харесва.

Тя се приближи — толкова, че той почти почувства топлината й — и прошепна:

— Никога не бих тръгнала да продавам лекарството си, ако не вярвах от дъното на душата си, че е ефективно!

— Много добре! — кимна той. — Лъвският кладенец е много добра легенда — емблемата на лъва винаги звучи добре в ушите на венецианците. Освен това свещените кладенци са добра стръв за лековерните. Сещам се за онзи в Джудека, където Паладио строи църквата си. Все още ми се оплаква от поклонници, отиващи дотам с надеждата, че водата ще ги спаси от чумата.

Фейра не каза нищо. Но не след дълго те вече седяха, свалили маските си, и говореха както едно време — един през друг, жестикулирайки яростно. Обсъждаха, спореха и редяха легендата за отварата, която тя наричаше „териака“.

— Един ден минавах покрай кладенеца и видях лъва с книгата…

— Не, лъвът ти е проговорил!

— Да, така е по-добре. Та лъвът ми проговори и каза: „Аз съм символът на Венеция. В моя кладенец е водата, която ще спаси моя народ! Вода, благословена от…“ — тя не довърши.

— Свети Марко! — завърши триумфално Анибале.

Фейра си спомни за историята на нещастния светец, обвит в свинско като християнско празнично меню.

— Свети Марко, когато пристигна от Изток…

— От Светите земи! Винаги казвай „Светите земи“! — поправи я сериозно Анибале.

— От свети Марко, когато пристигна от Светите земи. Той написа благослова си в книгата ми с небесната си стрела…

— А защо не „небесната светкавица“? — предложи Анибале. — „С небесната си светкавица, а след това ме накара да затворя книгата си завинаги…“

— „За да го пазя в тайна!“ — довърши триумфално изречението този път Фейра.

Анибале я накара да разкаже историята отново и отново, за да усъвършенства венецианския си акцент. След като месеци наред се бе разхождала сред болните — за разлика от него дори без маска — тя очевидно се бе спасила от чумата много преди това, превръщайки се в недосегаема за зловонията й. Но ако някой разбереше, че е туркиня, нищо нямаше да бъде в състояние да я спаси. Спомняйки си твърде добре начина, по който я бяха погнали пред двореца на дожа, самата Фейра също държеше да се усъвършенства, затова слушаше внимателно инструкциите на Анибале и гънеше все по-добре и по-добре езика си на венециански.

* * *

Мама Трианини се приближи до раклата под малкия прозорец и тържествено вдигна капака. От сандъка се изля истински водопад от изумително смарагдово. Цветът беше точно като на лагуната в облачен ден — като дъгоцветната, тучна зеленина на непрекъснато менящите се води. Старата жена извади роклята от раклата с помощта на дъщеря си Валентина и двете я вдигнаха така, че Фейра да може да оцени изпълнението на корсажа и на ръкавите. Тя я пое благоговейно от ръцете им — роклята се оказа неочаквано тежка — и видя, че най-голямото майсторство е в областта около корема, обшита с миниатюрни кристали в удивителни извивки, наподобяващи вълните на Адриатическо море.

Фейра се съблече бързо и зелената копринена рокля се хлъзна леко по тялото й, хладна и тежка срещу затоплената й кожа.

Когато се насочи към прозореца, майка и дъщеря внезапно млъкнаха и я зяпнаха.

— Добре ли ми стои? — попита предпазливо Фейра.

В стаята нямаше огледало, така че тя не виждаше онова, което виждаха двете жени. Но точно в този момент на прага на къщичката се появи Анибале и отговори на всичките й въпроси.

Закова се на място и зяпна. Неговата Фейра се бе трансформирала от гъсеница в пеперуда или от грозно патенце в красив лебед. Бе прекосила океана от Османската империя до Венеция и се бе преродила като Венера на Запада. Зелената рокля падаше до земята, подчертавайки височината й, златистите й рамене изпъкваха великолепно на фона на обсипания с кристали корсаж. Кръстът й, пристегнат отвътре умело от шивачката, изглеждаше миниатюрен. Роклята беше в един-единствен цвят и на фона на самотния силен нюанс топлите тонове на кожата й изпъкваха, а кехлибарените й очи просветваха. Мама Трианини се суетеше наоколо, нанасяйки ненужни поправки на перфектните гънки.

— Сега е мой ред! — отсече Валентина и се изправи. — Няма да ви забавя много, докторе.

Анибале се облегна на рамката на вратата и се загледа прехласнато.

— Следва косата! — отсече Валентина. — Но първо, да я освободим!

Воалът беше дръпнат рязко и Анибале за първи път видя косата на Фейра, падаща свободно по раменете й. До този момент се бе опитвал да отгатне цвета й от къдриците, които се измъкваха от време на време от воалите, но тези малки знаци бяха по-скоро объркващи — понякога имаха цвят на мед, други път бяха черни като мастило на сепия, а в определени моменти имаха златисти отблясъци като на черешово дърво. Сега вече имаше възможността да види целия спектър от удивителни златисти и кестеняви нюанси в косата й.

— Йесумария, толкова много коса! И всичките тези цветове! — възкликна мама Трианини, озвучавайки мислите му.

Анибале с удоволствие наблюдаваше как Валентина сресва блестящата коса, а после я прихваща на свободно кокче в мрежичка на врата на Фейра, добавя перлена шапчица и пуска няколко кичура покрай ушите.

Той за първи път видя, че на обикновената панделка, която Фейра носеше около врата си, виси пръстен. За момент се запита дали пръстенът не е някакъв символ на изгубена любов, ала както и да се бе сдобила с него, неговата простота в съчетание със зелената рокля и вдигнатата в мрежичка коса бяха зашеметяващи.

След като Валентина приключи, Анибале подаде на Фейра великолепната маска в перленобяло, оформена като конска глава. Бе я избрал с надеждата да й достави удоволствие, но изобщо не схвана смисъла на звука, който издаде тя, когато я зърна.

А когато постави и маската си, за пореден път му показа колко много се е променила — визьорът изтриваше изражението й, но през него очите на Фейра проблясваха все така примамливо. Красотата й го плашеше. Тя вече беше същество, което би могло да превърне в роб всеки мъж — нямаше нищо общо с момичето, наречено Фейра, което седеше край огнището му. Ала той не изрече нито дума по този въпрос. Само попита:

— Готова ли си?

* * *

Докато вървяха през моравата, по знак на Анибале Фейра го хвана под ръка, както бе виждала, че е прието. В другата си ръка той носеше куфарчето й с бутилчици, които подрънкваха като контрапункт на нервните й, ромолящи мисли. Дългите фусти на роклята се оплитаха в краката й и тя се зачуди как ли венецианките се справят с карнавалните лудории, притеснени по подобен начин. Погледна към кавалера си и забеляза, че той я гледа така, сякаш я вижда за първи път.

— Това никак не ми харесва. Не ми харесва да заминаваш — рече той.

— Тогава върви ти.

— Знаеш, че не мога. Нито одобрявам отварата, нито искам да се кича с лаврите по приготвянето й. Освен това, като лекар на Републиката съм длъжен да регистрирам всички съставки на което е да било ново лекарство в Консилио делла санита, след което те, разбира се, ще си присвоят почти цялата ми печалба!

Тя отвори портите, излезе изпод сянката на арката и рече:

— Не се тревожи, нищо опасно не може да ме сполети! Все пак аз съм безобидна домакиня, която продава домашно приготвено лекарство. А дори и ти трябва да ми признаеш, че вече изглеждам като типична венецианка!

Спомни си за онова, което бе казала абатесата, как може да се промени, да приеме техния Бог, да бъде асимилирана в християнския Запад. Дали щеше да изглежда така, ако наистина беше съпруга на Анибале? Прехапа леко устни, превръщайки розовото на устните си в червено.

Той спря и се обърна.

— Никога не съм те принуждавал насила да изглеждаш така! — извиси в протест глас, като че ли изведнъж за него бе станало много по-важно тя да е наясно по-скоро с това, отколкото с инструкциите му за безопасност в града.

Когато стигнаха вълнолома, тя му поднесе жълтата си, пълна със секвини пантофка. Подаде му я бързо, преди да бе размислила, защото всички тези спечелени с много труд монети представляваха обратният й път към Константинопол. А сега никога повече нямаше да може да се върне у дома.

— За болницата — каза. — Докато не се върна с още.

След това влезе бързо в очакващата я баржа, въпреки че още не бе свикнала с огромната си пола. Седна и я разстла така, че тя зае цялата лодка и заприлича на самотна лилия върху водата.

Докато лодката се отдалечаваше, Фейра не откъсваше очи от Анибале. Той се смаляваше все повече и повече — безизразен в птичата си маска, но въртящ неспокойно жълтата пантофка в издайническите си ръце. Постъпи правилно, като му я даде. Беше си мислела, че не е в състояние да напусне пациентите си, но истината бе, че въпреки безнадеждната ситуация между тях той бе човекът, когото тя не бе в състояние да изостави.