Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Venetian Contract, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2016)
Корекция
maskara (2016)

Издание:

Автор: Марина Фиорато

Заглавие: Венецианският договор

Преводач: Антоанета Дончева-Стаматова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Кръгозор

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: Английска

Печатница: Печат Експертпринт ЕООД

Излязла от печат: 1, 2013

Редактор: Анжела Кьосева

Технически редактор: Ангел Йорданов

Художник: Иван Тодоров Домузчиев

Коректор: Мария Тодорова

ISBN: 978-954-771-316-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/401

История

  1. — Добавяне

Двайсет и шеста глава

Андреа Паладио отсъстваше все по-често от дома си.

Вече бе наел зидарите си, както и огромна група строители и църквата му израстваше с всеки изминал ден.

Двамата с Фейра си бяха разменили ролите. Сега той й описваше своята църква — как е положил основите, къде са сложени колоните, къде са контрафорсите. Покани я на терена, за да види строежа, ала тя нямаше сили да се върне обратно на мястото, където щеше да остане завинаги гробът на баща й. Ужаси се, когато разбра от Паладио, че строителите му си имат големи проблеми с поклонниците, които започнали да се тълпят всеки божи ден, въоръжени с кофи, стомни и всякакви други съдове, за да си вадят вода от чудодейния кладенец. Легендата била породена от историята за свети Себастиан, която дожът бе разказал на Паладио, и архитектът бил принуден да наеме охрана на строежа, за да сложи край на тези глупости.

Фейра долови презрението му към тези суеверия и рязко попита:

— Какво смятате да правите с кладенеца?

— Ще го зазидам! — отсече твърдо Паладио.

Така Фейра разбра, че костите на баща й щяха да останат завинаги погребани в сърцето на една християнска църква. Но вкоравеното й като камък сърце не трепна.

— Не вярвате ли в чудеса? — попита.

Паладио се замисли за миг и отговори:

— Не.

Тя се замисли за майка си и за баща си и накрая отсече:

— Аз също.

* * *

Новината за съдбата на кладенеца разстрои много Фейра. Опасността, в която се намираше на Джудека, и отчаяното й бягство оттам я бяха принудили да потисне скръбта по баща си — и сега тя се втурна към нея като внезапно отприщен порой, заплашващ да я събори на земята. Усещаше загубата му като реална, физическа болка, разположена точно под сърцето. Все по-нарастващата й печал се подсилваше двойно повече от напрежението, в което се намираше. Защото с отминаването на седмицата и наближаването на деня на следващото посещение на Човека птица тя започна да се страхува от отмъщението му. А сега, когато и Паладио, и Дзабато отсъстваха от къщата, тя не разполагаше със защитник. А беше повече от ясно, че Човекът птица се радва на благоволението на дожа.

Все пак, когато настъпи петъкът, Паладио остана вкъщи за срещата с лекаря си, колкото и да не му беше приятно — нямаше търпение да се върне на строежа. В ранни зори Фейра се промъкна безшумно надолу по стълбите, с очи, мъртви като на скумрията, която Корона Кучина приготвяше в кухнята за закуска. Момичето дишаше на пресекулки. Обикновено петъкът, в който в къщата се ядеше риба на всяко хранене, представляваше за нея отдих от миризмите на нечестива плът, с която венецианците много обичаха да се угощават. Ала днес ароматът на море й причини само гадене. Към обяд се замота из къщата, надявайки се някой друг да отвори вратата на доктора, а когато чу тропането на вратата и раздвижването във външното антре, се скри. Човекът птица отново бе връхлетял в къщата. Почти присвита надве от нерви, тя се опита да регулира дишането си, но сърцето й едва не изскочи от страх, когато надникна изпод сенките под стълбите и зърна малката групичка хора в антрето.

Не беше Човекът птица.

Беше някакъв непознат, с много къса коса с цвят на жито. И непознатият не беше сам, а придружен от група стражи в полуброните, които й бяха познати от двореца на дожа. Непознатият бе с гръб към нея, но много по-страховит от придружителите му беше знакът на гърба му — крилатият лъв със зейнала паст, който бе впил поглед в нея. Когато мъжът се обърна, Фейра забеляза усмивка на устата му, но усмивката му не стигаше до леденосините му очи. Самият той се оказа не по-малко страховит от лъва.

— Добра госпожо — тъкмо казваше на Корона Кучина, която бе отворила вратата, — бихте ли била така добра да съберете цялото домакинство в стаята на господаря си?

Това не беше въпрос. Беше заповед.

* * *

Фейра се радваше, че не е сама. Двете е Корона трябваше да се скупчат в студиото заедно с целия останал персонал — от кухненските прислужници през боклукчиите до лакеите.

Седнал в обичайния си дъбов стол, господарят й гладеше замислено бялата си брада. Дзабато стоеше зад него и пристъпваше нервно. Външно Паладио изглеждаше спокоен, но Фейра го познаваше достатъчно добре, за да знае, че той едва сдържа напрежението си. Фактът, че Паладио бе приел този човек по това време на деня, при това в период, когато работата му бе в разгара си, й подсказваше, че човекът не е случаен. Момичето постепенно бе схванало, че всички в този град прекланяха глави пред Лъва.

Скрита зад обилната снага на Корона, Фейра престана да се страхува, че тази среща има нещо общо е нея. Непознатият изчака вратата да се затвори, а след това заговори:

— Предполагам повечето от вас знаете, че аз съм камерленго на Републиката, личният съветник на дожа и управител на двореца му? — никой не отговори. Нито пък се очакваше от някого да отговори. — Получих информация — продължи гостът с нисък, напевен глас, — че сред вас има беглец.

Сърцето на Фейра се разтуптя.

— Една туркиня и неверница е забелязана да бяга в тази посока преди известно време. Претърсването ни се оказа безплодно, но през последните дни получихме донос през Устата на Лъва от неизвестна ръка, който ни съобщава самоличността на въпросната туркиня, както и факта, че тя се крие тук.

Сърцето на Фейра заудря в ребрата й, а в синхрон с него се чуха удари и по вратата на студиото, намираща се зад гърба й. Тя огледа набързо присъстващите. Всички бяха тук. Сигурно непознатият бе оставил пред вратата други стражи. Тя беше в капан.

— Няма да си играя с търпението ви, като разпитвам всички ви — изрече меко камерленго. — Всички мъже могат да се изтеглят към камината.

Тълпата около Фейра оредя, когато мъжете се изтеглиха в лявата част на стаята.

— А сега всяка прислужница, която е влязла в това домакинство през последния месец, нека остане на мястото си. Останалите също могат да се преместят към камината.

Фейра стоеше като закована на мястото си, неспособна да помръдне, когато всички останали около нея се изпариха. Сега всички очи на прислугата бяха върху нея, но единствените, които я пронизваха, бяха сините очи на камерленго. Усещаше го как оглежда одобрително кехлибарените й очи, кожата й, кестенявите й къдрици, които се бяха измъкнали изпод шапчицата й.

— Няма нужда да се страхуваш — изрече меко той, но по начин, който подсказваше точно обратното. — Само ми кажи името си и откъде идваш.

Фейра стоеше като онемяла. След времето, прекарано в тази къща, вече говореше венецианския диалект относително добре, но акцентът й по никакъв начин не би могъл да заблуди местен жител. Освен това все така внимаваше да не говори пред никого другиго, освен пред господаря и Дзабато, без да се броят няколкото думи, които бе изрекла пред Корона Кучина. Сега тя погледна отчаяно към двамата възрастни мъже, които я бяха приютили — единият, който знаеше историята й, и другият, който не я знаеше, но и двамата бяха наясно с произхода й. Паладио си стоеше все така неподвижно и спокойно, но в очите му се четеше предупреждение. Дзабато пристъпваше нервно и кършеше ръце.

Камерленго направи няколко крачки към нея и тя усети аромата на лазаркиня, който се излъчваше от него.

— Хайде, няма ли да кажеш нещо? — подкани я той.

Дзабато пристъпи напред. Спъна се, но се изправи и изрече с писклив, леко панически тон:

— Тя е моя племенница! Постъпи на работа при нас, когато напусна прислужницата ни, уплашена от чумата!

Но камерленго нито за миг не откъсна очи от лицето на Фейра. Сякаш изобщо не бе чул Дзабато и въпреки това очевидно беше чул всичко, защото попита:

— Вярно ли е?

Фейра тъкмо бе отворила уста със съзнанието, че ще се издаде, когато почувства в гърба си болезнено блъскане — вратата се отвори е трясък и вътре влетя Човекът птица.

Той нахлу в стаята с авторитет, почти равняващ се на този на камерленго.

— Какво значи това? — извика той с тон, звучащ двойно по-страховито заради зловещата маска.

— Просто разпит, Казон. Успокойте се!

— Да се успокоя ли? Аз? — извика възмутено лекарят, бръкна в черната си мантия и извади оттам кръгла плочка, която проблесна под слънчевите лъчи. Изглеждаше изкована от някакъв жълт метал. — Какво е това?

— Хайде сега, Казон, знаете много добре какво е! — усмихна се камерленго. — Това е печатът на дожа. Дадох ви го собственоръчно.

Клюнът кимна, описвайки широка дъга.

— И защо по-точно ми го дадохте?

Камерленго мълчеше.

Човекът птица сам отговори на въпроса си:

— За да мога да защитавам този мъж тук от чумата! — и посочи към Паладио с облечената си в черна ръкавица ръка. — Вие сам дойдохте на моя остров, нали така? Дойдохте, за да ми кажете, че самият дож желае аз да посещавам този архитект всеки божи ден и да държа чумата далече от дома му, така ли беше?

Камерленго наклони леко глава.

— Тогава как да си върша работата, когато вие сте довлекли половината град в студиото на същия този човек, пренасяйки кой знае какви зловония и зарази с обувките, дрехите и дъха си?! Дожът, нашият господар, ми е дал позволение да лекувам архитекта. И аз избрах да го поставя в изолация. Затова сега се налага да ви помоля да напуснете! — червените очи се втренчиха безмилостно в управителя на двореца. — Веднага!

— Ама…

Човекът птица вдигна високо печата на дожа. Камерленго отвори уста, за да възрази, но в крайна сметка направи само едно леко движение с русата си глава, при което всичките гвардейци леони се изнесоха от стаята. Прислугата ги последва. На излизане всички поглеждаха към Фейра с очи, пълни с въпроси.

Камерленго спря за момент, като че ли се канеше да каже още нещо, но накрая и той напусна студиото. Не погледна нито веднъж повече към лекаря, но погледът му откри Фейра в сенките и я дари с един последен, леденостуден блясък.

* * *

— Той знае!

— Разбира се, че знае! — тросна се презрително Човекът птица на архитекта. — Такава му е работата — да знае всичко.

Дзабато крачеше напред-назад, треперейки, а ръцете му се тресяха покрай тялото му като пречупени крила.

— Не можете ли да му кажете да се спре на едно място? — обърна се лекарят към Паладио, сякаш чертожникът не можеше да ги чуе.

— Оставете го на мира — махна с ръка Паладио. — Дожът може и да е набожен и мил човек, но неговото куче пазач не е. Нищо чудно, че хората се страхуват толкова много от него. И той ще се върне!

Неспособна да спре треперенето си, Фейра се облегна на стената, опитвайки се да проумее случилото се преди малко. Миг преди отварянето на вратата би се обзаложила, че именно докторът я е издал, но ето че той всъщност я беше спасил.

— Сега трябва да скрием Фейра! — изрече внезапно Дзабато Дзабатини.

— Коя е Фейра? — погледна го сащисано Паладио, все така седнал на стола си.

— Тя — посочи Дзабато към сенките. — Прислужницата, която познавате като Сесилия Дзабатини.

Паладио я погледна с виновно изражение. И този негов поглед й бе напълно достатъчен, за да я увери, че той се тревожи за нея, че съзнава колко много й дължи и че се срамува от това, че така и не си бе направил труда да научи повече за нея.

— Разбира се, че ще я скрием — рече.

— Но къде? — зъбите на Дзабато вече тракаха от страх. — Тази къща има много скривалища, но камерленго ще я открие навсякъде. Освен това сред прислугата има хора, които ще откажат да я крият, когато разберат, че е туркиня. Това важи дори за Корона Кучина — нали си спомняте, че съпругът й бе убит при Лепанто?

Фейра преглътна тежко. Дори Корона Кучина, нейната приятелка и защитничка?

— Може би бих могъл да я закарам във Виченца — промърмори Паладио.

— В никакъв случай! — отсече Дзабато. — Вече са установили връзката й с вас. И ако после я открият във вашата къща, присъствието й ще застраши живота на цялото ви семейство!

Човекът птица запази мълчание. Не бе взел никакво участие в дискусията — това нямаше нищо общо е него.

— Така. Аз трябва да потеглям към моя остров — изрече накрая.

Двамата възрастни мъже погледнаха едновременно към човека е птичата маска.

Лекарят отстъпи две крачки назад и вдигна ръце.

— А, не! Аз не мога да я приема! Нося отговорността за цяла болница хора!

— Болница на чумен остров, където никой не смее да пристъпи.

— За какво ми е прислужница?

— Тя разбира и от медицина. Сам го установихте и признахте.

— Не, категорично отказвам! — отсече неумолимо Човекът птица. — Извинете, трябва да тръгвам. Ще се видим след седмица.

Андреа Паладио се изправи бавно.

— След седмица значи — изрече спокойно, натъртвайки на всяка дума. Приближи се до лекаря дотолкова, че носът му докосна човката на маската. — В присъствието на камерленго казахте, че идвате тук всеки ден. Но това не е вярно. Идвахте всяка седмица!

Настъпи напрегната тишина.

— Дали ще му бъде приятно да научи истината? — заразсъждава на глас архитектът с изнервящо равен тон. — Как ли ще измисли да ви накаже?

Докторът бе замръзнал на мястото си.

— От друга страна — продължи домакинът, — ако вземете Фейра — изрече името много внимателно, — то тогава ще се съглася да идвате само по пълнолуние, веднъж на четири седмици, и дожът никога няма да разбере. Поне не от мен.

Внезапно Човекът птица се раздвижи. Грабна бастуна си и отсече:

— Много добре! Но ще трябва да тръгне веднага!

— Сигурно вече наблюдават къщата — предупреди Паладио.

— Водният вход! — извика възторжено Дзабато. — Ще намеря гондола с фелзе, каквато използвате винаги, господарю! — после се обърна към Фейра и допълни: — Бързо! Събери си багажа!

Фейра хукна към тавана тотално объркана. Но всъщност нямаше какво друго да стори, трябваше да замине. Не разполагаше с почти никакъв багаж — имаше си само дрехите на гърба, пръстена, който висеше на парче плат на врата й, монетата в пазвата й и жълтата пантофка под леглото, със секвините, които бе спечелила до този момент, подрънкващи в предната й част. Затова само след миг бе обратно долу.

Следвайки тихо Дзабато Дзабатини в тишината, нарушавана само от пращенето на факлата, Паладио, Човекът птица и Фейра поеха надолу по мрачната виеща се стълба, отвеждаща до място, където момичето никога не беше стъпвало — защото никога не беше напускало къщата с лодка.

Тя застана на влажния вълнолом. От двете му страни се виждаше мокър док — кристалночист квадрат от зелена вода, където някога са стояли закотвени семейните гондоли и баржи.

Дзабато отвори вратичката на дока и четиримата проследиха как една мастиленочерна гондола, покрита с черен балдахин, се плъзна към тях, разминавайки се умело с гондолите и трагетите, кръстосващи яркия венециански канал. Плещестият мъж при румпела вдигна ръка и доближи гондолата, за да прибере пътниците си. Докторът стъпи първи на борда и с едно завъртане на огромната си човка огледа водите наоколо за шпиони.

Дзабато се усмихна тъжно на Фейра, неспокоен както винаги, и тя разбра, че щеше да му бъде мъчно да се раздели с нея. Паладио я дръпна настрани и нежно пое ръката й.

— Надявам се някой ден пак да се видим, както и че някой ден ще видите църквата ми, защото тя е родена колкото от моя ум, толкова и от вашия!

И докато й помагаше да се качи в гондолата, тя забеляза, че блясъкът в очите му бе угаснал.

После завесите на балдахина се спуснаха и тя остана съвсем сама в мрака. Човката на Човека птица бе единственото светло петно — извита към нея, тя проблясваше с цвета на човешка кост.