Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Venetian Contract, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2016)
Корекция
maskara (2016)

Издание:

Автор: Марина Фиорато

Заглавие: Венецианският договор

Преводач: Антоанета Дончева-Стаматова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Кръгозор

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: Английска

Печатница: Печат Експертпринт ЕООД

Излязла от печат: 1, 2013

Редактор: Анжела Кьосева

Технически редактор: Ангел Йорданов

Художник: Иван Тодоров Домузчиев

Коректор: Мария Тодорова

ISBN: 978-954-771-316-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/401

История

  1. — Добавяне

Трийсета глава

Докато Андреа Паладио изкачваше петнайсетте стъпала до църквата си на остров Джудека, удоволствието му да види как проектираната от него сграда расте беше малко помрачено от трудността, с която си поемаше дъх.

Цяла седмица му беше замаяно, усещаше тежест в гърдите и дишането му беше по-скоро свистене. Тази сутрин бе излязъл от дома си нарочно, защото знаеше, че ако чака петъчното посещение на доктор Казон, щеше автоматично да бъде обявен за тежко болен. А Паладио просто искаше да бъде на работа. Бе започнал да си дава сметка, че тази църква ще бъде последното му творение, затова държеше да я превърне в своето най-велико наследство, с което щеше да бъде запомнен.

На стълбите като че ли се провеждаше среща между безсмъртието му и неговата смъртност. Свистенето на белите му дробове му напомняше, че е на шейсет и девет. Вече не можеше да обвинява само десетилетията каменен прах, който бе вдишвал и който така и не бе успял напълно да издиша. Той просто остаряваше.

Дзабато показа разрошената си глава откъм входа и подвикна:

— Господарю, може ли да продължим? Светлината умира.

На последното стъпало Паладио бе принуден рязко да спре от остра, внезапна болка. Ужасен, той се опита да направи крачка-две, но не успя. Стоеше като вкаменен на мястото си и само лекичко се поклащаше. Тялото му внезапно изстина. Сякаш някаква небесна ръка беше сграбчила сърцето му, което подскачаше като заек в клетка. „Светлината умира — помисли си той, внезапно обзет от паника. — Аз също!“ Но нали Господ Бог не би взел при себе си Своя архитект, преди той да изпълни договора си с Него?

Само след миг болката беше отминала и Паладио отново можеше да върви, поемайки с благодарност и успокоение големи порции въздух. Дзабато, който вървеше на няколко крачки пред него, не бе забелязал нищо. Докато минаваше под големия трегер, сърцето му вече биеше по-спокойно, но все още усещаше слабост и беше облян в пот. Напоследък бе установил, че разговаря с Бога все по-често, особено откакто Му строеше нов дом. Диалогът не беше духовен, а най-обикновен разговор, какъвто би водил с всеки велик господар, на когото строи обиталище. Бе имал стотици подобни разговори с приятелите си братята Барбаро, когато им строеше голямата вила в Мазер, така че не виждаше защо с Всемогъщия трябва да бъде по-различно. И така, той се консултираше с небесния си покровител по въпросите за стила на колоните или за плочите на пода, но не очакваше отговор. Сега обаче поиска нещо в замяна — първата му молитва за помощ.

„Дай ми време, Господи! — замоли се Паладио. — Само ми дай време!“

* * *

Докато Анибале успее да издири Паладио, следобедът превали. Първо бе отишъл до дома му на кампо „Фава“ и бе почукал е бастуна си на вратата със златния пергел. Вратата беше отворена от дебелата готвачка, която го уведоми, че господарят й е заминал на строежа на църквата в Джудека.

— Ходи там всеки ден — допълни тя. — После двамата е Дзабато се прибират като двама призраци, толкова бели са от каменния прах!

Анибале кимна, забеляза, че превантивните мерки на Фейра с билките и свещите в антрето продължават да бъдат спазвани строго, похвали готвачката, поощри я да продължава в същия дух и си тръгна. За него не би било никакъв проблем на връщане да мине през Джудека. Запъти се с пружинираща походка към Дзатере в търсене на лодка, мислейки си непрекъснато за Фейра.

Докато стоеше твърдо изправен в лодката, обърнал поглед към Джудека, си я представи как изглежда, когато прекосява моравата на път към болницата. Винаги гледаше право напред като нос на кораб или дървена Дева Мария, никога не губейки от поглед целта. Замисли се за кожата й с цвят на канела, за кехлибара на очите й. Не можеше да повярва, че от тази вечер тя щеше да живее в къщата му.

Откакто му бе разказала за значението на името си, той се бе вманиачил по устните й — тези странни, обърнати устни, при които горната беше малко по-пълна от долната. Чудеше се какво ли би било усещането да лежи върху нея, тялото му да бъде приласкано от нейното тяло, устните му — приласкани от нейните устни.

Беше изваден рязко от мечтанието си от удара на лодката във вълнолома. Анибале хвърли една секвина на лодкаря, скочи на брега леко като акробат и за първи път зърна църквата.

За човек, който бе израснал с топографията на остров Джудека и бе свикнал с назъбените руини на манастира „Сан Себастиано“, издигането на църквата на Паладио бе много впечатляващо. Какво превъзходно място за църква! Тя вече беше най-високата постройка на острова, но все още беше просто правоъгълна каменна призма без кула и без камбанария. По тази причина в очите на Анибале църквата заприлича на храм от Изтока — впечатление, което се подсилваше още повече от широкия плинт при входа. Фасадата би могла да бъде на храм от Йерусалим, на Партенона в Атина или — той потръпна от радост — на джамия от Константинопол. Анибале изброи петнайсет стъпала до главната порта и всяко от тях взе с весел подскок.

Вътре беше същински хаос от пръст и камък. Във въздуха се носеха облаци бял задушаващ прах и цареше истинска какофония от удари на чукове и длета, викове на мъже и скърцане на макари и въжета, повдигащи големите каменни блокове.

Пътеката във формата на кръст беше белязана от гвоздеи и многоцветни въжета, а в центъра на всичко това, там, където би трябвало да виси Христос, стояха Паладио и неговата сянка — онзи неугледен чертожник. Анибале се ухили и на двамата, напълно забравяйки, че е с маска. Когато го зърна, Паладио се плесна по челото и възкликна:

— Простете, доторе, напълно изключих, че е петък! Тъкмо обсъждаме какво да правим с този кладенец.

Анибале надникна с клюна си в рушащия се отвор на кладенеца. Изглеждаше доста стар.

— Какво толкова трябва да обсъждате? — извика. — Просто го напълнете!

— Точно такива бяха и моите намерения, но… — отбеляза архитектът, почесвайки нерешително брада. — Все пак този кладенец продължава да бъде фокус за вярващите. Моите зидари са принудени ежедневно да връщат поклонници, които идват тук да търсят лекарство против чумата. Аз си мислех да го включа в общия дизайн, но Дзабато сега ми казва, че кладенецът ще се падне точно под центъра на купола. И тъй като нищо не трябва да отвлича вниманието на хората от величието на купола, опасявам се, че кладенецът ще трябва да си замине — Паладио надникна там, където надничаше Анибале, и се засмя. — Вие сте мой лекар. Кажете тогава, трябва ли да пия от тази вода? Мога ли да извлека полза от панацеята, преди кладенецът да бъде затрупан завинаги?

— Както желаете, скъпи ми приятелю! — засмя се доктор Казон. — В крайна сметка тази вода нито ще ви убие, нито ще ви излекува. Кога започвате купола?

— Днес.

Анибале вдигна очи към небето. Беше със синия цвят на патешко яйце, изпъстрено с миниатюрни облачета от по-тъмно индигово под коремчетата от бял пух. Изглеждаше невъзможно да обхванеш това небе, да оградиш една сфера от него, ала днес Анибале бе убеден, че всичко на този свят е възможно. Особено когато го прави Паладио.

Огледа внимателно стареца. Може би беше от чистия въздух и разходката, но архитектът никога не му бе изглеждал по-добре — цветът му беше равномерен, дишането — стабилно, очите — ярки. Отвори уста, за да попита за здравето му, но вместо това зададе съвсем различен въпрос:

— Какво означава името ви?

— Моля? — погледна го втрещено старецът.

— Името ви — Паладио. Какво означава?

— Дадено ми е от моя първи учител — Джанджорджо Трисино — отговори Паладио. — Свързано е с мъдростта на Атина Палада.

Анибале се усмихна. Днес всичко го радваше.

— И аз предполагах нещо подобно — рече. — А какво е истинското ви име?

— Андреа ди Пиетро де ла Гондола. Но Паладио се помни по-лесно от хората. А аз искам да бъда запомнен, най-вече заради тази църква! — и сякаш потрепери.

— И ще бъдете запомнен! — увери го докторът. — Ще я завършите с лекота. Особено след като проявихте здравия разум да си пазите здравето!

Днес Анибале бе разположен добре към Паладио, разположен добре към целия свят. Отговори любезно, дори когато чертожникът с рошавата коса го попита за Фейра. За него беше радост да чува името й, радост да говори за нея.

— Добре е! — изрече засмяно. — Изпраща поздрави и на двама ви!

Сега, когато заговори за нея, му се прииска да продължи да говори, да изрича името й отново и отново, да си спомня всяка думичка, която тя му беше казвала. Но се опомни и осъзна, че е най-добре веднага да тръгва, преди да се е издал. Извини се учтиво и хукна към лодката, която го чакаше, така, сякаш го гонеше самият дявол.

Докато лодката пореше лагуната, Анибале наблюдаваше с удоволствие как сенките се издължават в късния следобед — всяка стъпка в гасненето на светлината го приближаваше все повече и повече до нощта и до Фейра. Едва дочака лодкарят да завърже лодката си за малкия вълнолом и скочи, даде му щедър бакшиш и се втурна щастливо през къщичката на портиера, поздравявайки не само Бока, но и джуджето. Докато минаваше покрай болницата, леко потрепери. Знаеше, че тя е вътре, посветила се на поредната задача. Толкова близо!

Като никога докторът не се запъти към болницата, а отиде право в дома си. Не искаше да я вижда с пациентите преди тази нощ, не искаше да стои до нея, без да я докосва. Бе сложил малко легло в ъгъла до огнището, за да може жаравата да я топли през цялата нощ. Бе покрил леглото с най-мекия сламен дюшек, за да прикъта тялото й, бе й заделил най-добрата си завивка, за да я обгръща. Сега той плъзна ръка по мекия чаршаф, на който тази нощ щяха да лежат двамата.

Макар и нежелан, в ума му отново зазвуча гласът на абатесата. Когато й бе казал небрежно, че къщичката до църквата ще бъде освободена за младото семейство Трианини, тя го бе погледнала строго и бе извикала:

— Какво искаш от това момиче?! Тя е сираче, неомъжена, далече от дома. Ти си неженен. И всичко това — без да броим разликата в религиите ви! Тя е обречена на вечно проклятие, но ти поне можеш да бъдеш спасен! Следователно изобщо не може да става въпрос да й предложиш истински брак, а ако споделиш с нея огнището си, излагаш на опасност безсмъртната си душа! Остави я на мира!

— Изобщо не става въпрос за такава връзка — излъга той. — Тя ще спи долу, до огъня. Да не би да отричаш правото ми на прислужница?

— Но тя не е твоя прислужница! — напомни му строго абатесата.

Анибале изгуби самообладание и се развика:

— Така е, не е! — гласът му звънна в главата му благодарение на маската. Твърде високо. — Тя е мой другар! Тя е доктор! — изричаше го за първи път и изненада дори самия себе си.

Сега, в къщата си, той се въртеше и оправяше безсмислено малката си покъщнина, и прекара остатъка от деня в крачене напред-назад. Представяше си Фейра с пациентите, забулена и прилежна, и я искаше при себе си, тук и веднага. Сега. Вече знаеше точно как ще я вземе в обятията си, как ще целуне странните й и прекрасни устни. Анибале, който никога не се молеше, сега се замоли светлината по-скоро да угасне.

И когато нощта най-сетне настъпи и на вратата се почука, той почти се изстреля от стола си. Отвори вратата толкова бързо, че огънят изплю гъст облак пушек. И когато пушекът се разсея, пред очите му се очерта кошмарно привидение.

Сякаш Фейра бе остаряла с половин столетие — тъмните й къдрици бяха боядисани в черно е някакви химикали, от очите й се разстилаше ветрило от бръчки, а от отблясъка на пламъците кехлибарът се бе превърнал в блатисто зелено, бузите й бяха начервени е две твърде ярки петна руж, поставен високо на хлътналите скули. Носеше рокля от парцаливо червено кадифе, изрязана толкова ниско до зърната, че никога не би могла да мине за прилична. Той зяпна ужасено. Не бе в състояние да помръдне от мястото си.

— Анибале — каза сладникаво тя, — няма ли да ме пуснеш вътре?

Беше Колумбина Казон, майка му.