Марина Фиорато
Венецианският договор (32)

Трийсет и първа глава

Ръката на Фейра трепереше, когато я вдигна, за да почука на вратата на Анибале тази нощ. Това беше началото на новия им живот.

Вратата се отвори и на прага застана жена в пътническа мантия и с маска в ръка, като че ли току-що бе пристигнала. Фейра се втрещи. Жената вдигна брадичка с високомерието на дама и изрече надменно:

— Да?

— Дойдох да видя доктора — промърмори Фейра. Видя, че Анибале кръстосва отзад и го погледна умолително.

Жената веднага долови акцента й и присви зелените си, подобни на котка очи.

— А вие сте?

Анибале побърза да се намеси:

— Фейра е моя гледачка в болницата.

— Е… — жената премести тежестта си от единия крак върху другия по начин, който беше едновременно провокативен и собственически. — Моят син няма нужда от гледачка. Неговата мамма вече се върна!

И тресна вратата под носа на Фейра.

* * *

— Промених се.

Майка му беше седнала неканена на стола край огнището, който той отдавна бе свикнал да смята като стол на Фейра. Анибале не каза нищо, но тя очевидно долови недоверието му, защото продължи:

— Така е, Анибале! Онзи стар живот… вече се сбогувах с него. Искам да бъда тук, с тебе. Искам най-накрая да бъда майка. Знам, че съм ти причинила много злини, че съм те изоставяла неведнъж…

— Как ме откри? — прекъсна я безцеремонно той.

Тя сведе котешките си очи и измърка:

— Бях отишла в Трепорти е един търговец… мой приятел. Там чух, че доктор на име Казон имал болница на този остров. После моят приятел се разболя и аз не знаех какво да правя. Но знаех, че ако дойда при сина си, той ще ме спаси. О, сладък мой! Всичко това наистина е твое дело! Ти си довел всички тези добри хора тук, спасил си ги! — падна на колене пред него, целувайки ръцете му. — Знаех си, че ще спасиш и мен!

Той установи, че не е в състояние да измъкне ръцете си от нея, но зачака със свито сърце. Накрая тя се отдръпна, седна отново на стола и засмърка елегантно от помадата, която висеше на китката й, оправяйки фустите си. Очите й обаче бяха напълно сухи.

— Мисля, че ти и аз трябва да започнем отначало, миличък. Знаеш, че животът ми никога не е бил лесен. Баща ти…

Анибале внезапно замръзна и запита ужасено:

— Била си омъжена за баща ми, нали?

От това зависеше всичко, което беше той — името му, благородството му, съкровището на фамилията Казон, скрито под дъските под леглото му.

— Разбира се! Но онова, което трябва да знаеш, е, че аз бях куртизанка не само след, но и преди…

Той запримигва с очи, изсъхнали от огъня, опитвайки се да проумее какво му казва тя.

— Искаш да кажеш, че когато баща ми те е срещнал…

— Да! Въртях занаята си близо до кампо „Д’Оро“. Ти беше заченат в една гондола по време на карнавала. Когато разбрах, че ме е натъпкал, Карло каза, че ще се ожени за мен. Тогава бях красива, Анибале, не можеш да си представиш колко бях красива!

Да, той наистина не можеше да си представи. В неговите очи имаше само една красива жена, а освен това за него красотата се състоеше не само в маската на лицето, но и в онова, което човекът има отвътре. Той погледна към маската на майка си — тя висеше до неговата човка на куката над огнището в порочен съюз между куртизанка и птица. Безукорно, нарисувано лице, гледащо го от миналото на майка му.

Дори и да не искаше, научи, че след като тя бе напуснала него и баща му, бе отишла да живее с поредния си любовник в една от големите вили във Венето. Когато обаче установила, че покровителят й спи едновременно и с двете кухненски прислужници, избягала в Рим с художника, който по онова време рисувал фреските във вилата. Там станала любовница на свещеник, преди да избяга в Месина с един от неговите помощници.

След известно време Анибале престана да слуша и на мястото на думите й си създаде мислено своя, алтернативна истина. В младостта си тя е била зашеметяващо красива, дотолкова, че въпреки бедния си произход е успяла да омагьоса един нисш венециански благородник. Подозираше, че последният й любовник — търговецът, не е бил нищо повече от продавач на платове на пазара в Трепорти. Очевидно с упадъка на красотата й е упадала и клиентелата й, а накрая единственото, което й е останало, е било похабената хубост и порочният характер, с които не е успяла да привлече нито един мъж за другар в есента на своя живот. Накрая, отвратен от жалката й история, той заспа там, където си беше, а сънищата, които нахлуха в отпуснатия му мозък, не бяха никак приятни. На сутринта едва не се спъна в празните бутилки от вино, които се търкаляха в краката му — всичките му запаси бяха изпити. Огънят беше изгаснал, а майка му хъркаше на леглото край огнището, което той с толкова нежност бе приготвил за Фейра.

Остави я да си хърка и излезе.

* * *

Вечерите на Анибале претърпяха драстична промяна. Вместо медицинските дискусии с Фейра, които му вдъхваха надежда, че може да победи смъртта и да изцели целия свят, той бе принуден да слуша унизителните, порочни разкази на майка си, жалбата й по изгубената младост. Изведнъж, макар и постоянно в компанията на майка си, Анибале се почувства ужасно сам. Чувстваше се изолиран, но същевременно непрекъснато тормозен с ласки от майка си така, сякаш все още беше дете. Ласките й бяха останали на нивото от онова време, сякаш фосилизирани в кехлибар — тя го докосваше така, все едно бе все още осемгодишно момче. Рошеше косата му, щипеше бузите му, хапеше леко врата му и разтриваше гърба му, както би правила, ако той бе малък и болен. Той установи, че не е в състояние да я отблъсне, а нахалните й жестове го отвращаваха, защото бяха жалка пародия на близостта, която той си бе мечтал да има с майка си. Бе дал на майка си своето собствено легло на горния етаж, така че към цялата тази ситуация се добавяше и постоянното мъчение да бъде принуден всяка вечер да ляга в леглото, което беше приготвил за Фейра.

Анибале посъветва Колумбина да излиза винаги с маска, а маската, която тя бе донесла със себе си — модел, обхващащ цялото лице, който се завързваше отзад — бе същата, която той помнеше от детството си. Представляваше красиво, гримирано лице на куртизанка, бяло като оловна паста с перлен отблясък, с яркочервени устни и червени кръгове на бузите. Придаваше й призрачен вид и подчертаваше още по-силно контраста с настоящия й облик. Дрехите й не й бяха по мярка, а ярките им цветове биха подхождали по-скоро на жена е двайсетина години по-млада от нея. Даже името й вече звучеше твърде младежко за нея. „Колумбина Казон“ беше име за кокетка или за превзета красавица. А тя бе надраснала по години и двете.

Но видимата маска не бе единствената, която Колумбина Казон носеше. Отби се у всяко семейство, за да им връчи подаръци от името на сина си — гърнета е яхния, пресни лимони или захаросани плодове за децата. Започна да шие дюшеци заедно е монахините. Даже вдигна полите си и се зае да копае в градината. Посещаваше редовно литургиите, трогвайки сестрите с жалкия си живот и покаянието си. Ходеше да изповядва греховете си пред абатесата почти всеки ден, намирайки особено, перверзно удоволствие да се превръща в център на внимание, макар и по подобен начин.

Колумбина бе забелязала странното забулено момиче, което работеше толкова близо до сина й — толкова тихо, прилежно и компетентно. Изпълнена с ревност, тя се опита да я разтопи с ласкателства, но чуждестранната кучка беше единственият човек на този остров, който изглеждаше имунизиран срещу чара й — ако не се брои, разбира се, онова джудже. Колумбина бе забелязала идиота един-два пъти да я зяпа и се бе привела, за да му зашлеви звучна плесница. Мълчаливото момиче се бе появило автоматично до грозното джудже и му бе дало мехлем, за да успокои раната, предизвикана от пръстена на Колумбина. Старата жена имаше неприятното усещане, че кехлибарените очи на това момиче виждат право в душата й.

От този момент нататък, вместо да игнорира наглата муселмана, тя бе започнала да се кръсти винаги, когато я срещне, и да плюе в краката й, защото тъкмо такова трябваше да бъде правилното поведение на всяка ревностна християнка — макар че в присъствието на сина си, естествено, се въздържаше. Някои от по-младите монахини последваха примера й и така все по-нарастващата изолация на неверницата изпълваше бившата куртизанка с чувство на удовлетворение, че върши Божие дело.

* * *

Абатесата на Ордена на чудесата бе добър познавач на човешките характери, така че превземките на Колумбина Казон не бяха в състояние да я измамят.

Възрастната жена разпознаваше истинската вяра в мига, в който я видеше — например пазачът Бока беше истински вярващ християнин — затова нито за момент не бе заблудена от безкрайните изповеди на майката на доктора, която бе точно толкова набожна, колкото и сина си. А след като виждаше с какво благородство и достойнство Фейра понася ежедневните обиди на Колумбина Казон, тя се настрои още по-дружески към неверницата.

Затова, когато след около седмица след пристигането на Колумбина Казон Фейра се появи пред вратата на църквата, абатесата я посрещна топло. Момичето изглеждаше ужасно.

— Нещо лошо ли има, скъпа? — попита.

— Не, всичко е наред — изрече Фейра, но очите й говореха съвсем друго. — Само дето трябва да съобщите на семейство Трианини, че все още не могат да се преместят в ремонтираната къщичка. Ще ми трябва още малко.

И се обърна да си върви, но не и преди абатесата да забележи някакъв проблясък в очите й. Повика я. Момичето нямаше право да прекрачва прага на църквата, нито пък абатесата искаше да я пусне, затова тя излезе навън и попита:

— Добре ли си?

— Напълно — кимна момичето, което вече се бе овладяло.

Абатесата не бе от хората, които обичат да се месят в живота на другите, но тъй като бе напълно сериозна, когато предупреди доктора, сега се осмели да каже:

— Смея да предположа, че нещо ти е попречило да живееш под един покрив с нашия лекар. И ако това е така, длъжна съм да ти кажа, че това може и да е за добро!

Еретичката извърна към нея големите си очи и попита:

— Щеше ли да бъде толкова лошо, ако бе намесена и любов?

Абатесата я огледа съчувствено, но твърдо отсече:

— Онова, за което говориш, е грях, грях срещу християнския закон!

Но докато двете вървяха към вратичката на двора, възрастната жена поомекна и добави:

— Вие сте от различни религии, но може и да има начин да се сближите. Ако започнеш да четеш и да изучаваш християнската Библия, Книгата на книгите, би могла след време да станеш част от Божието семейство. Тогава и само тогава за доктора ще стане възможно да узакони връзката си с теб!

Странните жълти очи на момичето се ококориха още повече. В първия момент изглеждаше така, сякаш е чула най-светотатственото нещо на света. Но в следващия в погледа й настъпи промяна, подобно на бриз, раздвижил лагуната.

— Да! — изрече бързо. — Да! Ако позволите… бих искала да взема назаем една… Библия!

* * *

Фейра нямаше никакво намерение да влиза в семейството на християнския бог и неговия пророк пастир. Знаеше, че майка й бе сменила вярата си, макар и в обратния смисъл, но лично на нея дори самата мисъл й беше противна.

Но когато абатесата бе споменала Библията, в съзнанието на Фейра се бе събудил някакъв спомен от майка й — защото именно Библията бе онази, която християните наричаха Книга на книгите, а и там тя щеше да открие онова, което й трябваше за Четиримата конници. Сега, когато вечерите й отново бяха станали самотни, тя бе започнала да мисли пак за тази мистерия, опитвайки се да си припомни отдавна забравените думи на майка си. И тъй като имаше нужда от нещо, с което да запълва времето си, Фейра реши да разбули загадката на четирите коня.

Седнала пред собствената си камина, която със сигурност бледнееше пред уютната камина на Анибале, тя се загледа в книгата в скута си. Беше подвързана в аленочервено кадифе със сребърна закопчалка, а ръбовете на страниците бяха изящно позлатени.

Фейра отвори книгата много внимателно, сякаш пареше ръцете й. Веленът беше гладък и млечнобял, обработен по най-изящния начин, хартиените коли бяха красиво зашити. Беше очевидно, че книгата има голяма стойност, което означаваше, че на абатесата й е струвало много да я постави в ръцете й. Калиграфията беше ситна и черна, текстът — обрамчен в рамки с ярки цветове, а наивните рисунки изобразяваха ангели и демони, обещаващи вечна слава или вечно проклятие. Тази книга бе узаконила насилието срещу нейния народ и издевателствата, извършени срещу вярата й, но въпреки това сега тя решително разлистваше страниците й. Четенето на латинския текст й беше изключително трудно, но, макар и индиректно, я приближаваше до Анибале, защото сега тя четеше езика, на който я бе учил той. Колко странно, че езикът на западната медицина бе и език на християнската вяра, въпреки че, както й бе казал Анибале, двете много често влизали в противоречие. Беше й разказал веднъж за възраженията, които курията в Падуа имала срещу ваксината против вариола, разработена от университета там, на основания, че ваксината не била богоугодно дело.

Фейра разлистваше страница след страница, взирайки се в текста, докато накрая черните букви не започнаха да се сливат пред очите й, а позлатените фигури в полетата не се втурнаха във вихрен танц, сякаш оживели. И ето че все пак откри онова, което търсеше — в книга, наречена „Откровение на Йоана“. Те се носеха през страниците — черният кон, червеният кон, белият кон и бледият кон, всички до един яздени от скелети.

Четиримата конници на Апокалипсиса.

Латинският й се струваше все по-труден и по-труден и не бе напреднала повече от първата фраза, когато внезапно в паметта й оживяха последните думи от бълнуванията на майка й:

— „Дойди и виж!“ — отекна гласът й и тя се изплаши от него. — И видях, и ето черен кон, и яздещият на него имаше везни в ръката си. И чух нещо като глас отсред четирите живи същества, който казваше: „Един шиник пшеница за надница и три шиника ечемик за надница, а маслото и виното не повреждай!“.

И сега го разбра толкова, колкото и на смъртното ложе на майка си, но докато четеше бавно, за първи път проумя същността на подаръка, който баща й бе превозил до Венеция. Защото черният кон носеше чумата. Сега тя зачете с нарастваща тревога продължението на изпитанията, за които я беше предупредила майка й. След черния кон яздеше червеният, предвестник на огън и кръвопролития.

— Когато Агнето отвори втория печат — продължи да чете Фейра, — чух второто живо същество да казва: „Дойди и виж!“. Тогава се появи друг кон, огненочервен.

След него идваше белият кон, язден от завоевател с лък и корона, който носеше Война. И накрая бледият кон, в бледозеленото на жлъчката, който носеше Смърт, отчаяние и Края на дните.

Фейра затвори книгата, като че ли се опитваше, притискайки кориците, да задържи вътре ужасите, които се съдържаха там. Затвори уморените си очи и се опита да си припомни всичко, казано от Нурбану. Беше казала, че ще дойдат и четирите коня, не само един от тях. Четири коня, като квартета бронзови зверове е искрящи копита, които бе зърнала върху Базиликата на дожа.

В Библията бледият кон следваше черния, но когато огледа затопления от тялото й кристален пръстен, видя, че там черният кон се следваше от червения, след който идваше белият и накрая бледозеленият.

Фейра се ядоса, че не си спомня знаците, на които я бе учила майка й, че не предаде съобщението на дожа, както се бе заклела. След като нейният приятел Смърт бе влязъл в града, тя бе приела, че се е провалила. Черният кон се бе втурнал из целия град и вече нямаше никакъв смисъл да се опитва да залоства вратата. Но сега, с натежало от грозни предчувствия сърце, тя започна да се пита дали не предстои и още.

Ако Анибале беше до нея, със сигурност щеше да отхвърли предсказанието като глупаво суеверие. Но сега, съвсем сама, тя се запита какви ли злини, изпратени от Константинопол, очакват още този нещастен град. Влизането и излизането на кораби все още бе забранено, екипажът на „Ил Кавалиере“ беше отплавал много отдавна и тя беше единственият човек от борда му, останал жив във Венеция. Това би трябвало да бъде краят на мисията. И въпреки това сега й се искаше да не бе чела кошмарното откровение в християнската книга. Видението я бе оставило с ужасяващото чувство, че отмъщението на Османската империя не е приключило.

Тази нощ Фейра не успя да затвори очи. Седеше и наблюдаваше книгата, поставена на камината — гледаше я така, сякаш конниците всеки момент щяха да изскочат от страниците й и да оживеят. Когато чу камбаните за службата на зазоряване, отиде до църквата и остави книгата на прага й.

На излизане от църквицата „Сан Бартоломео“, повела сестрите обратно към спалните им помещения, абатесата едва не се спъна в Библията. Старите й кости изскърцаха, докато се навеждаше да я вдигне, от гърдите й се изтръгна дълбока въздишка на провал. Докато си лягаше за последните безценни часове сън преди утринната молитва, тя поклати тъжно глава, оплаквайки една изгубена овца.