Марина Фиорато
Венецианският договор (12)

Единайсета глава

Фейра се върна при баща си — сега той беше единствената й грижа.

Останалите си чувства потисна. Беше възпитана в омраза към народа на Венеция, но сега тя не чувстваше нищо друго, освен жалост към онази млада майка и детето й и към останалите, които се бяха притекли на помощ на Смърт. А тя бе предала собствената си майка, като не бе успяла да предупреди дожа за предстоящата злочестина, която ще се стовари върху неговия град. Но щеше да има предостатъчно време да се разкайва. В момента най-важната й задача бе да излекува баща си и да го отведе у дома.

След като достави смъртоносния си товар, корабът се бе обърнал и се отдалечаваше бързо от града, колкото можеха да го носят платната му. Фейра приклекна до леглото на баща си, за да го успокои с тези новини. За момент си помисли, че той вече я бе оставил завинаги, но когато хвана ръката му, той се събуди и се закашля. Това я окрили духом — кашлянето беше начинът, по който тялото се освобождаваше от мръсния въздух от белите дробове — и тя му се усмихна.

— Радвай се, татко! Отиваме си у дома! Съвсем скоро пак ще видим Босфора и Топкапъ сарай, и златния купол на „Хатия София“ под слънцето!

Но макар и съвсем леко, той поклати глава.

— Джудека! — прошепна с глас, дрезгав като на гарван.

Това беше дума, която тя не знаеше, но пък знаеше, че чумата често караше хората да бълнуват. Потупа ръката му, но той сграбчи нейната, стисна я изненадващо силно и продължи все така продрано:

— Убежище! Султанът обеща.

Тя кимна, широко усмихната, макар всъщност да не бе в състояние да повярва, че султанът ще си направи труда да уреди подобно нещо за моряците си. За нея нямаше никакво съмнение, че мъжете на борда на „Ил Кавалиере“ за него са точно толкова заменими, колкото беше и Смърт, затова всяка следваща секунда, която прекарваха в тези води, ги излагаше на допълнителна опасност.

Фейра отнесе тези свои злощастни размисли обратно до прозорчето на илюминатора. Искаше да се увери, че Венеция се смалява пред очите й, за да е сигурна, че скоро ще се махнат оттук. За нея градът не съдържаше никаква красота — ролята й в съдбата, която го очакваше, го превръщаше в съзнанието й в истински ад. Закле се, че щом се прибере отново у дома, никога повече да не напусне Константинопол. И никога повече нямаше да се върне тук — дори самата дума „Венеция“ й беше вече омразна, с нейните остри срички, които разрязваха като нож и съскаха като змия. Никога повече не желаеше да вижда онзи крилат лъв. Той беше чудовище, така че всяка морска левга, която я отдалечаваше от него, беше благословия.

Но вместо да се насочи към открито море, корабът приближаваше към една плюнка земя северно от града. Там имаше няколко къщи, равностойни по вид с разкоша на видяното преди малко, но като цяло общият вид на домовете тук бе по-простичък и по-груб, стените бяха предимно кафяви или на точици, подобно на кокоше яйце. Тук-там се виждаха и руини, образуващи на хоризонта пролуки, които приличаха на уста с липсващи зъби, пролуки, запълнени предимно с избуяла трева. До една такава полянка корабът спря.

Фейра вече се бе научила да разпознава пускането на котвата, поклащането и спирането на кораба, но въпреки това продължаваше да се озърта сащисано. Но защо изобщо спираха? Защо да не се върнат у дома колкото бе възможно по-бързо? Каква друга работа имаха още тук?

Тя се върна при баща си, приседна до него и хвана ръката му. Дъждът бе утихнал и наоколо цареше тишина.

Подозрителна тишина.

Но достатъчна, за да може момичето да чуе завъртането на малкия меден ключ в ключалката на капитанската каюта.

Тя се изправи уплашено, когато вратата се отвори и при тях нахлуха шестима еничари, облечени отново в обичайното си черно, с черните си маски.

Никой не говореше. Но един от тях я хвана за ръката и я дръпна настрани. Четирима други се разположиха около четирите въжета на хамака на баща й и вдигнаха ятаганите си. За един кошмарен момент тя си помисли, че ще го екзекутират на място, но после всеки от тях замахна право към въжето, което държеше, и го сряза. След това четиримата отнесоха леглото до вратата като носилка.

Фейра си наложи да се успокои — те все пак бяха лоялни мъже, които следваха моряшкия закон. Макар и болен, Тимурхан все така си оставаше техен капитан. Човекът, който я държеше, я дръпна след носилката.

— Но къде водите баща ми? — запита тя.

Изпод маската не дойде никакъв отговор.

След като се озоваха на сушата, тя бързо разпозна позицията им — намираха се откъм подветрената страна на този остров, далече от ветровете, които блъскаха морето. Корабът се оказа вече наполовина скрит от каменните руини, до които стигнаха. Пред тях имаше стена, набраздена от дъговидни прозорци, а отвъд нея — пустош от останки от стени с кладенец по средата, населявана само от кани и чавки, пищящи изпод стрехите. Над вратата се виждаха избелели позлатени букви, но от цялата група единствено Фейра бе в състояние да ги разчете.

Санта Кроче.

Над всичко това върху архитрава над вратата бе забит каменен кръст, нащърбен и почти разрушен от стихиите. Когато видяха този символ, всички се скупчиха плътно един до друг.

Фейра се приближи до облечената в черно група, която не смееше да помръдне.

— Това е било място на техния пророк, на техния Христос — обади се един.

— Не можем да прекосим прага, нечист е — добави друг.

— Нашият султан трябва да е допуснал грешка — това не може да бъде убежище за нас.

— Нашият султан, светлина за очите ми и радост за душата ми, не допуска грешки! — извиси се укорително четвърти глас. — Вижте го това място! — продължи гласът. — Тук вече не живее никой е изключение на няколко птици. Техният бог го е напуснал много отдавна.

— Не можем да останем тук!

— Не можем, но тези руини ще ни дадат поне временен подслон, докато решим какво да правим.

Фейра ги последва, когато отнесоха баща й вътре, а после й позволиха да го оправи. Той имаше късмет да бъде в това легло, защото плътният матрак отдолу бе поддържан здраво от дървената си рамка, така че може и да не беше усетил, че го местят. Тя раздра ивица плат от чаршафа му и се насочи към кладенеца в центъра на някогашния двор, препъвайки се в разпръснатите наоколо камъни и плочи, разбити от корени на храсти и от треви, промъкнали се между тях през годините.

Но въпреки проливния дъжд, който се бе излял съвсем скоро, нивото на водата в кладенеца беше толкова надолу, че сребристият й диск едва се виждаше на дъното. До каменната му стена имаше верига с макара, но кофа не се виждаше никъде, така че Фейра се отказа от идеята да извади вода оттук. Запъти се обратно към стария дървен пристан и натопи парчето плат в морската вода — тя нямаше да може да утоли жаждата на баща й, но поне щеше да успокои трескавата му плът.

Когато премина отново под арката на входа, бе посрещната от подредените в полукръг еничари. Парцалът в ръката й капеше и мокреше краката й, но тя се закова на място, внезапно обзета от страх.

Погледът й се плъзна последователно към очите им, но никой не смееше да я погледне. Накрая един заговори:

— Обърни се. Качваме се на кораба.

— Ама… — протегна ръка тя, сочейки към вътрешността на старата църква, все така държаща здраво капещия парцал. — Баща ми — допълни, като че ли еничарите бяха до един малоумници и не разбираха нищо.

— Той остава.

Значи не те, а тя не беше разбрала. Те смятаха да го оставят тук. Той беше заразен, затова те отказваха да качат капитана си на борда.

— Тогава аз трябва да остана при него.

— Не! Ти идваш с нас!

— Точно така — обади се друг. — Щом ще се умира, лично аз смятам да се насладя докрай на дните, които ми остават.

След тези думи първият мъж се загледа в нея и очите му започнаха да галят непокритото й с воал лице и тялото й, добре очертано от все още мокрите дрехи.

Значи тя трябваше да се превърне в играчка за тези мъже през целия път до Константинопол. И тук нямаше нито един, който да защити честта й. Баща й лежеше наблизо върху носилката си, безчувствен дори за дъжда, който отново беше започнал да ръми върху лицето му. Вярно е, че тя бе копняла да се прибере у дома, но не по този начин. После заговори друг мъж, онзи, който стоеше малко встрани от останалите.

— Аз ще остана, както беше планирано.

Другарите му млъкнаха след това изявление. Накрая един от тях заговори с повишен от изумление глас:

— Но защо? Тук няма никакво убежище! Да останем тук би било самоубийство!

— Но аз смятам да следвам заповедите на моя султан докрай, както съм се заклел, защото той е светлина за очите ми и радост за душата ми! А след султана единственият човек, на когото се подчинявам, е моят капитан. Защото той е представител на нашия султан тук, а при Лепанто ме спаси от съдба, много по-лоша от тази!

С тези думи вдигна лявата си ръка, на която липсваха три пръста — бяха му останали само палецът и показалецът.

Така Фейра разбра, че маскираният мъж е Такат Туран, който вече я бе спасил веднъж от страшна смърт във водната бездна. Сега си спомни добре историята, която баща й й беше разказал веднъж.

Когато го бе попитала за тази най-велика от всички морски битки, той й бе разказал не за сблъсъка на бойните кораби или за храбростта на адмиралите, а историята на едно момче, не много по-голямо от нея, качено на борда в ролята на маймунка за барут, за да пълни оръдията. Но венецианците ги взели на абордаж и Тимурхан бе открил момчето буквално приковано за палубата от венециански кинжал, пронизал ръката му толкова дълбоко, че то просто не можело да помръдне от мястото си. Тимурхан срязал три от пръстите на момчето със собствения си ятаган и го издърпал на предната палуба, далече ох опасността. Бе разказал на Фейра, че макар ръката му да кървяла обилно, момчето дори не заплакало, а гледало в стоическо мълчание, докато корабният лекар мажел с катран чуканчетата му и ги обгарял. Единственото, за което помолило, било да получи за спомен венецианския кинжал, който го бил пронизал.

Сега Фейра виждаше, че момчето бе съхранило тази своя храброст и до зрелостта си. Но сега към нея се бе добавило и нещо друго — очите на Такат блестяха с някакъв неопределим плам.

Човекът, който му възрази, даде име на този плам.

— Ти си луд!

— Дори и така да е — отговори Такат с равен тон. — Щом моят капитан се нуждае от мен, аз ще му служа до последния му час!

Подобна проява на лоялност в тези мрачни времена и на това мрачно място разтърси Фейра до дън душа. Но преди да се посрами, хвърляйки се в краката му, той продължи:

— Освен това вие вероятно забравяте заповедите на нашия султан, светлината на очите ми и радостта на сърцето ми. Защото знаете, че на нито един от нас не е отредено да се завърне. Помнете, че работата ни тук още не е завършена. Ние просто сме част от една по-голяма битка, а това днес беше само началният залп!

В очите му Фейра прочете истинска и неподправена вярност, както и нещо друго — пламенния взор на фанатика. Зачуди се какво ли още трябва да бъде сторено на този почернен град, но другият войник започна да спори с него.

— Изгубил си си ума! Според теб колко време ще отнеме на техните офицери и халифи да ни открият, а? Не си ли чувал за адските им мъчения? Изтезанията при нас са нищо в сравнение с техните!

Такат Туран сви безгрижно рамене, като че ли подобни изтезания не значеха нищо за него.

— Да ни намерят, голяма работа! Защото, както каза султанът, дори и да изтръгнат крайниците от тялото ми, дори да избодат очите от главата ми, дори и да изтръгнат езика от гърлото ми, аз ще бъда пренесен право в джанна, където пак ще ходя, ще виждам и ще говоря, възхвалявайки Бога!

Останалите мъже поместиха сконфузено крака и започнаха да си говорят помежду си. Накрая онзи, който бе заговорил първи, пак заговори:

— Както искаш.

И се приближи до Фейра. Но откри, че пътят му е блокиран от облечената в черно ръка на Такат Туран.

— Тя също остава! — отсече той бавно и премерено.

— Какво? — изгледа го възмутено другарят му. — Защо трябва да я имаш само ти, похотливо псе такова?!

— Въпросът ти не ти прави чест. Аз служа на Бога, на моя султан и на моя капитан и моята чистота няма да омърси никоя жена!

Обвинителят му се отдръпна назад като попарен. Такат Туран се възползва от ситуацията и заговори тихо на Фейра:

— Жено, върви при баща си и легни колкото ти е възможно по-близо до тялото му!

Фейра се плъзна под ръката му, с която я пазеше, и легна на превърнатото в носилка легло до баща си. Изведнъж почувства невероятна умора и й се прииска някой друг да направлява съдбата й. Лежеше и гледаше право нагоре, към дъждовните облаци, които се носеха по небето, заслушана в сърдитите гласове, които отекваха от старите камъни.

— Ако искате, елате и си я вземете! Виждате ли я къде е? Легнала е до баща си. Знам, че хвърляхте жребий дори за това кой да го изнесе от кораба. За себе си знам, че моят Бог ще ме пази за изпълнението на своя промисъл. Но вие можете ли да кажете същото за себе си? Ако е така, елате и я грабнете от смъртното ложе на баща й!

Все така загледана в облаците, Фейра зачака да види черните им ръце и да усети как я вдигат.

— А после какво? — изгърмя отново гласът на Такат. — Кой от вас ще я качи на борда и ще я покани в леглото си? Но може да се счита за легнал лично с чумата, с нейната червена престилка и метлата й!

Нито един от мъжете не се приближи, нито един не посмя да я пипне. Това я накара да се осмели да надигне леко глава. Мъжете пристъпваха от крак на крак и някои не смееха да вдигнат погледи от земята. Неуверени, мърморещи и засрамени, те се оттеглиха към кораба, оставяйки умиращия мъж и двамата млади хора насред руините.

От дупката на входа Фейра видя как котвата се вдига, въжетата се навиват и корабът се оттласква от брега. Едва тогава се обърна към Такат и промърмори:

— Благодаря ти!

Той се поклони леко и рече:

— Човек винаги трябва да плаща дълговете си!

Тя си помисли, че той има предвид дълга си към баща й, и се зарадва. Усмихна му се и тогава й хрумна, че никога досега не се бе усмихвала на друг мъж, освен на баща си без прикритието на воала.

Той не й върна усмивката, а се обърна към празното пространство на входа и се загледа в морето. Беше свалил маската си и я бе оставил да се поклаща на врата му. Това й даваше възможност да огледа лицето му. Брадата му беше подстригана прилежно и оформена с масло в остър връх, а устните му — неочаквано плътни между черните косми на мустаците му. Като че ли гледаше отвъд отдалечаващия се кораб, отвъд дори хоризонта и всички тревоги на този свят. Интуицията й подсказа, че може да му се довери.

— Какво ще правим сега? — попита.

Такат Туран се замисли и отговори:

— Първо трябва да намерим подходящ подслон за баща ти — огледа руините. — Ето, виж! Там има едно място все още с покрив — може би портиерска къщичка или нещо подобно. Ще ти помогна да го занесеш там.

С огромни усилия от нейна страна двамата наполовина отнесоха, наполовина завлякоха Тимурхан под покрива на старата портиерска къщичка. Вътре имаше дървен стол с малко столче за крака, на което някога очевидно бе седял пазачът, конзола вместо лампа, която бе отдавна изгаснала, и гнездо скорци под стрехите, които изпискаха възмутено, че някой се е настанил в жилището им.

Фейра погали баща си по бузата, но той не реагира. Едва дишаше, а пръстите му бяха станали още по-черни и от преди. Тя видя как Такат поглежда към своя капитан и макар да не каза нищо, тя разчете мислите му. После той погледна към разнебитения покрив и небето над тях и рече:

— Нося малко храна, но тя няма да ни бъде достатъчна. Преди да падне нощта, трябва да намеря още провизии.

Фейра разбра, че ще му се наложи да открадне, но не й пукаше. Вече не бе в състояние да игнорира глада, който разяждаше стомаха й. Когато той се обърна да върви, тя постави ръка на неговата и рече:

— Почакай! Не можеш да тръгнеш така! Изглеждаш много различно от обитателите на това място.

Той свали напълно маската си.

— Развий и тюрбана си! — допълни тя и той го направи. Без него не изглеждаше толкова заплашителен. Вятърът развя черната му коса пред лицето му. — Сега можеш да вървиш.

Облечената в черно фигура се насочи към вратата и спря на един хвърлей място от земята, където някога свети Себастиан бе забил меча си.

— А ти се скрий добре! — рече. — Скоро пак ще се видим!

Тя го проследи с поглед, докато не се изгуби от очите й. А после забеляза „Ил Кавалиере“, вече почти на хоризонта, отправил се бързо към Константинопол.

* * *

През следващите няколко часа тя стоя във влажния мрак, облегнала гръб о студения камък.

Никога досега не бе изпитвала такъв студ, а към това се добавяха и острите ръбове на камъните, които се впиваха в гърба й. Два пъти за това време чу преминаването на жители на този остров. Надниквайки предпазливо над камъните, тя видя две дебели перачки, понесли кошниците си с пране върху главите си, за да се предпазят от дъжда, а после един рибар с куче. Тя затаи дъх, когато кутрето се появи в къщичката и дори подуши неподвижния крак на Тимурхан, но накрая го изгони, което се съчета с подсвиркването на господаря му. През разрушената стена до носа й достигна миризмата на риба, която я върна в мислите й обратно до Балък пазар — рибния пазар в Константинопол. Тя пак надникна и видя рибите, висящи от края на пръчката, която рибарят беше метнал на рамото си. Стомахът й изгъргори. Беше толкова гладна, че би могла да ги погълне целите — сурови, с главите и опашките.

Когато настъпи нощта, тя вече знаеше истината — Такат Туран никога повече нямаше да се върне при тях.

Тя се изправи, защото вече беше прекалено тъмно, за да я види някой, и мина през целия някогашен манастир чак до другия бряг на острова. Вдигна очи към луната, а после ги сведе към кристалната халка на пръста си. Най-отгоре се бе настанил миниатюрния черен кон и тя завъртя халката, докато не го скри от погледа си. На негово място се озова червеният кон. Тя не бе успяла да спре черния кон да дойде тук и сега никога нямаше да може да намери мъжа, наречен Събота, нито да отиде до къщата със златния пергел над вратата, нито да се срещне със самия дож, който, колкото и да не й се вярваше, бе нейният прачичо. Всичко това й се струваше като османска приказка, древна и невероятна.

Загледа се в странния град отвъд водите. Един по един прозорците му светваха подобно на съзвездия — жителите на града палеха свещите и лампите си. Тя знаеше, че докато хората палеха фитилите на лампите си, някъде из тези къщи един съпруг щеше да забележи трескавото лице на съпругата си или една майка щеше да напипа необичайно горещата буза на сина си, докато го целуваше за лека нощ. И утрото щеше да донесе на града ужаса на чумата.