Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Venetian Contract, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2016)
Корекция
maskara (2016)

Издание:

Автор: Марина Фиорато

Заглавие: Венецианският договор

Преводач: Антоанета Дончева-Стаматова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Кръгозор

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: Английска

Печатница: Печат Експертпринт ЕООД

Излязла от печат: 1, 2013

Редактор: Анжела Кьосева

Технически редактор: Ангел Йорданов

Художник: Иван Тодоров Домузчиев

Коректор: Мария Тодорова

ISBN: 978-954-771-316-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/401

История

  1. — Добавяне

Петнайсета глава

Фейра потегли от острова по-късно, отколкото беше планирала, забавена от посещението на странния старец.

Светлината вече помръкваше, посребрявайки лагуната и придавайки сив оттенък на града отвъд водите.

Веднага щом напусна руините и тръгна по брега, тя се почувства безкрайно уязвима, въпреки че отново носеше воала си и медицинския си колан. Извади чуждоземната монета от бандажа си и започна да я обръща в дланта си. Пое си дълбоко дъх. Вярно, че беше съвсем сама, но все още имаше разсъдъка си, познанията си и една златна монета. Това беше достатъчно. Надяваше се да е достатъчно.

Пое по каменната пътека, отвеждаща към градската част на острова и към къщите. Когато приближи кея, видя черна лодка във формата на полумесец да пресича сребърния канал между острова и града. Лодкарят се насочи към малък вълнолом с пъстроцветно изрисувано колче за завързване на лодката. С лудо биещо сърце тя пристигна на кея едновременно с него. Той свали няколко пътника и Фейра с интерес забеляза, че две от жените пътнички си бяха прикрили главите и лицата със забрадки, за да се предпазят от мъглата. В такъв случай нейният воал вероятно нямаше да привлече чак такова голямо внимание, а завивката на баща й, която тя бе метнала отгоре си като импровизирана мантия, прикриваше добре чуждите й дрехи.

Лодкарят вече стоеше на вълнолома и крещеше дума, която тя не знаеше: „Трагетто! Трагетто![1]“. С дълги, скръбни, провлачени срички. Фейра събра смелост и се приближи. Той протегна ръка и тя сложи в нея монетата си. Той се ококори срещу монетата, а после и срещу нея. После избърбори нещо, което тя не разбра.

Паникьосана, Фейра само посочи монетата и него самия. Той присви очи, после рамене и пак протегна ръката си. Тя изрече предпазливо:

— Това е всичкото, което имам.

Той я погледна още веднъж, този път по-мило, и рече бавно:

— Това е повече от достатъчно. Ръката ви!

Тя му подаде ръка и той й помогна да се качи в лодката. Този лодкар бе едва вторият човек в живота й, който я бе хващал за ръка.

Беше в края на деня и Фейра беше сама в лодката. Тя предположи, че точно както в края на работния ден в Константинопол хората пресичаха протока към домовете си в Пера, така и тук работещите ще пътуват от Венеция към прилежащите й островчета. В тази лодка нямаше места за сядане, както в лодките на Босфора, така че, когато лодкарят я оттласна от брега, тя едва не падна и се принуди пак да се хване за ръката му. Замръзваше въпреки завивката, стана й лошо от движението на водата и бе прекалено изтощена, за да успее да се задържи сама. Лодкарят управляваше лодката умело с едно-единствено дълго гребло, подсвирквайки си, докато гребеше, и тя с облекчение забеляза, че градът, от който се бе ужасявала през целия си живот, най-сетне се приближава. Точно в този момент не искаше нищо друго, освен да слезе колкото е възможно по-скоро от лодката.

Постепенно стана ясно, че щяха да спрат далече от мястото, където бе слязъл Смърт. Въпреки че все още виждаше кулата, която беше север според нейния компас, тя беше далече и отчасти скрита от високи сгради. От живота си в Константинопол знаеше, че най-големите мъже живеят в най-големите постройки. Значи, за да намери дожа, трябваше да намери първо големия двор, където „Ил Кавалиере“ беше пуснал котва само преди два дена.

Когато лодката стигна брега, лодкарят скочи и й подаде ръка. Тя му кимна в знак на благодарност и той пак я погледна мило. Когато отдръпна ръката си от неговата, видя, че монетата й се е озовала обратно в дланта й. Обърна се да му възрази, но той вече бе потеглил обратно в канала, подсвирквайки си весело.

Благославяйки го в мислите си, Фейра прибра отново монетата си и се гмурна в потъващите в мрак улици, изпълнена с повече оптимизъм. Краката й вече бяха на твърда земя, а освен това се оказа, че на този свят все още имало доброта, дори и сред непознатите.

 

Но оптимизмът й се изпари заедно със светлината. Този град се оказа истински ад. Вървеше сякаш с часове само за да се озове обратно на същото място. От каменните стени отскачаха страховити призрачни шумове, светлината от лампите се отразяваше във водата и се връщаше изкривена обратно, но само за да хвърли ужасяващи сенки. Около нея се завихри мъгла, което затрудняваше още повече ориентирането й. Природните мъгли се увеличаваха още повече от човешките огньове на всеки ъгъл, които бълваха парлив жълт пушек, който я караше да кашля. Останала без дъх и приклещена от задушаващия дим, Фейра се почувства като в капан в тесните улички между високите елегантни къщи, които изобщо не приличаха на ниските къщурки в Константинопол. На всичко отгоре, накъдето и да се обърнеше, все виждаше неверника — на всеки ъгъл олтари на бебето пророк и майка му, със запалени свещи пред тях и неравно изписани червени кръстове по някои врати. И въпреки това под същите тези стрехи се мотаеха безбожни уличници — Фейра два пъти видя жени с извадени над роклите гърди, хилещи се похотливо на минувачите. Напълно шокирана, тя извърна поглед, но само за да види още по-ужасяваща гледка — две двойки прегърнати в сенките под близката арка. Отгледана в харема, Фейра не беше невежа — много добре знаеше какво вижда. Но султанът поне се отдаваше на удоволствията си зад затворени врати — в Константинопол съвкуплението на публично място се наказваше чрез убийство с камъни.

Но много по-лоши и страшни от човешките жители бяха гротескните създания, които срещаше — птици, зверове и демони като че ли изплуваха непрекъснато от болезнено жълтата мъгла. Трябваше й известно време, докато осъзнае, че не бълнува — гражданите просто носеха пъстри маски. Още от дете бе чувала легендите, че венецианците са получовеци, полузверове. Тя знаеше, че това няма как да е вярно, но сред вихрещата се мъгла на този адски град почти бе склонна да го повярва. Създанията като че ли я гледаха надменно над извитите си носове, изпод безизразните си кухи очи. И над всичко това властваше неизменният крилат лъв — той беше навсякъде, гледаше я от всяка плоча или знаме, вездесъщ и заплашителен.

Фейра не бе сигурна дали трепери от страх или от студ, защото дрехите й все още не бяха изсъхнали напълно от импровизираното пране, а пръските морска вода, които бе принудена да изтърпи в странната черна лодка, ги бяха намокрили още повече. Докато се влачеше от уличка в уличка, обикновено се оказваше пред поредния воден канал, чиито плискащи се вълни й се кискаха подигравателно. Бе минала вече по хиляди миниатюрни мостчета, докато накрая не мина по най-големия — огромна дървена структура, претъпкана от зловещи граждани. Но същата тази дървена структура като че ли най-сетне успя да я приближи до целта й. Въпреки сгъстяващия се сумрак тя пак зърна върха на голямата островърха кула и решително пое към нея.

Фейра реши да се придържа колкото й бе възможно по-плътно до големия канал, който току-що бе пресякла по моста — широк сребрист канал, който се виеше като змия през центъра на града. След като прекоси големия мост, тя си даде сметка за пропиляния последен час. Щеше да се лута до зори на мястото, където я бе оставил лодкаря, и никога нямаше да може да открие кулата, защото тя се намираше на съвсем друг остров, откъсната от големия воден път. Но след като прие като ориентир този канал, той не след дълго я отведе до огромен площад. Тук Фейра отново видя голямата кула и позлатената църква, които си спомняше.

Макар да прекоси големия площад незабелязана от тълпите, тук Фейра се сблъска с ново изпитание — неприятните сиви птици, които се скупчваха в краката й и й пречеха да върви. Подплашени, те политаха нагоре и пърхаха с мръсните си криле срещу воала й. Наложи й се да си заповяда да не тича.

Накрая стигна до кулата, мислейки си, че дожът трябва да живее тук, защото в нейния роден град дворецът Топкапъ сарай имаше най-високата кула, а султанът живееше точно под нея. Но стените на тази кула бяха изцяло от камъни, без прозорци и на върха й имаше камбани. Златната църква беше достатъчно импозантна с цялата й позлата и рисунки, но очевидно беше просто храм. Това оставяше като възможност единствено огромният бял дворец, с неговите изящно изваяни стени от бял мрамор.

Промъкна се храбро в каменния двор, където пред огромна стълба, от двете страни на която стояха две бели статуи, се бе събрала голяма тълпа. Фейра се присъедини към тълпата. Точно в този момент големите врати на върха на стълбата се отвориха и оттам излезе цяла процесия слуги, понесли горящи факли и плата, пълни догоре с хляб. Тълпата започна да граби самуните хляб и до носа на младото момиче достигна деликатният аромат на мая — стомахът й се преобърна, от устата й потече слюнка. Дожът трябва да бе милостив човек, щом раздаваше милостиня на народа си. Една хапка хляб падна на земята до нея и тя побърза да я грабне и да я пъхне в устата си. Хлябът беше толкова вкусен, че я просълзи. С подновени сили тя се възползва от шанса си и побягна нагоре по стълбите до самия връх, където обаче бе посрещната от кръстосаните пики на охраната.

— Бих искала да се видя с дожа — изрече тя бавно и ясно.

Един от стражите я огледа отгоре до долу и отвърна:

— Разбира се, синьорина. Ей сега ще отида да го доведа. А докато чакате, бихте ли желали чаша вино?

Фейра тъкмо се канеше учтиво да откаже, когато двамата мъже избухнаха в смях. През все така кръстосаните им пики тя видя каменна лъвска глава, вградена в стената, с черен процеп като на пощенска кутия вместо уста. Отчаяна, тя удвои усилията си.

— Моля ви, трябва на всяка цена да го видя, веднага!

Но те само продължиха да се смеят още по-силно. А после, насред внезапно възцарилата се тишина сред тълпата долу тя добави:

— Нося съобщение от валиде султан от Константинопол!

Стражите млъкнаха и тя едва тогава осъзна грешката си.

Трябваше да използва венецианското име на майка си.

Думата „султан“ беше напълно достатъчна.

Внезапно много изплашена, тя започна да отстъпва надолу по стълбите — бавно, предпазливо, сякаш, ако побегнеше, щеше да развали магията.

— Ти да не си… — започна единият страж, постепенно осъзнаващ истината.

— Да, точно такава е! — извика другият.

— Ти да не си туркиня?

Фейра поклати глава, но продължи да слиза. Сред тълпата се бе възцарило гробно мълчание — всички бяха вперили очи в драмата, която се разиграваше на стълбите пред тях. Тя се спъна и падна назад, изгуби една от жълтите си пантофки и продължи да пада още четири стъпала. Примигна от внезапната болка в бъбреците си и ахна, когато видя обувката си, останала насред белите стълби, осветена ярко от светлината на факлите — жълтата обувка на мюсюлманин, с непогрешимо извития връх.

— Вижте, жълтата обувка! — изкрещя някой от тълпата.

— Тя е муселмана!

Фейра се изправи и побягна.

Тълпата разкъса импровизираната й мантия, опита се да издърпа воалите й, раздра шалварите й, опитвайки се да я хване, за да я предаде на стражата. Тя се дърпаше отчаяно, опитвайки се да запуши уши за епитетите и обидите по адрес на своя народ — никога досега не бе чувала подобна язвителност и омраза срещу турците. Воалите й подгизнаха от слюнка, страната й кървеше там, където една от стъклениците в колана й се беше счупила по време на падането. Но подобно на преследвано животно тя успя да се изтръгне от сграбчилите я ръце и да се освободи.

Втурна се през площада и докато бягаше, погледна нагоре. Така видя гледка, която я ужаси повече от всичко на света — от галерията на храма излизаха четири огромни бронзови коня, задъхани, с пяна на уста, краката им свити за галоп.

Четирите коня вече бяха тук!

Уплашена като че ли повече от тях, отколкото от тълпата, тя удвои усилията си. Тъмните улички, от които доскоро се бе страхувала, бяха станали нейни приятели, докато тя се луташе из тях, сподиряна от разгневената тълпа. Двамата стражи зад нея се движеха по-бавно заради тежката си полуброня, която дрънчеше и услужливо издаваше близостта им. Без да знае накъде отива, Фейра бягаше в нощта, минавайки през десетки, стотици мостчета. Веднъж-дваж чу трополенето на броня по-близо или по-далече, заблудена от екота на водите и от подлите шептящи камъни. Един път, край един пуст канал, преследвачи и преследвана се оказаха на успоредни мостове и за един кратък миг погледите на Фейра и на стражите се срещнаха. Тя осъзна, че е изгубила предимството си, защото те знаеха пътя до нея, а тя нямаше представа как да им избяга.

Притискайки кървящата си страна, тя избра посока — и допусна грешка. Защото пак се оказа без изход — пред канал, който бе твърде дълбок, за да го премине, и твърде широк, за да го прескочи. Обърна се отчаяно и се гмурна в тъмен малък площад — и тук злокобният град най-сетне я надхитри. Площадът имаше само един изход, което щеше да рече — входът, откъдето бе дошла. А зад нея вече се чуваше дрънченето на бронята.

Нямаше накъде да бяга. Напълно изтощена, тя се свлече на земята и зачака стражите да я хванат. Затвори задъхано очи. Воалът над устните й се движеше нагоре-надолу от накъсаното й дишане. Тя започна да се моли, мислейки си, че това е краят й.

После отвори очи и зърна отговора на молитвите си — проблясък на злато от другия край на площада. Над една от вратите се виждаше обърнато „V“ — знак, който й беше и познат, и много скъп. Фейра се изправи и тръгна през площада, взирайки се с мъка през вихрушката на мъглата. Спря на прага на двойна дъбова врата. Не се беше объркала. Над вратата, издълбан в камъка и позлатен, се виждаше златен пергел.

Къща със златен пергел над вратата.

В този момент момичето дочу виковете на преследвачите си и тропота на оръжия. Заудря отчаяно с юмруци по дъбовата врата, следвайки ритъма им, защото заради тази странна алхимия на улиците тук не можеше да разбере дали тълпата е през няколко улички от нея или съвсем наблизо. Вратата се отвори и на прага застана мъж. Посребрената му коса стърчеше на всички посоки, тънките му устни бяха зяпнали от изумление, а от изцапаната му с мастило ръка висеше чифт модерни очила.

— Човек на име Събота — изстена Фейра. — Търся човек на име Събота!

— Аз съм — отговори човекът, — но ти нямаш право да просиш тук!

И започна да затваря вратата, но тя пъхна единствената си вече жълта пантофка в пролуката и изрече:

Моля! — издърпа пръстена с конете от пръста си, търсейки подходящите венециански думи. — Заради този пръстен! В името на Сесилия Бафо, ваша приятелка!

Силният натиск върху крака й с обувката отслабна. Изуменият мъж погледна първо към пръстена, после към нея, а накрая към улицата — първо вляво, после вдясно, с бързи, подобни на птица движения. След това я сграбчи за ръката и я издърпа вътре.

Първоначално Фейра не успя да види нищо в бледата светлина на свещта, но чу съвсем ясно как дъбовите врати зад гърба й хлопват и се заключват.

Най-сетне беше в безопасност.

Бележки

[1] Лодка без места, сал за преминаване от един бряг до друг. — Б.р.