Марина Фиорато
Венецианският договор (49)

Константинопол

Обгърнат от тишината и покоя на Топкапъ сарай, доктор Хаджи Муса седеше и съзерцаваше сандъка, който му беше изпратен.

Беше му ясно, че идва от Венеция заради печата на лъва и миризмата на мирта, която се носеше от него. Венецианската република се славеше с карантинните си способи, а правилата й за дезинфекция на пратките се спазваха изключително строго.

И въпреки това за всеки случай докторът повика един евнух, който да отвори сандъка вместо него, като му заповяда преди това да изнесе пратката много внимателно навън, за да я отдалечи от покоите на султана. Венецианците се славеха с изпращане на сандъци с барут и с фитил в закопчалката, който при отваряне автоматично палеше взривния материал и причиняваше експлозия. Бяха изпращали по същия начин и отровни змии, и дори скорпиони. Беше пладне и в двореца цареше неописуема жега, така че евнухът изнесе сандъка в Градината на лилиите, където се плискаха шадравани и беше сенчесто и хладно.

След като се озоваха сами в градината, евнухът постави сандъка на плочите, вдигна закопчалката и леко отвори капака. После го разтвори напълно. Настъпи продължителна тишина, през която Хаджи Муса чуваше единствено плискането на шадраваните.

— Какво е? — подвикна накрая от другия край на градината.

Напълно слисан, евнухът отговори:

— Кости са!

Докторът се приближи и надникна в сандъка. После освободи роба и започна собственоръчно да разопакова костите, приклекнал до сандъка в своята керемиденочервена роба. Оказа се пълен костен набор от скелет на млад мъж — всяка от костите бе старателно номерирана и каталогизирана, всяка увита в миниатюрно парче надписан велен. Не липсваше нито една кост — тук бяха всичките повече от двеста кости в човешкото тяло, от фалангите на пръстите на краката през всяко прешленче на гръбнака чак до черепа. Очевидно това бе дело на ръка, добре запозната с медицината.

Хаджи Муса започна да нарежда бавно скелета на плочите в градината, парче по парче, кост по кост. Компания му правеха само птиците, които се носеха над главата му и пищяха недоволно, измамени в настървението си за плячка, установили, че жертвата им е мъртва много отдавна. Когато приключи трудната си задача, възрастният лекар се изправи бавно и болезнено и огледа мъжа върху плочите. Черепът се втренчи в него през кухините на очите си. Крайно озадачен, докторът прерови още веднъж сандъка и най-накрая, на дъното, посипана с венецианска пръст, откри малка бележка, написана на турски:

Това са костите на Такат Туран.

Трябва да бъде погребан в градината на еничарите, защото той беше от техните редици.

Аз съм добре.

Твоя ученичка:

Фейра Адалет бинт Тимурхан Мурад

С преизпълнено от радост сърце Хаджи Муса стисна бележката и я притисна до гърдите си, а после се наведе пак, за да събере костите. Черепът бе пълен с пръст. Без да се усети какво прави, докторът го чукна леко о плочите, за да изтърси пръстта, и нещо изпадна от него със звън. Той хвана малкия предмет, изтри го в ръкава си и го вдигна към светлината, защото очите му вече не бяха така силни както някога. Вторачи се в него сащисано, неспособен да отгатне какво би трябвало да означава това.

Защото предметът беше християнски кръст.