Марина Фиорато
Венецианският договор (17)

Шестнайсета глава

— Сесилия Бафо значи — изрече тихо мъжът, наречен Събота. — Простете, но не бях чувал това име от години!

Фейра спря да дъвче и вдигна глава към него. Погледът под силно увеличените му от очилата очи беше отнесен. Той се обърна към нея и светлината на свещите превърна стъклените му кръгове в плоски златни монети и очите му престанаха да се виждат. Но тънките му устни се извиха в усмивка и той попита:

— Харесва ли ви?

Тя кимна. Устата й беше твърде пълна, за да каже каквото и да било. Той й бе донесъл поднос, „откраднат от кухнята“. На него имаше малък самун хляб, бучка сирене и няколко парчета сушена риба, които тя тъпчеше едно след друго, без да спира. Макар да знаеше, че след този продължителен глад трябва да яде бавно и да дъвче добре, изобщо не й пукаше. Беше отраснала в дворец и въпреки това тази храната бе най-вкусната, която някога бе опитвала.

Намираха се в най-обикновена, почти гола стая, с дървено легло, стол и кръст, увесен на стената. На кръста висеше малкият пророк, който Фейра бе видяла върху монетата, само че тук бе разкривен и умиращ, с корона от тръни на главата си. Тя бе седнала на леглото съвсем целенасочено с гръб към него, за да се нахрани на спокойствие, но беше толкова изтощена, толкова гладна и толкова настинала, че би вечеряла и със самия дявол.

Но сега, изпълнена с облекчение и затоплена от храната, тя вдигна очи и огледа този интересен човек. Беше облечен с жилетка и ръкавели, бричове до коленете, чорапи и меки кожени пантофки. А причината, поради която косата му стърчеше толкова смешно, бе, че той непрекъснато почесваше главата си. Бузите му бяха хлътнали и изпъстрени с посребрена, едва набола брада. Дългите му чувствителни пръсти бяха зацапани с мастило, но тя ясно видя лющещата се суха кожа и червените обриви, които той почесваше от време на време. Непрекъснато сваляше и слагаше очилата си, непрекъснато ставаше и сядаше — очевидно не можеше да стои на едно място. Когато заговори, думите му сякаш се втурнаха напред като поток, цвъртящи от нервна енергия. Маниерът му на говорене и неспокойното му поведение допълваха впечатлението за птица.

— Познавах Сесилия Бафо — започна и закрачи напред-назад из стаята. — Някога, много отдавна, когато тя беше млада жена, аз бях неин учител по рисуване. Тогава работех за херцог Николо Вениер, на остров Джудека — спря за момент. — Знаеш ли го?

Джудека.

— Да, знам го — изрече тихо Фейра.

— Херцог Николо държеше единствената му дъщеря да овладее добре всички изкуства, подходящи за млади дами, така че един ден да се омъжи за подходяща партия и да го зарадва. Тогава аз бях млад рисувач с начеващ талант. Бяхме на една и съща възраст. Бях запленен от нея. Не допусках, че тя би обърнала внимание на такъв като мен, но с течение на времето и тя бе запленена от мен.

След тези думи Фейра го погледна с нови очи. Представи си го в годините, когато побеляващата коса е била черна, а лицето — изпънато и гладко обръснато. Да, виждаше се, че някога е бил доста красив.

— Тя тъкмо влизаше във владение — продължи той, но наклони глава и поясни: — Не на богатството си, а на красотата си. Никога дотогава не бях виждал по-красиво създание, с коса блестяща като злато и сини очи, с кръстче, тънко като на хрътка — докато говореше, той се въртеше и пристъпваше нервно пред малкото прозорче, но гледаше не към звездите, които едва проникваха през болезнената мъгла, а към друго време и друго място. — Аз съм роден в събота, а във Венеция, ако се родиш на този ден, биваш считан за благословен от Бога и затова те кръщават на деня. Моят баща е бил роден на същия ден и съответно кръстен на същия ден, така че аз бях двойно благословен с името Дзабато Дзабатини^[1]. И през целия си живот бях чакал този невероятен късмет да споходи и мен, защото ние не бяхме нито особено богати, нито прочути. Но в онези моменти, когато бях със Сесилия, определено си мислех, че съботната ми благословия най-сетне е станала реалност — обърна се към Фейра и завърши: — Бях безсилен пред нейната красота и един ден, докато бяхме в класната стая, ни изловиха в прегръдка.

Очите на гостенката му се разшириха. За първи път си представи майка си като млада жена — онази Сесилия Бафо, която тя никога не бе познавала — упорита, красива и играеща с властта си, жена, която е в състояние да съблазни млад учител по рисуване, а после да избяга с морски капитан, макар да са се познавали само от час. И за първи път постави под въпрос лекотата на поведението на майка си. Дали се е отдала и на този мъж, преди да срещне баща й, преди султан Селим? Не знаеше как да зададе този въпрос на Дзабато, не знаеше, а и не искаше.

Но той й отговори:

— Това беше само една целувка. Но Николо Вениер побесня. Беше ужасен, че аз ще отнема девствеността й и така ще унищожа безценната му стока, опропастявайки всичките му планове за изгоден брачен договор. Затова моментално ме уволни, а Сесилия премести в летния им дворец в Парос, откъдето започна веднага преговори за брак. Доколкото знам, именно там тя е била отвлечена от турците.

Оттук нататък Фейра знаеше много добре историята. Разбра също така, че именно този странен, мършав човек бе запалил у майка й огъня, който се е разгарял години наред.

— А сега тя е мъртва.

— Да, почина преди две седмици. В Константинопол.

Дзабато пак приседна.

— Значи всичко е било вярно — изрече с дълбока въздишка. — Чух, че била отвлечена от корсари.

— Да, от баща ми — кимна Фейра. — Той беше морски капитан. Довел я е в Константинопол.

— И после я е подарил на султана? — възкликна Дзабато и веждите му, черни както някога е била и косата му, се вдигнаха от изумление.

— Да.

Дзабато я погледна право в очите и попита:

— А беше ли щастлива?

Фейра се замисли, а накрая отговори:

— Да.

И наистина го вярваше. Със султана Сесилия бе открила както семейно удовлетворение, така и възможност да приложи безмилостния си интелект в полза на турската политика. Може би е била по-щастлива като Нурбану, отколкото щеше да бъде като Сесилия, съпруга на беден рисувач или дори като Сесилия, съпругата на турски морски капитан.

Мисълта за баща й й припомни какво друго трябваше да каже на този човек.

— Аз съм нейна дъщеря.

За първи път тази вечер Дзабато се вцепени. Няколко секунди не успя да помръдне. Вгледа се в лицето й, опитвайки се да я види по-ясно през тънкия воал йемине.

— Да — изрече накрая много по-бавно от обичайното за себе си. — Да, ти наистина си нейна дъщеря.

След това, със запъване поради не добро владеене на езика тя се зае да му разкаже останалата част от историята: за кончината на майка си, за смъртта на баща си, за изчезването на кораба, както и за това на Такат Туран. Накрая му показа отново кристалния пръстен и забеляза, че той го разпозна.

Дзабато тръсна глава, като че ли да прогони сълзите си, изправи се и отново започна да кръстосва напред-назад из скромната стая.

— Писах й в Парос — рече. — Писах й дори в двора на султана, изпращайки писмата си чрез нашите търговци, даже веднъж и чрез посланика ни. Накрая й писах, за да й съобщя за настаняването си тук, в този дом и да й напомня, че съм неин предан слуга, но така и не научих дали е получила поне някое от писмата ми.

— Би трябвало да ги е получила! — отсече без всякакво колебание Фейра.

— Да, да, да — изрече той, като след всяка думичка кимаше. — А сега, след като си тук, ще получиш цялата помощ, която Дзабато Дзабатини може да ти предостави. Как трябва да те наричам? — попита и й подаде ръка за официално запознанство.

Фейра погледна смутено ръката му, не особено сигурна какво трябва да направи. Затова я докосна за миг с пръсти, после посочи към себе си и отговори:

— Името ми е Фейра Адалет бинт Тимурхан Мурад.

Дзабато дръпна ръката си и поклати глава.

— Това не става. Щом ще се криеш тук, най-важното е никой да не знае откъде идваш. Тук турците не се радват на особена почит и уважение, а след Лепанто омразата е още по-голяма.

„И би могла да стане стократно по-голяма, ако знаят какво стори баща ми“ — помисли си мрачно Фейра.

— Трябва да ти дадем венецианско име! — отсече Дзабато.

— Сесилия? — погледна го с надежда Фейра.

— Разбира се — кимна спасителят й и се усмихна, — а като фамилия можеш да вземеш моята — Дзабатини, защото смятам да съобщя на всички в къщата, че ти си моя племенница.

— Мога да остана тук?

— Че къде другаде? — сви костеливите си рамене той.

— Искам да се срещна с дожа. Той трябва да ми помогне да се прибера у дома.

— Къде, в Константинопол ли? А, не! За нищо на света!

— Защо? — вцепени се ужасено Фейра.

— В момента, по заповед на Консилио маритима във Венеция не се допускат никакви кораби, както влизащи, така и излизащи. Знаеш, заради чумата. Ще се наложи да я изчакаш да отмине.

Фейра преглътна. Колко ли време трябваше да изкара като затворничка в този чужд град?

— Ами дожа? Може ли да се срещна с дожа?

Дзабато я погледна тъжно и меко заговори:

— Аз не се познавам с дожа, въпреки че Себастиано Вениер е брат на стария ми господар. Работех за Николо Вениер, но той ме прогони от дома си преди трийсет години. С любовта ми си замина и късметът ми и оттогава насам се местя от работа на работа — забеляза унинието, което се изписа върху лицето на Фейра, приведе се към нея и изрече тихо: — Тази вечер изгубихме прислужницата си. Всъщност точно затова отворих и външната врата.

— Чумата? — ахна Фейра. Щом Черната смърт вече бе преминала през къщата, то тогава този мил човек и всички останали покрай него вероятно бяха обречени.

— Не, не — побърза да я успокои той. — Момичето избяга при семейството си на континента — изправи се и посочи към купчина кремави на цвят дрехи, метнати на облегалката на стола. — Това са дрехите й. Сега си почини, а утре сутринта ги облечи — допълни и ги подхвърли към нея.

Тя опипа непознатата за нея материя и го погледна.

— А може ли да нося воал?

— Не! — поклати глава Дзабато Дзабатини. — Воалът моментално ще те издаде! — забеляза изражението в очите й и се опита пак да я развесели. — Но не се тревожи — ще разполагаш с надницата на нашата прислужница, както и с дрехите й. Една секвина седмично, подслон и храна. С течение на времето все ще измислим начин да те представим на дожа или в краен случай — да те върнем у дома.

Тя искаше да му благодари по някакъв начин, но тъй като нямаше какво особено да му даде, му поднесе единственото, с което разполагаше.

— Ръцете ви — рече. — Намажете ги с това нещо — и му поднесе мъничко бурканче с мазило, което извади от медицинския си колан. Той се вторачи неуверено в бурканчето през огромните си очила. — Камфор и мас от акула. Мажете се всяка вечер. А сутрин изпивайте сока на един лимон.

Той сведе очи към ръцете си, после ги вдигна към нея и накрая се усмихна с тънката си усмивка.

— Добре, а сега си почини. Утре сутринта ще ти се обадя и ще ти обясня какви са задълженията ти.

Точно в мига, в който той хвана бравата на вратата, тя най-сетне намери думите, с които искаше да го попита:

— Защо правите това?

Застанал на прага, той се обърна и с огромна тъга изрече:

— За Сесилия аз бях просто играчка, тя само се пробваше с мен. Но за мен връзката ни беше нещо много повече. Аз наистина я обичах!

* * *

На сутринта Фейра бе будна и облечена още преди почукването на вратата.

Дзабато Дзабатини застана на прага и попита:

— Добре ли спа?

— Да.

Дюшекът действително беше мек и удобен и което беше още по-важно — без въшки. А след непрестанното люлеене на кораба дни наред, последвано от тревогите по състоянието на баща и, тази нощ тя за първи път бе успяла да се наспи и бе спала непробудно в продължение на няколко безпаметни часа.

— Дай да те огледам!

И тя усети как погледът му се плъзга по тялото й, но очите бяха мили, а не хищнически.

Фейра се чувстваше безкрайно неудобно в дрехите на прислужницата. Самата тъкан беше мека и не дразнеше кожата, макар че под мишниците се беше втвърдила от потта на предишната си собственичка, но стилът на роклята беше крайно непристоен. В стаята нямаше огледало, но това не пречеше на Фейра да забележи множеството недостатъци на роклята. Вратът й беше твърде разголен, а линията на деколтето бе изрязана почти до зърната на гърдите й. С тази рокля тя нямаше никаква възможност да си сложи бандажа, защото горната част бе придружена от стегнат корсет, от който бюстът й изглеждаше огромен. Ръкавите бяха добре стегнати в горната част, но обикновената дантела от лакътя надолу едва скриваше ръцете й над китките. Обемната пола, подплатена с множество фусти, почти изпълваше с обиколката си малката стаичка и въпреки това на дължина тя падаше едва до прасците й, разкривайки прекалено голяма част от обутите й в чорапи крака. Фейра безсъмнено бе по-висока от избягалата прислужница, което означаваше, че горната част на роклята беше по-ниска, а ръкавите и полата — по-къси. Обемистият й медицински колан, който бе поставила под полите си, ги издуваше още повече при бедрата, поради което кръстчето й изглеждаше още по-тънко. Имаше и шапчица от мека коприна, предназначена да се носи на главата, но след като Фейра бе сплела и събрала цялата си коса под нея и бе прибрала всички непокорни червеникавокестеняви къдрици, шапчицата се оказваше предназначена да оголи още повече целия й врат и рамене. За съжаление нейните собствени дрехи не ставаха за нищо друго, освен за огъня. Вместо жълтите пантофки сега тя обу кожените ботушки, които стояха под стола. Те й бяха леко тесни и ниски откъм петата, но кожата им се оказа изненадващо мека. А нещастната подгизнала, единствена жълта пантофка тя пъхна под леглото си — последен и едничък спомен от предишното й облекло.

Сега тя изпъна гръб и се представи на мъжа, наречен Събота. Чувстваше се разголена, беше й крайно неудобно, а мъничко и студено. Но Дзабато като че ли остана много доволен от външния й вид.

— Същинска венецианска прислужница! — кимна и я подкани: — Ела да ти обясня задълженията ти. Първо, не говори с никого, защото акцентът ти те издава! Вече съм съобщил на цялата къща, че ти се е случило нещо на езика. Не говори най-вече с господаря — не че има нещо кой знае колко против турците, но в момента е натоварен е много тежка задача, която изобщо не му дава покой! Но пък след време, с твое позволение, разбира се, можем да му се доверим и да му разкажем историята ти — защото той познава дожа. Лично!

— Господар ли? — погледна го объркано Фейра. — Не сте ли вие господарят тук?

Той се засмя — странен, неестествен, пръхтящ смях, с лека горчивина в него.

— Не — рече. — Вече ти казах, че късметът ми си замина заедно с майка ти. Времената бяха трудни и оттогава насам съм все нечий слуга. Ела!

Фейра го последва надолу по тясното стълбище. И тъй като съвсем скоро щеше да й се наложи да млъкне, реши да зададе един последен въпрос:

— А как е името на господарят ви?

Стълбата беше стръмна и виеща се, затова Дзабато не се обърна, а отговори през рамо:

— Името му е Андреа Паладио.

* * *

Някъде в дълбините на двореца на дожа двамата стражи, които бяха погнали Фейра, но я бяха изпуснали, стояха в стаичка без прозорци. На бюрото от тъмно дърво пред тях седеше русокос мъж, който задаваше много въпроси. Но тъй като тонът му беше тъй любезен, те започнаха да се надяват, че може и да се разминат с ударите с камшици. В другия край на бюрото седеше по-дребен мъж с перо в ръка и четиривърхата шапка на писар върху главата. Писарят дращеше по хартията си, докато по-старшият от двамата стражи описваше бегълката.

— Беше тъмна.

— Кожата или косата?

— И двете, синьоре.

— По-тъмна от венецианка?

— По-тъмна от някои, в това няма съмнение, господине — обади се по-младият. — Но иначе спокойно би могла да мине за южнячка, ако не бяха дрехите й.

— Някакви отличителни белези?

Двамата стражи се спогледаха.

— Нещо по-различно по нея. Имам предвид, освен облеклото. Вече разполагаме с вашето описание на жълтите пантофки.

— Ами, синьоре… тя беше… тъй да се каже… когато тълпата дръпна воалите й…

— Беше хубава — изтърси внезапно вторият.

Настъпи кратка, напрегната тишина. После:

— Искате да ми кажете, че е била красива?

— Да, господине.

— Искате да ми кажете, че търсим красива туркиня?

Първият страж, който бе по-старшият и по-умният от двамата, усети в себе си страх. В тона на този човек имаше нещо особено, което го караше да си мисли за жилото на камшика.

— Всъщност като се замисля, кожата й беше доста мургава, даже смугла, ако питате мен. Нали така? — и погледна многозначително другаря си.

— Точно така! — побърза да се съгласи вторият. — И носът й беше някак си доста голям…

— Като човка! — довърши триумфално първият. — Извиваше се надолу почти толкова, колкото неверническите й обувки се извиваха нагоре!

Русият мъж кимна одобрително, а писарят удвои скоростта си на драскане — оказа се, че рисува. Когато приключи, разпитващият обърна рисунката с лице към стражите.

— Бихте ли казали — изрече с отново сладък като мед гласец, — че това тук прилича на нея?

Стражите се вторачиха в рисунката. Върху листа се мъдреше грозна вещица с гърбав нос, черна кожа и покрита цялата с воали и издути гащи. Извивката на носа й стигаше до върха на пантофките й. И двамата закимаха ентусиазирано.

Разпитващият вдигна рисунката с обсипаната си с пръстени ръка, връчи я на по-възрастния страж и отсече:

— Занесете това лично на рисуваните на памфлети на кампо „Сан Вио“! А до залез-слънце по една такава рисунка да има на ъгъла на всеки сестиере!