Марина Фиорато
Венецианският договор (41)

Четирийсета глава

Заминаването на сестрите беше първото от множество последвали сбогувания с Лазарето Нуово.

Едно по едно семействата се връщаха по домовете си, за да поемат отново нишката на живота си във Венеция и в Квартала на чудесата. Само семейство Трианини продължаваше да си седи в малката къщичка на острова, при това по много особена причина.

Абатесата бе изпратила съобщение за малко местно затруднение. Къщата на семейство Трианини, намираща се точно до църквата, била в момента заета. Фейра започна да разпитва сестра Бенедета — монахинята, която донесе съобщението, още докато жената завързваше лодката си на вълнолома.

— Би трябвало да се очаква, нали така? — попита момичето. — Пожарът остави без дом мнозина, така че не можем да обвиняваме семействата, че си търсят подслон.

— Само че не е семейство — отговори делово монахинята. — Това е един демон. Доколкото разбирам, огнен демон, който е приел формата на гущер.

Фейра отстъпи крачка назад, оглеждайки лицето на сестра Бенедета за признаци, че се шегува, но изражението на монахинята бе напълно сериозно. Тя сви широките си рамене — демоните бяха част от работата й.

— Ще наблюдаваме, ще чакаме и ще се молим, и ще изпратим съобщение, когато успеем да прогоним демона гущер от къщата. Но дотогава семейство Трианини трябва да чакат, най-малко седмица.

* * *

Фейра прие с облекчение вестта за забавянето на отпътуването на приятелите й, но то бе придружено и от едно дребно, тайно безпокойство. Понякога се питаше какво ли ще стане, когато двамата с Анибале останат сами на острова.

Тази нощ тя отново го сънува. Сънува горещината му, тежестта му върху нея — задушаваща, чувствена. Събуди се, плувнала в пот и задъхваща се, сякаш някой бе поставил ръка върху устата й и не й позволяваше да диша. С потта дойде и срамът. Фейра стана от леглото си и слезе тихо на долния етаж, където огънят все още гореше. Видя Библията, която абатесата й беше подарила — лежеше все така върху полицата на камината, където я беше оставила. Не желаеше да вижда тази книга в къщата си, но сърце не й даваше да изгори подарък, поднесен й с такава доброта.

В Константинопол името на Бога се считаше за свещено. Написано върху хартия, дори самата хартия, пък била тя и откъснато ъгълче от ръкопис, автоматично придобиваше свещена стойност. Тъй като хората носеха често подобни хартийки из гънките на дрехите си, не бе необичайно да ги изгубят по улицата и гражданите на Константинопол ги вдигаха и ги прикрепваха по стените. Именно поради тази причина някои от стените на сградите в по-натоварените улици на града бяха почти изцяло покрити с името на Бога. Затова Фейра нямаше никакво желание да гори Библията — въпреки че богът, за когото се говореше там, не беше нейният, тя се страхуваше да извърши подобно светотатство.

Изведнъж й стана ужасно горещо и тя излезе в нощта така, както си беше — в дългата си риза. Земята под босите й крака беше студена и тя усети така чаканият хлад да прониква на тръпки през кожата й. Небето бе осветено от дебела пролетна луна, достойно съперничеща на слънцето, небесният свод бе обсипан със звезди и всяка отделна тревичка в краката й се виждаше така, сякаш беше ден.

Тръгна през зелената морава към тедзона. Дългата й риза се влачеше сред росата, попиваше я и постепенно натежаваше. Луната осветяваше изцяло обширния атриум на празната болница и призраците на онези, които Фейра бе лекувала, се разлетяха при появата й. Както и през всеки друг ден, така и сега тя видя на стената край вратата изписаните графити. Буквите като че ли проблясваха под лунната светлина, показвайки й отново познатия османски кораб и калиграфията, които някога бяха такова успокоение за душата й.

Надписите по стените разказваха за някогашната търпимост към многобройните народи, които идваха, за да търгуват тук, за взаимно полезните връзки, за разменната страна на търговията. Онази Венеция е била истински врящ казан от националности, раси и религии, с цветове, многобройни като цветовете през призма, и Фейра можеше само да се надява, че с отминаването на чумата старата Венеция ще се завърне. Напоследък я гризеше усещането, че заедно с четирите коня султанът бе изпратил и пети — с прекратяването на търговията за толкова дълго време Мурад III сякаш бе срязал артериите, които поддържаха този град жив.

Фейра протегна ръка и докосна думата, която бе изписана най-ясно — Константинопол. Някога тази дума бе за нея символ на дома. А сега нейният дом бе на този остров.

* * *

На връщане Фейра погледна към къщата на Анибале. Беше тъмна. Къщата на семейство Трианини също беше тъмна. Всички къщички тънеха в непрогледен мрак. На нея обаче още не й се прибираше и затова реши да се разходи до къщичката на пазача. Тя си седеше все така отворена, както беше вече дни наред — в сянката зад комина се виждаше столът на Салве.

Фейра излезе през портите и се насочи право към вълнолома, откъдето този следобед бе изпратила сестра Бенедета. Загледа се в лагуната, в сребърната лунна пътека върху водата, отвеждаща до хоризонта, където морето се срещаше с нощта. Докато си стоеше така и гледаше, пътеката бе прорязана от безброй последователни вълнички светлина.

Лодка.

Фейра гледаше, незнайно защо напълно вцепенена, със сърце, туптящо в гърлото, осъзнала, че лодката се отдалечаваше от острова, а не се приближаваше. Впери очи в светлината на луната. В лодката се виждаше лодкар, но не и пътник. Но какво означаваше всичко това?

Фейра пристъпи напред и върху дървения вълнолом видя следи от стъпки. Но това не бяха стъпки на човешко същество. Единият от отпечатъците приличаше на копито с два пръста, а другият имаше три.

Като на гущер.

Тя приклекна и докосна отпечатъка. Беше все още мокър и излъчваше някаква позната миризма. Натопи пръсти в него, вдигна ги под светлината на луната и разтърка палеца и показалеца си. После ги доближи до носа си и помириса. Миришеше на зехтин.

Извъртя се бързо, все така клекнала, и се загледа в портата в стената. Странните отпечатъци продължаваха до портиерската къщичка и отвъд. Тя се изправи, но тъй като го направи твърде бързо, леко се залюля от виене на свят. Остана на място, за да дойде на себе си. Някой наистина бе пристигнал на острова. Някой, върху чиито отпечатъци тя в момента стоеше.

Фейра проследи отпечатъците пред портиерската къщичка, но в тревата изгуби следата. Поклати глава. Приказките на сестра Бенедета за демони във вид на гущери бяха объркали ума й. Онова, от което имаше нужда сега, бе да се наспи.

Първото нещо, което видя, когато отвори вратата на къщичката си, бяха страниците от Библията, изтръгнати от книгата и разпръснати из цялата стая. След това зърна купчина дрехи върху дъските на пода — огромна пелерина, риза и бричове.

Накрая видя и самия демон — изпънал пред огъня одраното си тяло, като че ли излязъл от самите пламъци.

* * *

Фейра припадна на близкия стол. Когато отвори очи, й се прииска пак да ги затвори.

Вече виждаше, че нещото на пода е мъж, но без кожа и почти без плът. Той заговори — по-точно издаде някакъв подобен на говор звук, защото липсваха и устните му.

— Прости ми. Не мога да нося дрехи върху тялото си, нито обувки на краката си.

Гледката накара Фейра да си спомни за забранените графики на Андреас Везалий, обявени за дяволски от християнската църква, които двамата с Анибале обичаха да разглеждат вечер. Спомни си за труповете, представени без кожа, за да се видят и научат устройството и вида на мускулите и сухожилията. Съществото пред нея бе абсолютно същото, само дето вървеше и имаше очи на главата си. Това чудовище бе излязло от научна книга, но в обезобразената си ръка държеше книга на вярата — останките от Библията, която абатесата й бе подарила.

Тогава Фейра разбра, че се намира в някакъв кошмар, защото разбираше перфектно езика на демона. Извърна глава и погледна към страниците с латински букви от свещеното писание, разпръснати из стаята й.

— Ти ли направи това? — прошепна.

Нещото изглеждаше развълнувано от нещо и заклати аленочервената си глава.

— Не мога да го намеря. Опитах, но не мога!

— Какво не можеш да намериш?

— Белия кон. Еничарите са родени като християни. Баща ми беше командир на стражите в Искендерун и последовател на пророка пастир. Затова аз познавах тази книга на неверниците много преди да ме доведат в Константинопол и да приема светлината на истинския Бог.

Мъглата на кошмара й бе пронизана от познато име.

— Но кой си ти?

Той насочи към нея своите ужасни очи без вежди и без мигли, горящи от останалите без кожа орбити с огън, който бе виждала и преди.

— Не ме ли позна? — попита нещото.

Тя бавно кимна и изрече внимателно:

— Познах те. Ти си Такат Туран.

В двореца на дожа бе видяла със собствените си очи как огънят плъзва по тялото му. Но как е възможно да е оцелял?

— Но… пожарът… Мислех си, че си загинал в пожара.

— Загинах.

Тогава тя приклекна, ужасена от страданието му.

— Какво би те облекчило поне малко? — но тогава си спомни отпечатъците по вълнолома и извика: — Зехтин, нали?

Нещото кимна.

— И един доктор ми даде сок от мак.

Фейра протегна ръка към медицинския шкаф, опитвайки се да не диша, защото плътта му вонеше на разложение. Наля от черната отвара директно в устата му и макар част от нея да се изгуби по обгорените му бузи, друга част той все пак успя да глътне. Това като че ли му даде малко сили.

— Искам да те помоля за услуга — каза.

— Мен?

— Умирам.

Моментът не бе подходящ за лъжи, затова тя потвърди:

— Така е — и внезапно цялата картина се подреди в съзнанието й като мозайка. — Четвъртият кон е Смъртта!

— Да. А сега аз ще го приветствам очи в очи.

Но този път тя реши да изкопчи колкото е възможно повече информация.

— Не става въпрос само за твоята смърт, нали? Има много повече. Първият кон, черният, беше Чумата. Баща ми я докара с кораба си. Вторият кон — червеният, беше Огънят. Смъртта обаче е четвъртият кон, бледият. Какво е третият кон?

Той мълчеше, затворил очи.

Тя продължи да настоява:

— Какво е белият кон?

— Няма време. Жребият е хвърлен. Но трябва да те помоля за една последна услуга. Искам да изпратиш костите ми обратно в Константинопол. Трябва да бъда погребан сред правоверните, за да си взема наградата в рая. Обещаваш ли?

Този път обаче Фейра беше безмилостна.

— Кажи ми за белия кон! — изрече с глас, студен като камък. — Първо ми кажи за него, иначе ще те заровя под камъните на църквата! Тук, съвсем наблизо, има храм на свети Вартоломей — приведе се над демонското му лице и изсъска: — Кълна се, че ще повдигна плочите и под самия олтар, ако трябва, и ще те заровя под тях! Кажи ми веднага! Белият кон — какво е? Какво още трябва да сполети Венеция?

— И ако кажа? — изгъгна той, губейки пак сили.

Тя се насили да говори по-меко, когато каза:

— Ще поставя костите ти в специален сандък и ще ги изпратя… — замисли се. Не на султана, защото той надали щеше да погребе с почести този човек, който бе дал живота си за него. — Ще ги изпратя на Хаджи Муса, главният лекар на Топкапъ сарай! — отсече уверено. — Той ще ги предаде на свещениците и ще ги накара да се молят за теб и да те погребат при правоверните. А сега ми кажи за белия кон!

— В Топкапъ сарай има една зала — започнаха да редят подобията на устни. — Личната зала на султана. Видях я веднъж, когато получавах заповедите си. Там има мраморен под, изписан с картата на седемте морета и на всички земи.

Търпението на Фейра беше на привършване. Очевидно бе, че мисълта на Такат започваше да се отнася, както тя бе виждала често при умиращите.

— Има си много флотилии с кораби… нашият господар… да, излети от много метали — продължи още по-несвързано гущерът. — Корабите са високи до коляното му. И той може да ги движи, точно както Аллах движи смъртните с ръката си.

Фейра стисна зъби — не му оставаше още много време. Прекосяването на лагуната очевидно бе отнело и последните му сили. А само като си представи какво ли му е струвало да понася солените морски пръски по оголената си плът, тя потрепери. Сега обаче го сграбчи по мазните рамене и го разтърси, впивайки пръсти в мускулите му.

— Остави ги металните кораби! Кажи ми, бързо и ясно!

Той извърна кошмарните си очи към нея и прошепна:

— Белият кон е Войната!

Фейра замръзна на място. После го подкани с леко кимване:

— Продължавай!

— Планът на султана беше да отслаби града чрез чумата и пожара. Първите коне бяха само предвестниците. Сега, с пролетния прилив той изпраща армада, за да превземе Венеция. Това ще бъде най-голямата морска битка, виждана някога. Дори Лепанто ще бледнее пред нея!

Фейра виждаше каква болка изпитва, когато говори — остатъкът от устните му беше изпънат силно над почернелите и изпочупени зъби в постоянно озъбена усмивка — но се налагаше да разбере всичко.

— Кога?

— Атаката ще започне в двайсет и деветия ден от майис. Този ден има голямо значение за султана заради събитията от 1453 година.

— 1453-та ли? — смръщи се Фейра.

— Може би знаеш деня по-добре по нашия календар — 857 година.

Фейра бавно издиша. Всички турски деца научаваха тази дата още в първите класове в училище — денят на най-големия триумф на Османската империя над Западния свят.

— Падането на Константинопол — изрече тихо.

Но към този момент нещото можеше вече само да кимне.

По християнския календар тази съдбоносна дата се падаше след две седмици. Значи се налагаше тя да се намеси още веднъж, за да спаси Венеция от последното изпитание.

Но за Такат Туран вече нямаше спасение. Тя му даде още отвара от мак, но той бързо отпадаше и вече нямаше сили дори да задържи течността между останалите си без устни уста. Фейра намаза обгореното му тяло, но с умирането на огъня в камината си замина и той — сякаш Саламандъра не можеше да живее без своите пламъци.

* * *

Фейра грабна една лопата, отиде до кладенеца, където пръстта беше най-мека и собственоръчно изкопа гроба му. Уви Такат в собствената му пелерина и с влачене го отнесе до дупката, където просто го изтърколи чрез дрехата. Докато покриваше тялото му с пръст и миризмата на торф постепенно поглъщаше вонята на изпечената му плът, пръстенът на майка й излезе изпод бандажа й и се измъкна от панделката си.

Сред сивата светлина на зората тя започна да върти пръстена, докато накрая отгоре се озова третият кон. Загледа се в красивото му бяло тяло, изваяно майсторски в кристала.

Усети, че някой я наблюдава. Каменният лъв на кладенеца я гледаше над книгата си. Фейра остави пръстена и му заговори:

— Ти знаеше ли, че ще стане така? Предвиждаше ли го?

Лъвът мълчеше.

— Е, в такъв случай пази и тази тайна!

И изпълнена от внезапен гняв, тя заби лопатата дълбоко в пръстта и се изправи трепереща до нея.

* * *

Когато се върна в къщичката си, изобщо не погледна покритите със зехтин дъски. Събра разпръснатите страници на Библията и започна да ги разглежда, докато накрая не откри „Откровението на Йоана“, което си бе отбелязала още първия път.

„Тогава се появи друг кон, снежнобял. Яздещият на него бе получил силата да отнеме мира от земята и да накара човеците да се избиват един друг. На него му се даде голяма сабя.“

Запъти се към огнището с намерението да хвърли страниците върху тлеещите въглени, но се спря и ги пъхна в една пукнатина над лавицата. След това се насочи към раклата под прозореца. Бе прибрала тук зелената рокля, като преди това бе впръскала малко камфор между гънките й против молци. Бе си мислела, че никога повече няма да й се наложи да я облече, но се оказа, че бе грешала и за това — както бе грешала вече толкова много пъти, че с нападението на султанските коне е свършено.

Докато зората пъплеше, Фейра се облече внимателно, приглади роклята по тялото си, нави косата си на пръстите си и я вдигна нагоре във венециански стил. Защото, когато слънцето изгрееше на хоризонта, тя трябваше да отиде във Венеция при Андреа Паладио.

Бе настъпил моментът за среща с дожа.