Марина Фиорато
Венецианският договор (4)

Трета глава

— Аз съм Сесилия Бафо.

Фейра бе приседнала отново на ръба на леглото на Нурбану. Валиде султан изглеждаше немощна, а бледата й кожа бе потъмняла дори повече от преди. Кръвта във вените й буквално вреше. Отровата постепенно я превземаше. В други случаи Фейра би си помислила, че господарката й бълнува, но благодарение на опита си виждаше, че тя е все още съвсем на себе си, в пълно съзнание. Момичето поклати объркано глава и промърмори:

— Какво искате да кажете, господарке?

Валиде султан се опита да се измъкне малко по-нагоре на възглавниците си и попита:

— Какво знаещ за мен?

Фейра повтори като папагал чутото от Келебек:

— Знам, че сте била отвлечена от корсари и доведена тук при султан Селим, нека почива в светлината на рая! — Фейра бе наясно, че турските конници всяваха страх по целия свят — превъзхождаха всички останали в битките, спускаха се от хълмовете към врага си, пищейки като банши.

— Отвлечена от корсари, значи — усмихна се едва-едва Нурбану. — Да, така гласеше легендата за мен — отвлечена от корсари. Но това не е нито половината, нито четвъртината, нито дори съвсем малка частица от моята история.

— Мислех си, че знам всичко за вас — смотолеви объркано Фейра, защото през годините двете си бяха споделяли много тайни.

— Говори ми на нашия език!

Фейра разбра, че господарката й има предвид финикийския език. Но щом щяха да си говорят на този език, значи й предстоеше да чуе голяма тайна. Много по-голяма дори от времето, когато Нурбану бе крила смъртта на съпруга си Селим в продължение на три дена, докато не пристигне синът й от провинцията — наследникът, настоящият султан. Много по-голяма дори от времето, когато Фейра бе помогнала на господарката си да отклони пари от съкровищницата и да отнесе няколко сандъчета жълтици на архитекта Мимар Синан, който градеше джамия в чест на Нурбану. Много по-голяма дори от времето, когато Фейра бе уреждала срещи между валиде султан и нейните съюзници от различни краища на света, за да се противопостави на прибързаните политически решения на сина си или най-малкото да ги смекчи.

— Финикийският ми е доста труден — отбеляза момичето.

— Фейра, не е финикийски. Венециански е!

Ето как една дума, недоразбрана в детството й, сега се превърна в парола, която разтвори пред Фейра цяла карта. Устата й също се отвори.

Нурбану въздъхна дълбоко и продължително и рече:

— Да, аз съм венецианка. Но позволих на всички да го забравят. Всъщност и аз самата почти го бях забравила. Но в предишния си живот, в младостта си, бях Сесилия Бафо, дъщеря на Николо Вениер.

— Вениер ли? — едва успя да изрече Фейра името, което в Константинопол се считаше за проклятие.

— Да — кимна и се усмихна леко Нурбану, доловила интонацията на момичето. — Чичо ми е Себастиано Вениер, главният адмирал от битката при Лепанто и дож на Венеция!

Нищо чудно тогава, че на народа му беше позволено да забрави този факт. Венецианците бяха врагове на турците от векове, бяха плячкосвали златото им, бяха изнасилвали жените им и даже бяха осквернявали гробовете на султаните им. Венецианските мародери бяха извадили короната на Мехмед II заедно с косата му. Ала най-лошият от всички, най-ненавистният от тези пирати и завоеватели беше Себастиано Вениер — водачът на бойния кораб, наречен Венеция. Името на дожа биваше оплювано ежедневно в памфлетите, продавани по улиците, образът му беше ежедневно изгарян по сокаците.

Откакто той бе съкрушил османския флот само преди няколко години по време на битката при Лепанто, султанът и неговите хора не спираха да кроят планове за отмъщение.

— Да, няма начин да не си забелязала, че синът ми не питае голяма любов към мен — сякаш разчела мислите й, продължи Нурбану. — Той смята, че политиката ми е провенецианска, че съм пристрастна към стария си дом. И всъщност е прав — валиде султан насочи към прозореца очи, които обаче виждаха съвсем друга гледка от външната. — О, Фейра, виждала ли си град, който се носи по морето? Виждала ли си някога кули, които се издигат към небето като стрели, а не седят приклекнали като кубета? Виждала ли си острие на меч, което е право, а не извито? Виждала ли си стъкло, което блести като скъпоценен камък, и палати, в които твърдият камък е издялан деликатно като дантела? Ето че сега синът ми крои заговор да причини най-големите злини на Венеция и само ти можеш да предотвратиш това!

— Кой, аз ли?!

— Да, Фейра, ти! Ти си моята кира, моят пратеник пред света! Но светът е много по-голям от този град, скъпа. Затова ще те изпратя на най-трудната от всички мисии досега!

— Защо аз?

— За да разбереш, се налага да узнаеш моята лична история. Родена съм с името Сесилия Бафо, дъщеря на Николо Вениер и Виоланте Бафо. Баща ми беше лорд на Парос, управител на хилядите малки островчета край бреговете на Гърция, наречени Циклади, които се намират под владичеството на Република Венеция. Въпреки че по онова време живеех принципно във Венеция, през лятото на 1555 година, което е 962 по нашето броене, бях на гости на баща си.

„Преди двадесет и една години“ — помисли си Фейра. Преди самата тя да бъде родена.

— И именно там ви заловиха, така ли?

— В известен смисъл да. В нашия дворец в Парос беше организиран голям бал с маски в чест на моя годеж. Трябваше да бъда дадена на Ридолфо Фалиери, изключително богат мъж, но в нощта, когато му бях дадена, аз се влюбих.

— Значи е бил добър човек, така ли?

— Ни най-малко. Беше стар и жесток, и прегърбен от годините. Бракът беше изцяло династичен. Не, влюбих се, но не в него. На бала е маски имаше един морски капитан, младо протеже на султана, чийто кораб бе закотвен на нашия остров, за да се запаси с провизии. В рамките на само един час аз му се отдадох. Е, имаше и корсари — неговият екипаж. Взехме коне от бащината ми конюшня и бързо отидохме на брега, но аз тръгнах доброволно. От една страна, копнеех да избягам от Ридолфо, но далеч повече от това не можех да понеса капитанът да отплава без мен!

Фейра започна да навива чаршафите между пръстите си и накрая изрече тихо:

— Обичали сте баща ми.

Това беше твърдение, не въпрос.

— Да, обичах баща ти — потвърди господарката й. Загледа Фейра с присвити очи и добави: — И докато стигнем до Константинопол, аз вече бях трудна.

Фейра замълча. Забеляза, че господарката й се затруднява все повече и повече да говори, завалянето в думите й започваше да се усеща. Затова не смееше дори да си поеме дъх — знаеше, че на всяка цена трябва да чуе следващата част от разказа.

— О, Фейра, аз не бях толкова внимателна, колкото сега си ти! Виждам начина, по който се обличаш, забелязвам колко усилия влагаш, за да скриеш светлия тен на кожата си. Аз обаче бях безразсъдна. Разхождах си се по „Султанахмет“ в прекрасните си венециански рокли, разцъфнала от любов и от гордост с детето си, с непокрито лице и коса, пусната на къдрици. В ония години бях много красива, Фейра, имах златиста коса, перлена кожа и очи с цвета на морето. Един ден, докато се връщах от пазара, покрай мен мина носилка. Вътре беше султан Селим. Изведнъж вятърът духна, една от завесите се отвори и за момент погледите ни се срещнаха. Това беше достатъчно. До залез-слънце бях вече в харема, беше ми дадено името Нурбану Афифе и така Сесилия Бафо престана да съществува.

— Какво направи баща ми?

По лицето на Сесилия премина мрачна усмивка и тя отговори:

— Той изпадна в луд бяс. Пристигна в двореца, разби вратите с голи ръце и поиска да му върнат любовницата му, която носи в утробата си неговото дете. Охраната го отведе при султана, където го уведомиха, че ако детето се роди момче, ще бъде убито, за да не бъде пречка за истинските наследници, които по-късно моето тяло ще роди. Самият султан нито веднъж не легна с мен, докато детето не се роди. Чакаше, за да ме превърне в своя. Това бяха най-ужасните ми няколко месеца, Фейра, да чакам раждането на детето си и да не знам дали ще живее, или ще умре!

— Но детето беше момиче, нали?

Фейра вече нямаше нужда от утвърдителното кимване на Сесилия. Внезапно всичко й стана ясно — ежедневните й посещения в харема, откакто се помнеше; фактът, че господарката й не й бе повишила глас нито веднъж досега, с изключение на днес; фактът, че Нурбану собственоръчно я беше научила да чете и да пише, и да говори езика на нейната младост; фактът, че тя поощряваше всячески интересите й към медицината, за да й помогне да се сдобие със знания, каквито другите жени рядко получаваха.

— В замяна на подчинението си баща ти получи висок ранг и обществен статус, а после получи и теб, за да те отгледа в мир в своя дом. Беше му разрешено да те задържи при две условия: да положи обет за безпрекословна вярност на султана и неговите наследници и да обещае, че никога повече няма да прави опити да ме вижда. И аз наистина не съм го виждала, Фейра, нито веднъж от онзи далечен ден до днешния — очите на Нурбану придобиха стъклен блясък. — Към момента, когато се срещнахме с венецианците при Лепанто, баща ти вече беше адмирал — със същия ранг, с който беше и чичо ми, настоящият дож на Венеция. Наблюдавах всичко от същия този прозорец, Фейра, напрегнала взор. Представях си, че виждам чак до протока Патрас, където се срещнаха двете флоти и където любимият ми Тимурхан и чичо ми Себастиано се биеха един срещу друг с оръдия и огън, под ръководството на съпруга ми Селим.

За да я чува, Фейра вече трябваше да се приведе към нея.

— С течение на времето станах пак щастлива. Постепенно заобичах господаря ми, султана — разбира се, не със страстта на младостта, която питаех към баща ти, но със силата на уважението и приятелството. Той беше добър и мил човек, разликата между него и сина ни е като между деня и нощта. Научих се да бъда незаменима и бързо се издигнах от фаворитка до наложница, от наложница до кадън, от кадън до султана. Постепенно започнах да използвам влиянието си, за да поощрявам провенецианската политика. Но както добре знаеш, когато съпругът ми почина, всичко това свърши. Сигурно си спомняш, Фейра, колко усилия положихме да осигурим трона на Мурад и сигурно вече разбираш защо само на теб можех да се доверя да ми помогнеш в това начинание. Но вече ми е ясно, че щеше да бъде по-добре, ако бях позволила на съперниците на Мурад да му отнемат трона, защото синът ми е същинско въплъщение на злото и е обсебен от омраза към Венеция, а оттам — и към мен.

Фейра вече се изкачи напълно в леглото и приближи ухо към изсъхналите и напукани устни на господарката си. Валиде султан постави едната си подута от отровата ръка върху тялото на Фейра в непохватен опит за прегръдка и я дари с призрачна усмивка, като че ли тази близост я бе изпълнила с голямо щастие.

— Не ме съжалявай! През всичките тези години ме е крепяла тайната утеха да имам дете, което е светлина за очите ми. Той, синът ми, не знае коя си всъщност, защото беше роден година по-късно, а моите слугини опазиха докрай тайната ми. Така бях в състояние да те държа близо до себе си и да те гледам как растеш. Ти си толкова умна, храбра и мила! Всеки ден виждам в теб Тимурхан! — мисълта за старата й любов й върна донякъде силите и гласът й стана малко по-разбираем. — Но за нищо на света не трябва да му казваш за това, обещай ми! Много е важно да не му казваш, защото той е играч в тази трагедия на сина ми — вдигна подпухналата си ръка и с видимо усилие я постави върху бузата на Фейра. — Ако можех да си поискам едно нещо, бих поискала ти да не си чак толкова красива. Затова е добре, че скоро ще напуснеш този град.

— Защо трябва да го напусна? — прошепна уплашено Фейра.

— Защото синът ми крои срещу Венеция най-пъкления заговор на света… — ръката, поставена върху бузата на Фейра, се разтрепери. В случая гневът беше най-големият враг на господарката й, защото караше кръвта й да се втурне по-бързо и течностите да заврат, което щеше да рече, че спорите на отровата вече нахлуваха в органите й.

— Спокойно! Отпуснете се!

Нурбану свали бавно ръката си и сякаш започна да кърши пръсти. Но не беше така, просто се опитваше да измъкне един пръстен от подутия си и вече разкривен пръст — кристалната халка, която никога не сваляше.

— Вземи това — изфъфли накрая. Очите й се затвориха и речта й стана още по-неясна. — Кажи на чичо ми, дожа. А ако имаш нужда от убежище, има една къща със златен пергел над вратата. Там живее един мъж на име Събота. Той ще ти помогне.

Фейра пое пръстена, без да го поглежда. Почти не бе чула нищо от казаното след споменаването на дожа. Подпря се на лакът, изпълнена с ужас, и прошепна:

— Какво да му кажа?

Но очите на Нурбану бяха безизразни и вторачени нагоре.

— Къде да отнеса този пръстен?

Очите на Сесилия Бафо се разшириха, а след това се затвориха. И със затворени очи тя изрече:

— Във Венеция, разбира се.

Фейра се приведе и постави буза върху устните на господарката си. Все още не можеше да произнесе „мамо“. Дишането на валиде султан беше кратко, но ритмично. Все още бе жива, но момичето знаеше, че няма никакъв смисъл да я буди. Един шок вероятно щеше да дойде в повече за разбитото й сърце.

Погледна през прозореца към морето, което отвеждаше до Венеция. Слънцето беше високо в небето, лодките и корабите се тълпяха в устието на Босфора. Някаква странна алхимия беше превърнала синьо-зелените води в злато. Мънички лодки сновяха през протока между Пера и обратно, някои от тях приготвяйки платна за по-далечни брегове. „Колко безсърдечно! — помисли си Фейра. — Как е възможно търговията да продължава, как е възможно хората все така да имат нужда от коприна, сол и шафран, когато тук приключва своя път един човешки живот?!“

Фейра бе седяла край ложето на смъртта много пъти преди и знаеше, че когато умиращите имат да кажат нещо важно, рядко успяваха да го произнесат високо и ясно, а по-скоро се задавяха с думата и издъхваха — за разлика от легендите, които османските разказвачи предпочитаха да разпространяват.

Последната надежда на момичето бе, че Нурбану ще се събуди истински един последен път, преди отровата да я превземе напълно, че тялото и ще направи едно последно усилие да се пребори със спорите на дървото на Вартоломей. Но не можеше да очаква валиде султан да дойде отново в пълното съзнание, в което беше доскоро. Фейра беше благодарна, че бе имала време да изслуша историята на майка си — и своята собствена, между другото — но сега се налагаше да чуе какво точно иска господарката й от нея и какво е значението на пръстена.

Завъртя пръстена на пръста си под светлината на утрото. Беше красив, истински шедьовър на изкуството — кристалната халка бе съвсем прозрачна, с някакъв цветен надпис върху нея. Но като се загледа по-внимателно, Фейра видя, че цветовете всъщност не оформят надписи, а представляваха фигури — миниатюрни коне, четири на брой, галопиращи по цялото протежение на халката. Вторачи се още по-силно. Бяха направени много умело, издълбани в кристала с някакъв инструмент, който трябва да е бил с размерите на върха на игла. Всеки кон беше с различен цвят от останалите — единият беше черен, вторият червен, третият бял, а четвъртият в жълто-зеленикавия нюанс на жлъчката. И макар че преди не повече от час, в залата Самахане тя бе обмисляла варианта да избяга с баща си, сега Фейра разбра, че няма право да изоставя пациентката си. Налагаше се да узнае всичко.

Не й се наложи да чака дълго.

— Фейра, Фейра… — беше не повече от шепот.

Фейра обгърна с ръка китката на по-възрастната жена.

— Дойди и виж! — изрече тя и от устата й се разнесе зловреден дъх, като че ли самата смърт изпълзяваше оттам. — Те идват!

— Кои? — попита момичето.

— Четиримата конници.

Очевидно умът на Нурбану бе започнал да се обърква. Тя правеше някаква асоциация с пръстена, който бе подарила на Фейра, а може би и с четиримата конници, които я бяха измъкнали от Парос. Фейра заговори успокоително:

— Не, не идват!

— О, да, идват! Виждам ги! И носят смърт! — сините като морето очи се изцъклиха страшно.

— Не, не идват — продължи да я успокоява Фейра. — Оттук виждам чак до Пера, а там има само няколко лодки. В стаята също няма никой, както и пред вратата.

— Те не идват към мен! — изрече изведнъж възмутено умиращата жена. — Яздят към Венеция! Четиримата конници на Апокалипсиса наближават Венеция! Те се носят над вълните с бели коне, но само единият от тях е истински бял, а другите са с други нюанси.

Фейра сведе отново поглед към миниатюрните гравюри на пръстена. Един от конете беше боядисан в бяло. „Само единият от тях е истински бял, другите са с други нюанси.“ Може би господарката й всъщност не бълнуваше.

— Какво искате да кажете? Какво носят тези ездачи?

— Дойди и виж, дойди, дойди и виж!

Фейра се приближи, колкото можа.

— Тук съм, господарке.

Внезапно Нурбану се изправи рязко в леглото и заговори с глас, чиято сила противоречеше напълно на изнуреното й тяло:

— И когато Агнето отвори третия печат, чух третото живо същество да казва: „Дойди и виж!“. И видях, и ето черен кон, и яздещият на него имаше везни в ръката си. И чух нещо като глас отсред четирите живи същества, който казваше: „Един шиник пшеница за надница и три шиника ечемик за надница, а маслото и виното не повреждай!“^[1].

После се отпусна безсилно на възглавниците и едва чуто завърши:

— Писано е! Писано е в Книгата!

Фейра се разтревожи. Дотук не бе успяла да схване нищо. Валиде султан хабеше думите си. Съвсем скоро нямаше да може да каже нищичко, но пилееше слова за масло и вино?

— Каква книга?

— Не съм я чела от години. Тук не ми позволяват. Книгата, Книгата на книгите! Там се говори за Четиримата конници на Апокалипсиса. Дойди и виж, дойди и виж, и дойди и виж и дойди…

Очите й се втренчиха неподвижно нагоре и Фейра разбра, че за валиде султан времето на тази земя свършваше. Пробва с различен въпрос:

— Какво мога да сторя аз?

— Първият кон го води Тимурхан, черният кон, в неговия кораб. Върви с него да му попречиш! Плътно след него върви червеният кон. А когато дойде третият кон, белият кон, завоевателят, с Венеция ще бъде свършено! Тогава бледият кон ще бъде цар на всички земи, защото той е онзи, който е най-страховитият, той е онзи, от когото човеците най-много се страхуват!

— Кой е бледият кон?

— Смъртта.

Кратката думичка отекна в цялата стая. Изглеждаше да е краят, последното дихание. Но после валиде султан внезапно извърна глава на възглавниците си и погледна Фейра в очите. После заговори доста нормално:

— Ще умра ли?

В гърлото на Фейра се появи някаква неприятна буца, подобно на камък, който блокираше гласа й. Но тя никога не бе лъгала господарката си. Не излъга и сега.

— Да — прошепна.

И ролите изведнъж се размениха — сякаш валиде султан беше дъщерята, а Фейра — майката. Сесилия Бафо изрече с уплашен като на момиченце глас:

— Ще боли ли?

Фейра си спомни за сокола чучулигар, на който беше дала спорите от дървото на Вартоломей. За това как птицата бе изглеждала два, три часа след отравянето. Представи си и как ще изглежда валиде султан след още един час и как ще се чувстват органите й, когато се превърнат в пихтия. Затова, с огромна мъка на сърце, последното нещо, което предпочете да каже на майка си, бе лъжа:

— Не, нищо няма да усетиш.

* * *

След още един час Фейра беше повече от сигурна, че господарката й е мъртва.

Очите на валиде султан бяха ококорени невиждащо нагоре, плътта й беше сгърчена и почерняла като рана. Фейра затвори нежно сините като морето очи — това море и онова, което носеше в люлката си Венеция — а после излезе на пръсти от стаята.

Знаеше, че е време да намери доктора. Олюлявайки се, тя се отправи към Фонтана на пречистването. Последният път, когато беше тук, светът й си беше напълно на мястото си. А сега бъдещето й бе абсолютно несигурно, да не говорим пък, че в рамките на няколко часа бе намерила майка си само за да я изгуби завинаги.

Изпрати един от черните евнуси да повика лекаря, а когато той се появи, Фейра видя, че старецът не изглежда много по-различно от господарката й. Беше сив като пепел и трепереше, а тюрбанът му се клатеше. Тя му се поклони и каза:

— Изглежда, че вече знаете, учителю, онова, което дойдох да ви съобщя.

Хаджи Муса я изгледа така, сякаш бе погледнал в собствения си гроб, и смотолеви:

— Фейра, трябва да ти кажа, че баща ти е в огромна опасност! Не му позволявай да отплава!

— Баща ми ли? Но аз дойдох да ви кажа, че моята… — замълча за момент — моята господарка се спомина. Не знаехте ли?

Но докторът като че ли изобщо не я чуваше.

— И без това вече казах твърде много — продължи да каканиже. — Не му позволявай да отплава! Товарът му е много опасен! Ще го убие!

— Товарът му ли? — вцепени се Фейра. — Какъв е товарът на баща ми? — беше разкъсвана от загубата на Нурбану и силно объркана, а за днес намеците й бяха предостатъчно. Затова му се тросна безцеремонно: — Кажете ми всичко, но без заобикалки!

И нейният учител и покровител, великият Хаджи Муса, видимо се смали пред нея. Отстъпи.

— И без това вече казах твърде много — повтори, а после сложи ръце на устата си и добави: — Преди малко случайно да спомена, че господарката ти умира?

— Вече е мъртва.

Но тази новина като че ли не го впечатли особено, възприе я като дребна подробност.

— В такъв случай, Фейра, се прибери у дома! Веднага! Не трябва да бъдеш тук, когато я открият. И отведи баща си, надалеч! Не му позволявай да отплава!

— Почакайте! — повика го тя.

Но той вече бързаше обратно към основната част на двореца.

— И без това казах твърде много — подвикна през рамо. — Това е напълно достатъчно да ми вземат главата. Ако кажа още, до довечера ще съм мъртвец!

Фейра го проследи как се скрива зад колоните и разбра, че никога повече няма да го види.

* * *

И тъй като не знаеше какво друго да стори, тя пое през тихите вътрешни дворове по посока на дворцовите порти. Майка й й беше заръчала да тръгне с Тимурхан. Наставникът й я беше предупредил за нищо на света да не позволява на баща си да отплава. И двамата бяха говорили за товара на кораба му. Нурбану го бе нарекла черен кон, а Хаджи Муса й бе казал, че този товар ще убие баща й. Изведнъж Фейра се почувства отново като малко дете. Прииска й се да се покатери в скута на Тимурхан, да дръпне брадата му, както правеше, когато беше малка, да се отпусне на гърдите му и да го попита какво трябва да направят.

Докато минаваше покрай покоите на султана, дочу отвътре гръмовния му глас. Ускори крачка, изпълнена с неясния страх, че всеки момент оттам ще изскочи самият Мурад и ще я прониже с ятагана си, защото е позволила майка му да умре. Но ако беше слушала по-внимателно и ако не бързаше толкова, щеше да чуе и още един мъжки глас.

Щеше да успее да разпознае и втория глас. Защото в този момент на аудиенция при султана беше баща й.