Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Venetian Contract, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2016)
Корекция
maskara (2016)

Издание:

Автор: Марина Фиорато

Заглавие: Венецианският договор

Преводач: Антоанета Дончева-Стаматова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Кръгозор

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: Английска

Печатница: Печат Експертпринт ЕООД

Излязла от печат: 1, 2013

Редактор: Анжела Кьосева

Технически редактор: Ангел Йорданов

Художник: Иван Тодоров Домузчиев

Коректор: Мария Тодорова

ISBN: 978-954-771-316-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/401

История

  1. — Добавяне

Седемнайсета глава

Първите лъчи на зората завариха по уличките на Квартала на чудесата да крачи един мъж с птича маска и огромна, развяващата се след него черна пелерина, която метеше паветата.

Човекът спря пред врата с червен кръст върху нея и почука с бастуна си. Едно семейство, облечено в мантии с ниско спуснати качулки и носещо съвсем малко покъщнина, се изниза безшумно от вратата и тръгна след него.

Човекът с птичата маска отиде до следващата врата с червен кръст и там стори същото. Не след дълго след него вече вървеше малка тълпа, която с всеки следващ завой набъбваше все повече и повече.

Пред Църквата на чудесата Анибале даде знак с вдигнат бастун и процесията спря. Той влезе в църквата, в която беше кръстен, но нито коленичи, нито се вторачи в мраморните чудеса на интериора. Вместо това се изкачи по малката стълба до покритата каменна арка, която се извиваше през улицата като бяла дъга и отвеждаше до малкия манастир, свързан с църквата. От решетъчните прозорци виждаше добре очакващите го семейства, скупчени долу на улицата. През сърцето му премина лека паника. Но след като именно той бе поставил началото на всичко това, сега беше длъжен да го доведе до край.

Мина по извитото като дъга покрито мостче над улицата и стигна до вратичката, която се намираше на другата му страна. Почука с бастуна си колкото му бе възможно по-почтително. Вратичката бе отворена от възрастна монахиня с черно расо и бял вимпел. Ла бадеса — абатесата на Ордена на чудесата, с която вчера бе провел дълъг и пространен разговор.

— Готови ли сте, дама бадеса?

— Да — кимна тя с напълно сериозна физиономия. — Всички сме готови!

— Сигурна ли сте?

По устните на абатесата пробяга лека усмивка и тя отвърна:

— Ние сме орден на паството, доторе. И щом паството ни заминава, значи и ние заминаваме с него!

Анибале се обърна и абатесата заедно със сестрите го последваха по стълбите. Той изчака, докато възрастната жена приклекна пред мраморния олтар, прекръсти се, а после прибра набора с нафората. След като се поклони веднъж пред светия параклис, тя изгори два тампона светено масло пред златния кръст и постави кръста внимателно върху мраморния под. После тръгна към сестрите, които стояха почтително на пътеката, без да се обърне нито веднъж към положения на земята кръст. Предишната нощ бе починал свещеникът на тази църква и на този етап тя вече бе престанала да бъде свещен храм — в момента не беше нищо друго, освен красив мраморен мавзолей. Господ си бе заминал от това място, затова сега и сестрите на Църквата на чудесата трябваше да си заминат.

Излязоха навън и Анибале поведе вече порядъчно набъбналата група, подобно на свирача, който бе примамил всички малки деца. Бяха толкова много, че съвсем естествено привлякоха вниманието на минувачите. Впрочем минувачът беше само един — доктор Валнети, който дърпаше количката си с фалшиви бутилирани надежди, зяпна изумено, пусна дръжката на количката и се втурна след Анибале. Младият лекар стисна зъби под маската. Знаеше, че този момент рано или късно ще настъпи.

— Анибале, къде водиш тези хора?

— В моята нова болница.

— Какво по… Къде е тази болница? — запелтечи Валнети.

Анибале мълчеше.

— Но тези пациенти са мои! — изписка Валнети.

— Също така и мои.

— Не можеш да постъпваш така, Казон!

— Но ето, че го правя.

— Ама защо?

— Защото методите ни на работа се различават. Пробвах вашите, а сега смятам да пробвам моите.

Валнети направи опит да го придума:

— Виж сега, ако кажеш, можеш да постигнем някакъв компромис…

— Не мисля, че е възможно! — отсече с леден глас Анибале и мина пред Валнети, но той вдигна ръка пред него.

— Нали знаеш, че аз произхождам от Генуа? — заяви изненадващо.

— Е, и?

— Ами там има една легенда — заговори бързо, опитвайки се да не изостава от Анибале. — Овчарче на име Николас получило видение от Бога и повело хиляди деца през Алпите на кръстоносен поход срещу мюсюлманските неверници — тук вече започна да подтичва. — И всичките тези деца стигнали до Генуа. Николас вярвал, че морето ще се раздели, за да минат, и децата кръстоносци приседнали на брега, за да чакат чудото — пак постави ръка пред Анибале, но този път го сграбчи за мантията. Човката му се сблъска с човката на младия му колега. — Казон, този Николас не е бил никакъв пророк, а само едно глупаво дете!

Анибале го изблъска от пътя си и продължи мълчаливо напред. Валнети се оказа насред потока от хора, напускащи неговия квартал, които започнаха безцеремонно да го избутват от пътя си. Той се опита да ги накара да спрат и да се върнат, но не получи никакъв отговор. И тъй като нямаше никакъв друг избор, освен да се затътри след множеството на Анибале, ги последва до Фондамента Нуове.

Докато Анибале разпределяше семействата по вече чакащите ги лодки, Валнети нямаше какво друго да стори, освен да гледа. Но когато младият лекар скочи в най-голямата лодка, той изстреля:

— Ще те изключа от Консилио медико, добре да знаеш!

— Все ми е едно — сви рамене младият му колега. — Аз просто изпълнявам човешкия си и професионален дълг.

Валнети изсумтя презрително изпод маската си и подхвърли:

— И откога?

Анибале дори и не помисли, преди да отговори.

— Отсега! — отсече, протегна крак и отблъсна лодката от кея.

* * *

Начело на малката си флотилия, Анибале бе взел при себе си в голямата лодка най-тежките случаи. Когато стигнаха Лазарето Ново, той със задоволство забеляза, че Бока бе изпълнил старателно всички инструкции, които му бе дал миналата седмица. Червеният кръст, който доскоро стоеше на вратата на портиерската къщичка, бе изтрит — Анибале не желаеше хората да бъдат допълнително обременявани от подобни мрачни знаци. На вълнолома бе поставен мангал — ако гореше, лодките можеха да спират тук, ако беше студен, нищо не трябваше да се приближава до острова. Точно пред големите порти Бока бе изкопал плитък ров и по заповед на Анибале го бе напълнил с поташ, така че всеки посетител да може да пречисти краката си както на влизане, така и на излизане.

Анибале заръча на останалите лодки да изчакат, след което той лично преведе малката си група от тежко болни през портите — някои бяха на носилки, носени от не толкова болните, други все още успяваха да вървят, трети се препъваха на патерици или се подпираха на другарите си. Анибале ги поведе към тедзона, настани ги на приготвените легла и даде на всеки от тях вода. След това големите порти бяха затворени.

Той се върна при останалите лодки и придружи семействата едно по едно до малките къщички, като им даде строги указания за нищо на света да не припарват до тедзона, независимо колко много им се иска да видят близките и приятелите си. Само две от къщичките останаха незаети — развалината до църквата и къщичката на ъгъла до торезините, която докторът бе отделил за себе си. Остави децата да си играят весело в красивата алея между белите черници, а самият той се запъти към тедзона.

Но първо се отби в малката църквица. Там вече имаше една фигура, приклекнала пред олтара. Анибале отстъпи, за да не нарушава молитвите й, но абатесата се обърна и се изправи.

— Заповядайте! — покани го тя.

Той се приближи малко неуверено и свали широкополата шапка от главата си. Маската с клюна остана самотна.

— Простете за маската — каза той на възрастната жена. — Но тя е повече за ваша безопасност, отколкото за моя — и се поклони непохватно в опит да смекчи проявата си на неуважение, но не към олтара, а към нея. — Не желая да ви притеснявам!

Тя разпери разкривените си от артрита ръце и изрече:

— Не говорех нищо, което да не може да бъде продължено по-късно — посочи към олтара. — Разговорът ни ще продължи цял живот, няма да бъде завършен днес — приглади расото над пищната си талия и попита: — А вие какво правите тук, доторе?

Анибале се заигра с една треска, стърчаща от близката пейка, усмихна се тъжно под маската и й рече:

— Честно? Не знам.

Тя също се усмихна и отбеляза:

— А аз знам. Предстои ви да се заемете с нещо велико! — приседна на близката пейка и го прикани да стори същото. — Когато вчера дойдохте при мен и се погрижихте за горкия отец Орландо, ми напомнихте, че нашият Орден на сестрите на чудесата е бил създаден някога заради инкурабили — нелечимите случаи, които Господ е поразил е проказа и други нелечими заболявания по време на кръстоносните походи. Онези първи пациенти са знаели, че няма цяр за техните болести. Първите наши сестри също са го знаели. Но те са вярвали в Чудото! — загледа се в него и продължи: — Затова, когато дойдохте при мен с това ваше предложение, почувствах в душата си велико смирение и преклонение. Именно затова аз и сестрите ми дойдохме с вас. Нашите първи посестрими са се посветили на чудесата, сега е наш ред да го направим.

Анибале я слушаше, но мълчеше.

Абатесата посочи простичкия дървен кръст, който висеше над олтара.

— Синко, чух цялата история на Валнети. Някои смятат, че е истина. Николас и децата кръстоносци си седели на брега и чакали да се случи чудо. Но не забравяй, че има друга история, много по-велика от тази, част от най-великата история на света. Някога един мъж повел народа си към обетованата земя и по пътя си срещнал море. Обаче той не си седял на брега, за да чака чудо, а ударил с тоягата си по земята и изискал от водите да се разделят! — абатесата се изправи и цветното стъкло на единствения красив прозорец превърна белия й вимпел в пъстроцветна дъга. — И те се разделили, доторе, наистина се разделили!

* * *

С течение на времето малкият остров зажужа от активност като същински пчелен кошер. Сестрите от Ордена на чудесата свършиха прекрасна работа, затваряйки арките на тедзона с плет и кал. Момчето Салве въпреки състоянието си очевидно разбираше по-простички указания и се оказа неоценим помощник, даже много по-добър от баща си Бока. Сред семействата, настанени по къщичките, имаше един майстор на плетища, който ръководеше цялата операция, а сестрите от ордена, добре познати с практичността си, нямаха нищо против да поокалят малко ръцете си.

Анибале изпрати някои от сестрите да купят хубаво ленено платно от пазара отсреща в Трепорти, където чумата все още не беше стигнала. Бока и Салве получиха указания всяка сутрин да вадят чиста вода от кладенеца и да ходят на риболов в лагуната, за да заредят езерцата с пъстърва и стриди. Една от монахините — червенобузеста жена на име сестра Ана, която се оказа специалист по отглеждане на птици, купи два кафеза кокошки — носачки и един петел, и ги постави в малко заграждение към края на острова. Анибале бе убеден, че ако успеят да се изхранват с неща, отгледани само на острова, ще успеят да ограничат заразата.

В едно от семействата имаше учител, който само след няколко дена започна да преподава на момченцата в малката църквица, а монахините се редуваха, за да провеждат редовните литургии в съответните часове и въобще да поддържат ежедневно службите, на които Бока бе най-редовният посетител, а Анибале — най-нередовният. Бока бе дарил с огромна гордост на абатесата бокала, подарен му от Анибале, за да служи за светото причастие. Така една простичка бронзова чаша от вече затворена градска изба се превърна в най-голямата реликва на църквата „Сан Бартоломео“.

Анибале надзираваше всеки дребен детайл от своята малка утопия. Монахините започнаха да превръщат в градина за билки и подправки добре напояваната земя зад кладенеца, а Анибале им направи чертеж на Ботаническите градини в Падуа, за да могат да му отглеждат билки за лекарствата и мазилата.

Жените шиеха тънки дюшеци за любимите си хора и ги пълнеха със седефче и пирен според указанията на доктора, който пък покри с тях целия под на болницата. Болните трябваше да си стоят в тедзона, а семействата им — в къщичките, и едните никога не трябваше да се срещат с другите. Никой не можеше да преминава от тедзона към къщичките, с изключение на Анибале, който имаше защитно облекло. И всичко това беше финансирано от съкровището на фамилията Казон — ковчежето, охранявано зорко от каменния лъв на кладенеца, което бързо се изпразваше.

Всеки ден Анибале отделяше време да се качи на наблюдателната кула в югоизточния ъгъл на стената и да огледа водите по посока на Венеция. Когато вятърът духаше в подходящата посока, той чуваше скръбния звук на чумните камбани, жалеещи душите на починалите. Шестимата чумни доктори на кварталите очевидно губеха битката срещу Черната смърт. През бинокъла му Венеция изглеждаше като обхваната от пожар.

Анибале съзнаваше много добре нестабилността на положението си. Даваше си сметка, че бе завладял остров, който беше собственост на Републиката, и единствената му надежда бе, че ако методите му се окажат успешни, Съветът ще му позволи да живее. Валнети не бе от хората, които обичат да им се противоречи, така че със сигурност вече бе изприпкал от Консилио делла санита, за да докладва за нечуваната наглост на младия си колега. Затова всеки ден, докато съзерцаваше обагреното от червените лещи на маската му в розово море, той очакваше някой да се появи и да сложи край на благородното му начинание.