Марина Фиорато
Венецианският договор (5)

Четвърта глава

Султан Мурад III бе започнал властването си по начина, по който възнамеряваше и да продължи.

Непосредствено след завръщането си от провинция Маниса, за да предяви претенциите си към престола, той бе заповядал да удушат петимата му по-млади братя, които баща му беше припознал от други съпруги. Династичната линия беше пределно ясна. А сега, само на деветнайсет, млад, енергичен и едноличен господар на цялата империя, той бе готов да пусне в ход мечтата на своя живот.

По думите на къзлар ага, с когото току-що бе провел много интересен разговор, към този момент майка му вече би трябвало да е мъртва. Най-после бе свободен от обвързаността, която напоследък бе започнала да го задушава, и вече нямаше да му се налага да търпи непрестанните вмешателства на майка си в политиката.

Освен това много удобно бе съумял да позволи на генуезците да свършат мръсната работа. Ръцете му бяха чисти, защото, макар и избиването на братята му да бе прието благосклонно от народа — тъкмо това и се очакваше от един силен владетел — убийството на собствената му майка, която бе обичана от всички, би било прекалено. Стоварването на цялата вина върху генуезците беше особено сполучлив ход. Сега щеше да заповяда нейната гедик да бъде удушена заради небрежно изпълнение на задълженията, а после щеше да заклейми генуезците, които по негово мнение и без това бяха започнали да отнемат твърде голяма порция от неговия град с настаняването си в квартал „Галата“ и близкото гето. А на майка си не само щеше да отдаде всички полагаеми се почести в последния й път, но и щеше да има основание да насочи справедливия си гняв към чужденците. Тъкмо този вид омраза щеше само да подсили последния му, най-великия и най-безочливия политически удар, който в момента готвеше.

Султанът седеше на трона си и наблюдаваше мъжа, привел покорно глава пред него, изправен върху мраморната карта на познатия свят, която покриваше целия под на огромната зала за аудиенции. Съвсем подходящо за професията си, човекът бе застанал върху морето.

Този човек някога бе положил клетва за безпрекословна вярност към баща му Селим и към всичките му наследници. Някога беше велик адмирал, а днес — просто стар морски капитан. Е, на стареца пак щеше да му се предостави възможността да стане адмирал. Тази мисъл накара султана да се почувства истински великодушен — усещане, на което той се наслаждаваше с мрачно удовлетворение. Щеше да предостави една последна битка на стария морски вълк. Султан Мурад III възнамеряваше да си събере дълговете.

Докато даваше инструкциите си на капитана, стори му се, че долавя точния момент, самата секунда в разговора им, когато Тимурхан осъзна, че няма да се завърне от тази мисия. Този мъж, който още от момче бе порил всички води на Османската империя, та и водите отвъд тях, се канеше да поеме на последното си морско пътуване. Мурад се наслаждаваше на този момент. Той беше част от цялата картина. Златото в залата, огромната мраморна карта и присъстващите бели евнуси, до един неми и глухи, защото тъпанчетата в ушите им бяха спукани, а езиците — изтръгнати по негова заповед. Одеждите, които той носеше, дворцовите стени около него, харемът му, пълен с жени, които можеше да има само с едно кимване. А най-хубавото от всичко това беше властта да сложи край на един човешки живот и да очаква от въпросния човек да приеме това безпрекословно. Морският капитан стори точно това — прие.

Тимурхан бин Юнус Мурад беше идеален за тази задача — никой не познаваше моретата по-добре от него, беше ветеран от Лепанто и бе станал свидетел на достатъчно жестокости по време на най-голямата морска битка, за да мрази Венеция и нейния дож. Освен това оставяше след себе си само един близък човек — човек, грижите за когото Мурад щеше да поеме с преголяма радост.

— Нашият добър лекар изигра своята роля и намери един сандък — от един от храмовете извън града. Белите евнуси пък ще уредят товарът да ти бъде доставен на доковете точно в полунощ. Ще отплаваш с един от венецианските кораби, които пленихме при Лепанто. Името му е „Ил Кавалиере“.

От тона, с който говореше султанът, човек би могъл да предположи, че той самият е бил там. Всъщност Тимурхан бе човекът, присъствал на престрелката, която бе довела до залавянето на въпросната галера. „Конникът“, Смисълът на това име не му убягна, както не убягна и на Мурад. Султанът, който бе запознат с всички детайли от историята на майка си, намираше името за особено забавно. Обожаваше съвпаденията — те го караха да усеща, че Господ е с него.

— Ще откараш кораба до Венеция и ще чакаш!

Стана от трона си и тръгна безшумно по картата, чертаейки пътя на кораба с позлатените си пантофки. Когато стигна до мраморното изображение на Венеция, целенасочено стъпи отгоре му. Доставяше му удоволствие да мърси това място с краката си.

— Когато стигнеш до устието на лагуната — застана точно там, — ще чакаш да приближи буря. Под прикритието на бурята и с венециански кораб ще разполагаш с всички шансове да се промъкнеш незабелязано покрай карантинния остров — посочи миниатюрно парче суша върху картата, под което пишеше: Виня Мурада. — Ако тук те хванат, ще те държат четирийсет дена и тогава всичко ще бъде изгубено. Тук моряците биват затваряни в приюти, а товарът се измива и опушва, за да се пречисти от заразата. Няма нужда да ти казвам, че ако това стане, с начинанието ни е свършено. Откарай товара си в басейна на Сан Марко, точно пред двореца на дожа. Той е тук — посочи султанът с върха на пантофката си — и точно тук ти ще се освободиш от товара си.

След това султанът изчака достатъчно, за да се увери, че не чува възражения. Верният морски капитан го следваше покорно по маршрута и кимаше.

— След това ще продължиш до подветрената страна на ето този остров, казва се Джудека. Там ще намериш убежище в място, наречено „Санта Кроче“ — султанът бе убеден, че Тимурхан няма да схване значението на последните думи, но за всеки случай побърза да ги замаже. — Тук ще намериш хора, които ще те приютят и ще ти дадат подслон, храна и подкрепа. След това ще можеш спокойно да се върнеш в Константинопол — завърши тържествено с лъжата си Мурад.

Вторачен в картата в краката си, морският капитан мълчеше. Султанът бе свикнал в негово присъствие хората да не смеят да си отворят устата, но това мълчание продължи твърде дълго. После му хрумна, че този човек, който се бе явявал пред баща му множество пъти, но никога пред него, бе уплашен от неговата сила и могъщество. Това му хареса. Майка му, дано гние в гроба, винаги казваше, че разликата между него и баща му е като между деня и нощта. Но, разбира се, че този човек ще се страхува от него! Той не беше като баща си Селим, слабоволен мъж, любезен и милостив към поданиците си, нерешителен и мекушав.

— Можеш да говориш! — изрече великодушно султанът.

Тимурхан бин Юнус Мурад всъщност изобщо не бе уплашен от султана. Смяташе го за злобно кутре, недостойно дори да лиже обувките на покойния си баща. Мълчеше, защото се опитваше да осъзнае този последен удар, който съдбата бе стоварила върху него.

Тимурхан беше свикнал със загубата. Бе намерил жената, която обичаше и която също го обичаше само за да му бъде отнета от бащата на този султан. После се бе впуснал в морските битки, бе се издигнал до най-върховния команден ранг при Лепанто само за да изгуби флотата си. Единственото нещо, което бе успял да задържи в този живот, бе Фейра, а ето че сега му предстоеше да изгуби и нея. Иронията на ситуацията не му убягна. Когато се роди дъщеря му, той бе дал обет за вярност на Селим и неговите наследници в замяна на това да му позволят да отведе дъщеря си у дома и да я отгледа на спокойствие. Същият този обет обаче сега го бе довел обратно тук, в тази зала, за да приеме мисия, която ще го раздели завинаги с Фейра. Накрая заговори. Зададе единствения въпрос, който го беше обсебил.

— О, светлина за очите ми и радост за душата ми, какво ще стане с Фейра?

— Аха, твоята умна дъщеря. При това доста умна — отбеляза султанът, спомняйки си за онзи многозначителен разговор с къзлар ага. — Тя вече знае онова, което не трябва да знае.

Тимурхан вдигна нагоре и двете си ръце с длани напред, като че за да се предпази от удар.

— Господарю, знам, че е твърде много образована, но ако бихте се смилили в добротата си просто да й позволите да остане на работа при майка ви…

Султанът го прекъсна:

— Майка ми вече избра страна в тази война, а за това вече няма да има нужда от дъщеря ти.

— Ама…

— Успокой се! Не осъждам знанията на дъщеря ти по медицина, дори ги приветствам. В крайна сметка една умна съпруга е голяма придобивка за всеки. Но освен това тя е много красива — факт, който, както забелязвам, тя полага големи усилия да крие.

Изпълнен с грозни предчувствия, Тимурхан зададе следващия си въпрос:

— Какво искате да кажете?

— Казвам, че в отплата на твоите услуги за моята империя ще се погрижа лично за нея. Реших да окажа на Фейра великата чест да я взема за съпруга в моя харем като моя кадън.

Тимурхан се почувства като в капан. Как би могъл да разкрие пред султана, че Фейра е негова полусестра, че той — един скромен морски капитан, някога е споделял ложето на майката на Мурад? Ако признаеше това, щеше да бъде обезглавен на място, а след това Фейра сигурно също щеше да бъде убита. Да се поклони ли и да приеме тази чест, да поеме на смъртоносната си мисия и да приеме, че Фейра ще бъде в безопасност и обградена от грижи, но ще бъде насилвана от собствения си брат ката ден?

Изборът не беше никакъв избор. Той се поклони.

Султанът го проследи как върви към вратата и се усмихна. Тимурхан го беше подценил — грешка, допускана от много други преди него. Фейра не беше единствената, която знаеше нещо, което не трябваше да знае.

Мурад знаеше, че Фейра е негова сестра, но не му пукаше.

* * *

Тимурхан вървеше по коридорите на Топкапъ сарай, напълно съзнаващ, че никога повече няма да ги види. Докато минаваше покрай харема, си зададе същия въпрос, който си задаваше винаги, когато минаваше оттук — дали тя е тук. Но вратата винаги беше затворена, а пред нея стояха страховито черните евнуси.

Освен днес.

Отворени бяха и външните врати, и вътрешните. Неохотно, сякаш дори и погледът му на мъж бе достатъчен, за да оскверни това място, той погледна през вратите към малхсия вътрешен двор, в чийто край вратата също беше отворена. И там, отвъд тази последна врата, лежеше една жена, отпусната на възглавниците си. Тя беше неподвижна, плътта й бе потъмняла и като че ли беше мъртва. Но докато той гледаше, тя отвори очи — очи, които имаха цвета на морето.

И изведнъж той се върна с двайсет и една години назад, до мига, когато същите тези очи го бяха омагьосали на един бал с маски в Парос. Същите тези очи бяха задържали неговите, а после го бяха убедили да я отведе, да я качи на кораба си и да я вземе при себе си в Константинопол. Сега той задържа отново този син поглед, за един последен път. А после, осъзнавайки на какво става свидетел — на край, а не на начало — се обърна и продължи напред.