Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Venetian Contract, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2016)
Корекция
maskara (2016)

Издание:

Автор: Марина Фиорато

Заглавие: Венецианският договор

Преводач: Антоанета Дончева-Стаматова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Кръгозор

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: Английска

Печатница: Печат Експертпринт ЕООД

Излязла от печат: 1, 2013

Редактор: Анжела Кьосева

Технически редактор: Ангел Йорданов

Художник: Иван Тодоров Домузчиев

Коректор: Мария Тодорова

ISBN: 978-954-771-316-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/401

История

  1. — Добавяне

Трийсет и четвърта глава

Анибале бе избрал за Фейра лодка с плоско, здраво дъно, която да издържи тежкия й куфар и да побере зелената рокля, затова, когато наближи Венеция, лодкарят трябваше да внимава много, включвайки се в натоварения морски трафик из каналите.

Над града бе надвиснала тежка мъгла, примесена с пушека от чумните огньове, и кулите стърчаха над целия този мрак като блатни тръстики, затова на Фейра й беше много трудно да отгатне през маската си накъде отиват. Забеляза обаче, че лодката й приближаваше към града почти на същото място, където „Ил Кавалиере“ бе изхвърлил смъртоносния си товар преди близо година. Ето го и белия филигранен дворец, ето ги и огромните колони близнаци, между които бе преминал Смърт.

А сега тя виждаше последиците от неговата поява.

Безбройните баржи бяха пълни не с хора, разхождащи се за удоволствие, а с увити в савани тела, вече посипани със снежнобяла вар, за да могат да започнат разложението си още по пътя към гробовете. Тук-там някой заядлив повей на вятъра повдигаше за момент саваните, за да разкрие под тях било черна ръка, било скована челюст. Жълтеникавата мъгла постепенно се издигна и обгърна града в болнавия си покров, подкастряйки върховете на кулите и камбанариите. През месеците, откакто Фейра бе напуснала Венеция, чумата бе превзела напълно града, така че нуждата от онова, което тя бе дошла да продава, бе огромна. Сега тя изпъна гръб и постави конската маска пред лицето си. Днес й предстоеше да играе важна роля.

Тя се приведе напред и попита:

— Кое място е ведута делла санита е гранари публични?

— Ей онази голямата бяла сграда там, дама — показа лодкарят, — дето пред нея е пълно с улични продавачи.

Фейра се вторачи през дупките на маската си към дългата ниска постройка, чиито кули и портици почти не се виждаха от тълпите пред нея. На всеки две крачки се виждаха сергии и маси.

— Какви са всичките тези хора? — попита.

Лодкарят се засмя горчиво и отговори:

— Продавачи на мечти, дама. Кълнат се, че няма да позволят на Девицата Чума да си легне с теб. Уверяват те, че парчето тръстика е лунен лъч и ти вземат за него и последната пара.

Когато спряха и лодкарят й подаде ръка, за да й помогне да излезе, Фейра вдигна гордо брадичка и пристъпи на кея. Нямаше никакъв друг избор, освен да сложи и своя куфар до останалите и да разпъне сергията.

До обяд бе продала само една бутилчица — на господин, който безсъмнено бе останал с впечатлението, че тя продава и друго, освен отварата си. И втора бутилчица, която бе подарила. Историята й за Лъва и за Кладенеца не правеше впечатление на никого, потъваше нечута насред морето от викове и крясъци, с които останалите продавачи се опитваха да пробутват стоката си. Един продавач например предлагаше разпалки за огъня, приготвени от хвойна, пепел, вино и розмарин, които според него гарантирали пушек, какъвто чумата мразела. Друг тикаше в ръцете на хората пудра, приготвена от бяла дъвка, лавър и кипарис, която трябвало да се хвърля в пламъците. Една жена, която се намираше близо до Фейра и облечена почти толкова добре, колкото нея, продаваше ароматни ябълки, изработени от гума арабика, напоени с розова вода и камфор, и оцветени изкусно с червена и бяла коприна. Тук се предлагаха церове за всеки джоб — от настойка от нард и ревен за бедните до пудра от истински смарагди или аметист с гравиран символ за здраве — за богатите. Някои от лековете бяха повече от чудати — един предприемчив човек например, който очевидно продаваше отрязани криле на гълъби, възхваляваше достойнствата на своя лек с нежен баритон.

Постепенно Фейра се почувства унизена в подобна компания. Забеляза, че една и съща жена обикаля всички сергии със сребърен бокал в ръка, отчаяно опитваща се да размени бокала за някаква отвара, с която да предпази единствената си дъщеря от страшната болест. След като я разпита и се увери, че детето все още не е заразено, Фейра даде втората бутилчица териака на нея, заедно с указания за употреба. Но не взе сребърната й чаша.

Малко след пладне я обзе отчаянието. Не би могла да понесе да се върне в Лазарето Нуово с пълен куфар и да съобщи на Анибале, че се налага да се откаже от болницата си. А беше толкова сигурна, че би могла да спаси острова заради него!

Огледа се. Анибале бе положил толкова усилия да я превърне в истинска венецианка, че сега, с роклята, мантията и маската си тя не изглеждаше по-различно от останалите високопоставени дами, които сновяха между сергиите. Вярно е, че роклята й беше малко по-хубава от техните, а осанката й — малко по-стройна и издължена, но иначе си беше венецианка до най-малката подробност. Спомни си какво й бе казал Анибале — че след като всички отвари изглеждат по един и същи начин, за да продаде своята, тя се нуждае от нещо, което никой друг не може да предложи. Мъжът, който пееше и въртеше птичите си криле, отдавна си бе събрал багажа и се бе прибрал у дома, продал и последното си перо. Очевидно качеството и ефективността на предлаганите лекарства нямаха никакво значение за продажбата им. Те имаха значение само тогава, когато търговецът държеше клиентите му да се върнат за още. Но за първа продажба се налагаше да изпъкнеш с нещо, нещо неповторимо.

В отчаянието си Фейра бе озарена от неочаквано вдъхновение. Щеше да разкаже на народа нещо много по-кошмарно от лъжите, с които продавачите пробутваха боклуците си. Щеше да им каже истината! Огледа се, зърна малко по-нататък една изхвърлена щайга от риба и я обърна. Извади една бутилчица териака от куфара си, съблече мантията си, свали маската си и се качи върху щайгата.

— Чуйте ме, добри граждани на Венеция! — провикна се силно, надвиквайки шума и врявата. — Чуйте историята за голямата тайна на султана! — привлече вниманието на най-близката групичка хора, които се обърнаха, за да я слушат, и започнаха да шъткат на останалите около себе си. Фейра продължи с най-добрия си венециански акцент, но използвайки всички правила на източните разказвачи на приказки, за да привлече вниманието на публиката си. „Започваш с някаква тайна — спомни си тя. — Погъделичкваш любопитството им, казваш им нещо, което не знаят.“ — Точно така, аз притежавам тайна, която идва чак от Османската империя и която никоя друга жива душа не знае! Аз знам как чумата пристигна във Венеция и само аз знам лечението срещу нея!

Сърцето й заби бързо, гласът й се понесе над главите на вече напълно смълчалата се тълпа. Тя се стегна и продължи:

— Истината е, че чумата ви я изпратиха турците! Точно така, султанът на Османската империя изпрати чумата в нашия добър град!

— Откъде знаете това нещо, мадам? — провикна се някой.

— Съпругът ми, Господ да даде мир на душата му — изрече тя и едва не се задави от това предателско пожелание, — работеше на карантинния остров Виня Мурада — тя помнеше добре старото име на острова, приютил болницата на Анибале. — Стражите спрели кораб, пристигнал от Константинопол, и изкарали екипажа на брега. И това била най-голямата им грешка. Само след седем дена всички стражи били заразени с Черната смърт, а безсърдечните неверници обрали всичките им провизии и просто ги зачакали да умрат.

Тълпата се бе умножила и всички слушаха в пълен захлас. Фейра снижи майсторски глас, за да ги овладее напълно, и продължи:

— Съпругът ми починал последен, сам-самичък останал, горкичкият, за да се бие срещу врага! Корабът се приготвил да отплава, но с последни сили моят славен съпруг попречил поне на един неверник да стигне до кораба си, като го пробол в сърцето! Останалите неверници, същински страхливци, не се върнали да приберат другаря си и го оставили — някакъв черен неверник на име… — замисли се — Такат Туран!

Сред публиката се бе възцарило гробно мълчание — такова, че и игла да хвърлеше някой, щеше да се чуе. Това й вдъхна увереност да продължи приказката си:

— Така двамата мъже останали сами на острова — един християнин и един езичник, единият прободен в сърцето, другият умиращ от чумата. Моят съпруг, моят скъп… Анибале — тихо ридание се изтръгна от гърдите й — попитал Туран как така никой от неговите другари не се е заразил от ужасната болест, която носели на кораба си. И Туран му показал отговора — било това! — и тя вдигна високо бутилчицата с териака. Течността, скрита вътре, зелена като роклята й, бе внезапно осветена от един случаен, чудодеен слънчев лъч, който прониза мъглата и блесна като звезда на надеждата насред безнадеждния мрак. — Така в последните си часове на тази земя моят съпруг успял да убеди онзи муселмано, че не е късно да се покае. Двамата изпълзели заедно до малката църква „Сан Бартоломео“, която се издига на острова, седнали вътре и там моят съпруг поканил Такат Туран да приеме истинския Бог. После съпругът ми, който беше твърде благороден, за да се прибере у дома и така да зарази и мен, записал на лист всяка думица от тази история, заедно със съставките на отварата, после навил листа и го прихванал на свитък с брачната си халка — с тези думи тя извади кристалния пръстен изпод корсажа си — и го оставил при вещите си, за да го намеря. И тъй като съм доста умела в меди… имам предвид в домакинството — поправи се бързо — защото коя ли жена не прекарва по цял ден в кучина, за да готви за мъжа си… — сред тълпата се понесе жужене на пълно съгласие — аз сварих тази отвара в точните й части, указани в рецептата на съпруга ми.

Тълпата се раздвижи.

— Но как можем да бъдем сигурни, че действа? — провикна се една жена.

— Аз съм живото доказателство за ефективността й! — звънна като камбанка гласът на Фейра. — Вече близо година обикалям обиталищата на чумата, недокосната от нея, докато накрая една добра абатеса не ми каза, че Бог иска от мен да споделя този дар с вас, добри хора, за скромната цена от… — преглътна — една секвина на стъкленица. Нищожна цена за живота ни, не мислите ли?

Разтвори другата си ръка, която до този момент бе стискала здраво, и видя, че там, където ноктите се бяха впили в дланта й, течеше кръв. Стоеше и чакаше, самото олицетворение на младостта и на здравето, протегнала встрани ръце — едната с рана като на разпънатия на кръст пророк пастир, другата — държаща магическата стъкленица.

Това беше напълно достатъчно.

Тълпата се втурна толкова нетърпеливо напред, че я събори от щайгата.

Насред виковете и бутането, и размяната на стъкленици за пари тя разбра истинската причина за своя успех. Венецианците започнаха да засипват с присмех и подигравки турците, да ги наричат демони, дяволи и псета. От уста на уста се предаваха лъжа след лъжа за ужасните им религиозни практики. Чуваха се грозни обиди към жените им, проклятия и ругатни. Единствено мисълта за Анибале и за всички добрини, които щеше да извърши с тези пари, дадоха сили на Фейра да издържи и донякъде компенсираха факта, че причината за нейния успех бе омразата.

* * *

Изправен очи в очи с успеха на Фейра, Анибале бързо преодоля скрупулите си. В продължение на цяла седмица тя се връщаше на мястото си на пазара и разказваше все същата история, украсявайки я, усъвършенствайки я, задавяйки се на всяка дума. Тълпата нарастваше и всеки ден се променяше и така тя продаваше на учители, на свещеници, а веднъж дори на републикански страж, облечен в същата униформа, в каквато неговите другари някога я бяха преследвали. Веднъж видя сред тълпата дори доктор, теглещ собствена количка с лекарства — клюнът му й напомни за Анибале, само дето около червените очи на неговата маска бяха изрисувани черни очила. Доколкото тя забеляза, той слушаше много внимателно, а когато чу името „Анибале“, наклони глава като врабче. Незнайно защо, но това породи някакъв необясним страх в душата на Фейра и тя се изпълни с усещане за надвиснала опасност. Тази седмица бе натрупала толкова много пари, че бе започнала да привлича внимание. Вероятно щеше да бъде добре няколко дена да не се появява насам.

След като продаде всичките си бутилчици, се наложи да повика един от приставите на Съвета, за да й помогне, защото разочарованата тълпа не я пускаше. Човекът й каза, че в този момент за нея би било твърде опасно да ходи до кея, затова я посъветва да мине отзад. Така тя се гмурна в малките улички, където слънцето не проникваше. След неколкоминутно обикаляне се озова на позната територия. „Защо пък не?“ — каза си и се насочи към малкия площад, където имаше къща със златен пергел над вратата.

Почука на вратата с известно притеснение — в крайна сметка бе избягала оттук като турска шпионка и макар да не се съмняваше в добронамереността на Паладио, знаеше, че останалите може и да не са толкова доволни да я видят.

Вратата бе отворена от Корона Кучина. Фейра леко се притесни, защото си даваше сметка, че част от историята, която разказваше на пазара вече цяла седмица, беше истина за тази жена, действително изгубила съпруга си във войната с турците. Но готвачката направи лек реверанс и смирено изрече:

— С какво мога да ви помогна, мадам?

— О, Корона Кучина! — възкликна Фейра с нервен смях. — Не ме ли позна?

Очите на готвачката станаха колкото палачинки. После сграбчи Фейра, притисна я до гърдите си, след което я отдалечи леко от себе си и извика:

— Туркиня, как пък не! Винаги съм знаела, че си венецианка! Ела, ела! Да видиш господаря! Той много ще ти се зарадва!

* * *

На залез-слънце доктор Валнети остави количката си пред огромните порти на Уфичио делла санита е гранари публичи — централата на Консилио делла санита.

Поиска две неща от дежурния пристав — първо, веднага да бъде пуснат да се срещне с Трибунала и второ, човекът да пази количката му. Тя все още беше пълна догоре с малки шишенца, защото днес бе продал точно една стъкленица от своя Оцет на четиримата крадци. Май за него щеше да бъде по-добре да позволи на крадците да му я отмъкнат, защото и без това след днешния ден неговите шишенца нямаха никаква стойност благодарение на жената със зелената рокля. Така си мислеше добрият доктор, докато се изкачваше по широките мраморни стъпала към залата на Трибунала.

Залата на Здравния съвет беше великолепно помещение, обхващащо цялата дължина на горния етаж на сградата. Прозорците от бутилков кристал пропускаха снишаващото се слънце и осветяваха огромните тъмни фрески, изобразяващи седемте етапа на алхимията. Тук-там изскачаха позлатени релефни изображения на символите на стихиите и образи на алхимици.

В другия край на залата, зад дълго дъбово бюро, отрупано с дебели журнали, седяха трима старци с аленочервени мантии, древни колкото Времето. Отпуснатите им челюсти се сливаха с многобройните гънки, преливащи в лоените им вратове.

Това беше Трибуналът на Здравния съвет.

Най-старият от тях спря да брои дневните приходи и с ръка още във въздуха попита:

— Това Валнети ли е?

— Да, трибуне.

— Какво има, доторе? Тъкмо приключваме с работата за деня.

Валнети мина по обширния дървен под до бюрото и разказа историята на мистериозната вдовица. Тримата старци слушаха мълчаливо. Когато приключи, Валнети се почувства длъжен да поясни тезата си:

— Накратко казано, търговията страда заради тази вдовица със зелената рокля, която продава своя „турски лек“, тази „териака“.

Един от трибуните се почеса по лоената брадичка и попита с треперлив глас:

— А тя действа ли?

— Така казва тя. Има ли значение?

— Валнети, знаеш правилата — обади се свадливо първият. — Ако тя беше лекар, щеше да бъде длъжна да регистрира всяка съставка в една стотна част от отварата и да плати таксата. Но от онова, което казваш, излиза, че е частен гражданин.

Валнети прехапа език. Като лекар той бе напълно безразличен към страданието, но през годините бе натрупал много пари благодарение на инстинктите си. Затова бе наострил слух, когато вдовицата бе изрекла най-омразното му име — Анибале. Името заедно е приказката й за острова, на който Казон бе построил болницата си, бяха твърде много, за да бъдат съвпадение. И Валнети беше повече от сигурен, че в дъното на всичко това стои не някой друг, а неговият най-голям враг. Но засега реши да не прибягва до директни обвинения, докато не събере сигурни доказателства.

— Ако имаше разрешение за практикуване на медицина — поде вторият, — тогава, естествено, щеше да бъде друго.

— Разбира се — обади се и третият достолепен старец. — Тогава щяхте да можете да си вземете десятъка от нея. Предвид продаденото, за което съобщавате, този десятък щеше да възлезе на доста солидна сума.

Валнети скръцна със зъби и изрече:

— Но сега, когато нейното лекарство е водещо на пазара, вие също губите пари, при това много пари!

Настъпи агонизираща пауза. Накрая първият трибун рече:

— Честно казано, прав е.

Вторият си пое дъх със свистене и изрече:

— Много добре, Валнети. Разберете откъде идва. Ако е свързана с някоя клиника или е медицински специалист, то тогава може би ще успеем да изискаме от нея да регистрира тази… как я нарекохте?

— Териака.

— Териака. Странно име.

— Но как да разбера откъде идва?

— Скъпи ми приятелю, това е Венеция! — засмя се беззъбо третият трибун. — Наемете човек да я проследи!

* * *

Настроението, с което Фейра напусна дома на Андреа Паладио, бе толкова приповдигнато от днешния й търговски успех и от гостуването й при стареца, че изобщо не забеляза човека, който я наблюдаваше от сенките.

Прехвърляща в ума си разговора с архитекта, тя се усмихна в мрака и леко поклати глава. Той си беше все същият — обсебен от църквата си, която израстваше тухла по тухла на остров Джудека. Разказваше й в най-големи подробности за всяка напречна греда и подпора, за всяко свое решение и дотолкова бе погълнат от темата, че изобщо забрави да я пита защо му е на гости, на всичко отгоре облечена като типична венецианка.

Все пак попита за доктора и си позволи да й сподели, че от време на време усеща някакво пърхане в сърцето си. Тя моментално извади от медицинския си колан малко кора от бяла бреза и му я връчи с напътствия да я дъвче, когато се сети, а освен това му даде и малка зелена стъкленица с териака. И не откъсна очи от него, докато той не изпи съдържанието на стъкленицата пред очите й. Бе го оставила в превъзходно настроение и с поканата да го посети на строежа на църквата. Тя се бе усмихнала, но си знаеше, че няма да го направи — кракът й никога нямаше да стъпи в християнски храм. След всичките лъжи, които бе наговорила тази седмица в името на чуждия бог, се страхуваше, че ако прекоси прага на неговия дом, ще бъде сполетяна от справедливо възмездие.

Но докато бързаше по малките кали по посока на Фондамента Нуове, усмивката постепенно се изпари от лицето й. В мрака долови зад себе си стъпки, които се опитваха да следват нейните. Фейра вдигна конската маска пред лицето си и метна на главата си качулката на огромната пелерина. Може и да си въобразяваше. Но ето че стъпките отново се чуха — забавяха или ускоряваха в синхрон с нейните, спираха, когато спреше и тя.

Когато можеше, тя сменяше посоката или се връщаше обратно, но те продължаваха да я следват. Фейра се прокле заради импулсивното решение да се отбие в дома на Паладио. В притеснението си взе погрешен завой и се озова в тясна уличка, обградена от всички страни от мрачни, надвиснали над нея дворци. Хукна по уличката, но тя се оказа задънена. Високо на стената пред нея имаше олтар на майката и детето, осветен от мъждукаща свещ, която непрогледният мрак наоколо превръщаше в маяк.

Фейра вдигна очи към олтара и се закова на място. Откакто бе дошла в този град, бе срещала множество подобни сцени, буквално на всеки ъгъл. Ала очите на точно тази майка не гледаха мило към сина, който протягаше ръчички към осветеното й от светлина лице — това беше икона от някакво по-старо християнство. Тук майка и син, с лица, абсолютно еднакви, освен по размери, и със златни кръгове зад двете глави, гледаха право към нея, обвинявайки я, че взе назаем бог, който не беше неин.

Възмездието вече я стигаше.

Преследвачът също я стигаше.

Ужасена, тя все пак събра сили и се обърна. И зърна черна фигура, застанала в края на уличката, висока като дърво и с лице, скрито под огромна черна качулка.

Той тръгна към нея — бавно, спокойно, уверен, че я е хванал в капан. Вятърът поде краищата на пелерината му и запрати страх, който се спря точно на гърлото й. Дали пък не беше Смърт, някак си останал жив, дошъл да си прибере наскоро натрупалия се неин дълг към бога на християните?

Той се приближи.

— Фейра Адалет бинт Тимурхан Мурад — изрече на собствения й език. — Не можеш да си представиш откога те търся!

И отметна качулката си.

Това беше Такат Туран.