Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Venetian Contract, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2016)
Корекция
maskara (2016)

Издание:

Автор: Марина Фиорато

Заглавие: Венецианският договор

Преводач: Антоанета Дончева-Стаматова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Кръгозор

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: Английска

Печатница: Печат Експертпринт ЕООД

Излязла от печат: 1, 2013

Редактор: Анжела Кьосева

Технически редактор: Ангел Йорданов

Художник: Иван Тодоров Домузчиев

Коректор: Мария Тодорова

ISBN: 978-954-771-316-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/401

История

  1. — Добавяне

Четиринайсета глава

На втория ден след завръщането си в своя роден град Венеция Анибале Казон не се облече внимателно пред огледалото. Остави грозната маска с човката да виси над него и да го гледа как излиза от стаята.

Той не излезе надменно от къщата си, нито пък отиде да се срещне с Валнети на кампо „Санта Мария Нова“, както му бе изрично заповядано след неподчинението му вчера вечерта. Вместо това слезе тихо по стълбите, облечен само по нощница, и извади изпод нея малко ключе, което бе носил на врата си в продължение на седем години.

Малкото златно ключе на златната верижка бе още топло от сънената му кожа. Бе го сложил до гърдите си няколко седмици преди да замине за Падуа, когато беше само на четиринайсет и когато бе починала последната от многобройните му лели. Тогава и само тогава семейният нотариус благоволи да му връчи ключа за ковчежето със съкровища на фамилията Казон — завещание от бащата, когото той никога не бе познавал.

Със замръзнали от плочите боси крака Анибале влезе в избата, воден от пламъка на свещта в ръката си. Винените бъчви стенеха и се поместваха, докато виното в тях ферментираше, и реагираха и на дребните промени в температурата, които присъствието на младия мъж причиняваше на помещението. Когато беше малък и го водеха тук, го учеха, че във винената изба има духове. И тогава, както и сега чуваше водите на канала, плискащи се по стената отвън, защото избата, където семейство Казон държеше виното и солта си поколения наред, се намираше под водата.

Семейство Казон, от което днес Анибале бе единственият и последен представител.

Тук щеше да бъде напълно в безопасност, което го устройваше прекрасно, тъй като не желаеше прислугата да вижда ковчежето му.

През всичките тези години Анибале бе безкрайно пестелив със семейното богатство — не го бе разпилял по жени и разгулен живот, както бяха постъпили повечето му приятели, а бе платил само за обучението си в университета, за квартирата си, а в края на обучението си — за лекарските одежди. Затова, когато извади четвъртата бъчва вино отляво, малкото сандъче, скрито зад него, беше почти пълно.

Наклони леко свещта, изля от нея малко восък върху плочите и я закрепи. Восъкът изсъска като котка върху влажните камъни. След това Анибале се приведе напред, без да сваля ключето от врата си — някога се беше заклел никога да не го сваля. Пъхна ключето в ключалката и вдигна капака на здравото дъбово сандъче. Медните скоби, които придържаха капака, паднаха назад с трясък.

Ковчежето беше претъпкано с дребните златни венециански монети, познати като секвини — десетки и десетки от тях. Те лежаха в малко легенче, което образуваше фалшивото дъно на ковчежето. Под това легенче имаше още по-голямо богатство — плътен пласт златни дукати. Анибале взе един дукат и го огледа внимателно от двете страни — дожът с неговата непогрешима корно шапка, коленичил пред свети Марко от едната страна и Христос — от другата. Той стисна дуката, докато не го усети как се затопля в ръката му, а после го върна при побратимите му и постави легенчето обратно на мястото. Очевидно имаше достатъчно пари — повече от достатъчно за целта, която си бе поставил.

Извади кесията от миша кожа, която бе закрепена за долната част на капака, и отброи в нея четири златни дуката. После разпредели шепа секвини по джобовете си и заключи отново ковчежето. След това измъкна един стар меден бокал, претърколил се под бъчвите, и го излъска в нощницата си от батиста, докато не се увери, че бокалът се е сдобил с мътен златист отблясък. Взе и бокала със себе си. Във Венеция никога не беше излишно да имаш в джоба си нещо, годно за подкуп.

Накрая се върна горе и се облече за половината от времето, което му бе необходимо вчера. След това напусна къщата с ковчежето на фамилията Казон, скрито под мантията — отново с лека, пружинираща походка, но този път по различни причини. Анибале може и да бе изгубил първия рунд срещу Смъртта, но битката изобщо не беше приключила.

Намирането на лодка на Фундамента Нуове се оказа фасулска работа. Епидемията бе прекратила напълно търговията и пътуванията, така че лодкарите и гондолиерите се шляеха по доковете и се чудеха какво да правят. Анибале си избра здравеняк, който му се стори добър гребец. Лодкарят повдигна изумено вежди, когато чу инструкциите на клиента, но една златна секвина му затвори бързо устата.

Когато лодката потегли към островите, които бе зърнал предишната вечер, Анибале остана прав на кърмата. Годините, прекарани в Падуа, не бяха успели да го лишат от морските му крака — той все още притежаваше онази неповторима, характерна само за венецианците вродена способност да стои прав и непоклатим във всяка лодка. Сложил отново маската си, той стоеше като египетски бог, вторачен напред и само напред, така че приветливият лодкар успя да говори с него толкова, колкото би могъл да говори и с мумия.

Лодката се плъзна покрай остров Мурано, където стъкларските пещи вече бяха изстинали, а след това и край Бурано, където плетачките на дантела вече не седяха на пейките пред пъстроцветните си къщи. На Торчело звънът на катедралната камбана отброяваше скръбно броя на умрелите, подсказвайки на Анибале, че чумата вече бе стигнала и дотук. Но когато стигнаха до лазаретите, всичко тънеше в тишина. Анибале насочи лодкаря към Виня Мурада — карантинния остров.

Когато приближиха, Анибале видя дива пустош, обрамчена от дървета и нещо, подобно на стена. Имаше дълъг вълнолом, в края на който се виждаше дървена къщичка за лодки. Онова, което моментално изплува пред погледите им, накара лодкаря да остави греблата си и да вдигне яката на палтото си високо над устата. Върху стената на къщичката, висок колкото човешки бой, се виждаше нарисуван червен кръст.

— Ако искаш, остани тук! — изрече троснато Анибале, забелязвайки нежеланието на лодкаря да продължи нагоре по канала. Човекът завърза лодката, а пътникът му, след като се увери, че кесията и медният бокал са все още в ръкава му, скочи на вълнолома, все така прикриващ съкровището на фамилията Казон под мантията си. Хвърли на лодкаря още една секвина и му заповяда да чака.

В края на вълнолома имаше портиерска къщичка, вградена в голямата стена, с врата, която изглеждаше здраво залостена. Точно пред нея седяха двама мъже — единият млад, другият стар — и ловяха риба в лагуната. Старият вече бе забелязал появата на доктора и бе застанал нащрек, но младият се бе вторачил напред с невиждащи очи, а от устните му бе покапала слюнка, която стигаше чак до отпуснатите в скута му ръце подобно на рибарска връв. Краката на момчето висяха доста далече от повърхността на водата, ръцете му бяха къси, тялото му — твърде дребно; само главата му имаше нормални човешки размери и изглеждаше твърде голяма за дребното му тяло. Черепът му имаше странна форма, с кости, деформирани още от раждането, както бързо прецени Анибале. Беше виждал подобни джуджета и преди — повечето биваха удавяни непосредствено след раждането, но някои ги вземаха за актьори в комедия, защото се случваше да имат нормални способности и да могат да говорят и пеят. Анибале бе зървал подобна твар и в двора на Падуа — херцогът я държеше в своя павилион на куриозите и я бе научил да разказва мръсни истории. Но тази твар тук безсъмнено беше пълен олигофрен. Без да обръща внимание на момчето, Анибале се обърна директно към по-стария мъж.

— Аз съм доктор Анибале Казон от Консилио делла санита — излъга. — Вие ли сте пазачът на това място?

Старецът сви рамене и отговори:

— Бях, доторе, докато не пристигна девицата чума. Тогава всички се вдигнаха и си заминаха. Консилио ди маритима издаде указ, че никакви кораби няма да влизат или излизат от града, докато всичко не се прочисти. Последният мина оттук във вторник, в една ужасна буря. Беше голяма галера на име „Ил Кавалиере“. Викахме към кораба, размахвахме факли, но той не спря.

— Да, да — махна с ръка Анибале в опит да сложи край на нескончаемия брътвеж на човека. — Значи тук няма никой, така ли? Маршалите, отговорниците? Бастаци и техните семейства?

— Няма, доторе. Всички си заминаха и единствената лодка, която е минавала насам, освен вашата, синьоре, беше онази, дето донесе писмата от консилио. Обаче сега опушват всичката поща, та писмото, дето го получих тази сутрин, едва успях да го разчета, защото беше много пожълтяло…

— Разбира се — прекъсна го безцеремонно Анибале. — Значи всички заминаха, така ли?

— Всички, доторе. Вдигнаха си чукалата и заминаха за Трепорти. Всички, с изключение на моя милост и момчето ми. — При тези думи възрастният повдигна леко брадичката на нещастното си дете. — Обаче аз съм пазачът на портите и като такъв ще пазя портите докрай! — допълни. — Защото ние живеем тук, доторе, и момчето ми не познава никое друго място.

Избягали са на континента. Анибале кимна, но по-скоро на себе си и клюнът на маската му описа дъга пред лицето му. Напълно логично. Богатите винаги бягаха към вилите си в област Венето, а бедните — в Трепорти. Той сведе очи към джуджето, което продължаваше да си лови риба, без очевидно да бе схванало каквото и да било, и попита:

— А ще ми позволите ли да разгледам наоколо?

— Разбира се, доторе! Ей сега ще ви пусна. Хайде, идвай! — подвикна на момчето.

Баща и син оставиха въдиците си и странното малко трио се запъти към портиерската къщичка. Старецът не спираше да бърбори, момчето едва влачеше крака след него, а гостът с дългия клюн клатеше нетърпеливо глава. Когато стигнаха до портата, старецът извади огромна халка с ключове. Главният вход отвеждаше до ниска арка, от която Анибале успя да зърне за миг красотата, която се разкриваше нататък. Но първо трябваше да свърши работата, за която бе дошъл. Посочи към една малка вратичка в стената вляво и попита:

 

— А това тук е жилището ви, така ли?

— Така си е, доторе, точно така — кимна портиерът и го покани вътре с такъв жест, сякаш го канеше в самия Палацо Дукале, макар че в портиерската къщичка нямаше нищо друго, освен маса, столове и димящо огнище. — Получих работата на пазач на Виня Мурада, когато се ожених. Беше в Деня на сан Матео, преди двайсетина години. Дойдох тук с жената, но когато се роди момчето ни, тя само го погледна и изчезна. Напусна на мига, така си е.

Анибале хвърли поглед към момчето, но сивите му очи бяха спокойни като лагуната.

— Как са имената ви? — попита.

— Аз съм Бока Трапани, а този тук е Салве.

Бока[1] не беше християнско име, но Анибале предположи, че портиерът се нарича така, защото говореше непрестанно, като че ли да компенсира мълчаливия си син. Но не искаше човекът да върви заедно с него наоколо, искаше да помисли. А името „Салве“ бе едно от онези, които се даваха обикновено на недъгавите — буквално означаваше „изцелявам“ или „спасявам“, значи портиерът би трябвало да е набожен. На госта му хрумна една идея.

Извади бокала и кесията от огромния си ръкав, постави ги внимателно върху дървената маса и направи знак на двамата мъже да седнат. Забеляза, че момчето моментално се скри в сянката зад комина и започна да наднича оттам.

— А сега ме чуйте добре! — отсече. — Това тук е семейното ми богатство. — И посочи към кесията с облечената си в ръкавица ръка. — Мога ли да се доверя на вас, двама благородни господа, да ми го пазите, докато аз изпълнявам поръчението на дожа? А това тук… — почука по ръба на бокала, който му отвърна с лек звън — е един много стар бокал. Някои твърдят — тук снижи благоговейно глас, — че от него е пил самият Христос!

Старецът се опули срещу безценната чаша.

— Ще се върна след една четвърт на камбаните! — заяви Анибале и напусна опушената къщичка, мина под арката и навлезе във Виня Мурада.

* * *

Беше очаквал да види напълно уредено място, но завари само зелена морава с тучна трева и красива пътека под големи бели черници, чиито позлатени по ръбовете листа помахваха весело на лазурното небе. Тук-там, вкопани в земята, се виждаха къси колони и големи паднали камъни, които разказваха историята на някаква по-стара сграда, издигала се някога на този остров. От вътрешната страна на стената имаше няколко ниски каменни приюта, с църквица в единия ъгъл, а в центъра на всичко това се издигаше голяма постройка с покрив и арки, които се отваряха навън в стил, който венецианците наричаха тедзон[2].

Анибале беше чувал за това място и много лесно си представи какво се случва, когато се появи кораб — реконструира мислено цялата картина, насели острова в ума си. Първо екипажът слиза и минава през плитка яма с вар. После всички изнасят стоките от кораба и ги струпват в тедзона, като отбелязват уникалния знак на товара на стената зад него. След това екипажът бива отвеждан в къщичките за цели четиридесет дена, откъдето идва и думата карантина[3]. От моряците се очаква да бъдат здрави и непокварени и да присъстват на литургия в малката църква, освен ако не са неверници. През всеки от тези четиридесет дена стоките вероятно се изнасят през откритите арки извън тедзона, опушват се с пречистващ дим, проветряват се, а след това се връщат обратно под големия покрив за през нощта. След като стоките и екипажите биват обявени за здрави, им се позволява да влязат в самата Венеция, да разтоварят и да търгуват с докараното.

Анибале знаеше, че Здравният съвет бе издал указ всички стоки да бъдат белязани с ясен отличителен знак, защото на карантинните острови черният пазар процъфтяваше — стоките, които се връщаха по сандъците след опушването и проветряването, понякога не бяха същите по качество или брой с онези, които се изнасяха. Анибале се запита колко ли пари е натрупал Бока през годините, заменяйки луксозни стоки за ежедневни. Е, съвсем скоро щеше да добие представа за степента на почтеност на пазача.

През една от големите арки Анибале влезе в търбуха на тедзона. Когато очите му се приспособиха към сумрака, той видя обширно празно пространство, без хора и без цел, без нищо, което да подсказва за миналото му предназначение, освен няколко празни бурета и един-два счупени сандъка. Но стените разказваха дълга история. Всяко свободно пространство по тях бе изписано било на венециански, било на турски, било с някакви странни йероглифи, които не му бяха познати. Обозначенията бяха в червено и ако това беше затвор, Анибале би си помислил, че са изписани с кръв. Приближи се до един от надписите, потърка го внимателно с облечения си в ръкавица пръст и го подуши — това беше железен оксид, същата химична смес, с която се обозначаваха товарите. Някои моряци, очевидно отегчени от принудителния си престой в лазарета за цели четиридесет дена, бяха изпробвали и артистичните си таланти — тук се виждаше гондола, там перфектен галеон, по-нататък рицар, а след него някакъв цар на неверниците с тюрбан.

Анибале застана в единия край на голямата зала и се обърна — всяко място за товари образуваше нещо като естествена ниша, в която би могъл да сложи матрак. Значи тук можеха да се съберат доста матраци. Единственото, което му оставаше да направи, бе да затвори откритите арки, за да пази покосените от болестта от приумиците на стихиите отвън.

Връщайки се назад, Анибале се изкачи по голямата оградна стена — ла мурада, която бе дала името си на острова. На определени интервали по стената имаше наблюдателни кули — торезини, от които някога маршалите наблюдаваха пристигащите и излизащи от Венеция кораби. Изкачи се в една от тях и се огледа — отвъд стените имаше малка дива гора и една джиро диронда пътека през лавровите храсти и тръните. След тях се простираше блатиста пустош от солни петна, които отвеждаха до лагуната и между които тук-там се виждаха малки водни езерца, които биха могли да се превърнат в идеални перачници или басейни за пъстърви. А точно на хоризонта, толкова миниатюрна, колкото бе изглеждал вчера и този остров, се виждаше Венеция, смалена до красива сребриста корона с остри шипове, сякаш хвърлена насред лагуната.

Анибале слезе по каменните стъпала, заобиколи тедзона и зад него откри кладенец — доста голям кладенец с декоративна система за оттичане. Кладенците от този вид имаха седем пласта камъни и пясъчни филтри между отводнителната система и коритото, така че водата, която се извлича от тях, да бъде чиста и прясна. Върху каменното корито се виждаше релеф на вездесъщия крилат лъв, но книгата, която той държеше, беше затворена.

Анибале се приведе, за да я огледа добре. Обикновено при подобни изображения на лъва книгата в лапите му лежеше разтворена на поздрава към свети Марко: „Pax tibi, Marce, Evangelista meus“[4], изрязан съвсем ясно в камъка. Зачуди се какво ли би трябвало да означава затворената книга — може би, че нещо е дълбоко скрито.

Това му напомни за решението, което беше взел. Коленичи и изкопа с ръце дупка в меката торфена почва, постави в нея ковчежето на фамилията Казон и го покри добре, за да го скрие. Но усети нечий поглед върху себе си и за един кратък миг изтръпна от мисълта, че лъвът го наблюдава.

Когато се изправи на крака, откъм близкия гъсталак изскочи голяма сива котка, втурна се към него, но после забави крачка и се приближи храбро до Анибале, подлагайки глава за погалване. Но я очакваше разочарование.

Анибале продължи покрай редиците малки къщички. Надникна в една от тях — две стаи, една над друга, с огнище, добро количество светлина и проветрение. Тук имаше най-малко стотина такива семейни къщички. Всички до една бяха в добро състояние, освен една в края, която беше порутена. Лекарят предположи, че къщичката е била ударена от оръдие — не всички кораби, привикани от маршалите към острова, се подчиняваха с готовност на строгите карантинни закони на Републиката.

На мястото, където се събираха две от редиците къщи, имаше малко площадче и църква, върху която се извисяваше кръст. Анибале влезе, следван от котката. По принцип нямаше много време за религия. Беше отгледан в набожност, но в Падуа бе имал възможност да изслуша няколко нелегални лекции от хора, които предпочитаха науката вместо религията. И ако трябваше да бъде честен, в известно отношение той ги разбираше.

Застана в центъра на малкия неф и се обърна. Имаше един здрав прозорец от стъкло от Мурано, оцветено и оформено приятно като четири кораба, развяващи флага на Венеция в аленочервено и златно, носещи се по зеленикаво лилави вълни. Но с изключение на няколко грубо сковани дървени пейки и груб дървен кръст върху голия олтар тук нямаше нищо — нито бокал, нито Библия. Както изглеждаше, Господ бе напуснал отдавна това място, а между гредите бяха свили гнезда множество птици.

Но някой очевидно метеше пода от време на време — Анибале забеляза няколко клончета от метла и бяло петно, където същият човек се бе опитвал да изстърже птичите изпражнения. Лекарят съхрани това късче информация, прибирайки го в бутилка като лабораторен екземпляр в шкафа на ума си.

Напусна църквата и вдигна глава към архитрава — златният надпис гласеше: „Сан Бартоломео“. Свети Вартоломей. Добро име за църква, но като че ли още по-добро за болница.

Върна се в портиерската къщичка. Старецът бе вперил очи в скромния бокал на масата пред него така, сякаш очакваше от него някакво чудо. Глупавият му син, все така скрит в сенките зад комина, наблюдаваше баща си.

Анибале вдигна кесията. Беше по-лека от преди.

— Приеми моите благодарности — рече. — А за труда ти подарявам бокала. Нека той те благослови и да донесе спасение на сина ти, защото нима самият Христос не е благославял болните? Но дукатите си, разбира се, ще прибера — и при тези думи прониза бащата с червените очи на маската си.

Бока го погледна с очи, кръгли като самите дукати. Анибале зърна в тях проблясък на вина и внезапно разбра кой мете църквата. Опипа монетите през кожата на кесията — бяха три, а не четири.

— Почакайте — промърмори Бока, гърчещ се от срам. Отвори мръсната си длан и добави: — Ето една монета, която аз… намерих… на пода. Сигурно е изскочила от кесията, когато сте я слагали на масата.

Анибале се приведе, грабна монетата и видя, че мъжът видимо се дръпна със страх от клюна му.

— Е, благодаря ти, Бока! Честните мъже като теб са рядкост! В замяна на праведността ти ще ти предложа една рядка възможност. Консилио делла санита ми подари този остров за чумна болница. Помощта ти ще бъде добре дошла, така че можеш да останеш и да работиш за мен!

Бока приклекна и целуна ръкавицата на Анибале.

— О, да, доторе, позволете ни да останем! Ще ви помагаме за всичко, от което имате нужда!

Анибале бе изключително доволен от хитростта си. Истината бе, че той имаше нужда от Бока, който бе живял на този остров от двайсет години и го познаваше добре, а знаеше, че от този момент нататък бащата и неговият син идиот ще му бъдат напълно верни и изобщо няма да им мине през ума да поставят под въпрос правомощията му.

— Добре тогава — рече. — Утре ще се върна, а междувременно не пускай никого другиго през тези врати, разбра ли? От днес този остров ще бъде известен като Лазарето Ново.

С тези думи доктор Анибале Казон напусна къщичката с царствен замах на мантията си, много доволен от свършената днес работа.

* * *

Когато се озова обратно на вълнолома, видя, че сивата котка продължаваше да го следва, пристъпвайки деликатно с лапичките си по дървените дъски. Анибале спря. Котката се погали в краката му и вдигна с надежда глава. Анибале я хвана за кожата на врата и я вдигна. Едно от правилата на неговия остров — защото в съзнанието му островът вече беше негов — изискваше тук да няма нито кучета, нито котки, за да не разнасят заразата. Котката увисна спокойно в ръката му и той я повдигна, за да види лицето й, преди да я хвърли в морето и да я удави.

Това беше голяма грешка. Червените очи на маската срещнаха нефритените очи на сивото създание и Анибале прочете в тях тотално доверие. Ругаейки под носа си и за огромна изненада на лодкаря, той хвърли котката вместо в морето в лодката и я взе със себе си чак до Фондамента Нуове, след което я пусна на свобода по уличките на Венеция.

И беше порядъчно одраскан за усилията си.

Бележки

[1] Bocca (ит.) — уста. — Б.пр.

[2] От тук нататък авторката използва думата и като синоним на болницата на Анибале. — Б.р.

[3] От италианската дума „quaranta“, която означава „четиридесет“. — Б.пр.

[4] Мир на теб, Марко, пратенико мой (лат.) — думи на ангела към свети Марко. Думите са написани върху знамето на Венецианската република. — Б.р.