Марина Фиорато
Венецианският договор (24)

Двайсет и трета глава

Фейра започна да прекарва всяка сутрин в студиоло с Андреа Паладио.

Сутрешните й задължения бяха прехвърлени на друг, а Дзабато Дзабатини получи нареждане да идва при господаря си само следобед. Това не направи абсолютно никакво впечатление на никого в къщата. Нямаше никакви коментари. Просто господарят отново работеше.

Фейра разказваше на Паладио за новата джамия, която Синан все още строеше за майка й — мястото, където щеше да се намира гробницата на Нурбану. По време на тези разговори Дзабато Дзабатини често се навърташе в студиото и Фейра усещаше погледа му върху себе си — дори и през очилата очите му подсказваха, че чертите и гласът й сякаш му връщаха Сесилия.

Но тя скоро забрави за присъствието на Дзабато, защото въпросите на Паладио започнаха да стават все по-конкретни. Тъй като тя бе виждала как строят джамията, сега той я питаше как е изграден куполът, от какво се поддържа, дори как зидарите ваят камъка. Изглеждаше като обсебен от идеята. Как кръг, вписан в квадрат, се превръща в сфера, вписана в куб? Защото, за да изградиш истински купол, който да е едновременно естетически приятен и да следва всички геометрични принципи на Витрувий, този купол би трябвало да разполага под себе си с пространство, заедно с което да се превръща в сфера, празнота, която богомолците да изпълват с вярата си.

Понякога рисуваше, чертаеше линии и изпълваше полетата с бележки. Друг път рисуваше тя — перото се подчиняваше на ръката й, защото бе обучена да рисува човешката анатомия. Отново и отново погледът на Фейра бе привличан от Витрувианския човек, закачен на стената. Геометрията му беше напълно пропорционална с чертежите около него, а изражението му олицетворяваше срещата между медицината на Фейра и архитектурата на Паладио — анатомия и сгради.

Понякога Паладио я разпитваше за самия Синан и тя се опитваше да си спомни всички подробности, които знаеше за тихия човек с големия тюрбан. Впрочем между Мимар Синан и Андреа Паладио имаше и прилики — и двамата бяха с бради, и двамата бяха мили и напълно погълнати от творчеството си. Изобщо приличаха си толкова много, че биха могли да бъдат презморски братя. Но Паладио питаше колкото за новия строеж, толкова и за старите.

Най-много я караше да му разказва за джамията „Еюп Султан“, където беше погребан знаменосецът на пророка Мохамед. Изглеждаше запленен от идеята за безсмъртие чрез строеж, от мисълта вярващите да се стичат на поклонение в даден храм столетия, след като архитектът отдавна си е заминал. Като че ли не правеше никаква разлика между нейния бог и неговия и това накара Фейра да се запита дали всъщност не е прав с това свое отношение. Щом Синан и Паладио бяха двете страни на една и съща монета, като онази монета, която тя носеше в корсажа си, може би и богът на Запада, и богът на Изтока да са такива. Нищо чудно Всемогъщият на Паладио и нейният Аллах да са огледални богове.

Понякога се укоряваше мислено за нечестивите си мисли, затова всяка вечер, след като се качеше в стаята си, започваше да се моли достатъчно силно, за да заглуши постоянния звън на камбаните. Беше научила каноническите часове от Корона Кучина и тези чужди за нея разделения на времето сега измерваха собствените й дни — в полунощ, на зазоряване в три през нощта, утринната молитва в шест сутринта, в девет сутринта, дванайсет на обяд, три следобед, вечерната молитва в шест вечерта и молитвата преди лягане в девет вечерта. Готвачката непрекъснато обръщаше броеницата си и непоколебимата й вяра често напомняше на Фейра за салаах — нейните молитвени правила. Закле се да пази своята вяра в сърцето и главата си, въпреки че не можеше да се измива и коленичи в петте определени часа от нейния ритуал — източният еквивалент на католическата литургия на часовете. Но задълженията й в къщата и часовете за хранене, които се спазваха тук, й пречеха да съблюдава и това, затова скоро забрави.

Когато все пак си спомнеше, тя се молеше пламенно и безнадеждно, притиснала до гърди жълтата си пантофка. Щеше да се моли още по-ревностно, ако знаеше, че една вечер, в един мрачен ъгъл в двореца на дожа една невидима ръка бе пуснала късче хартия в пощенска кутия. Самата кутия не беше нищо повече от обикновена цепнатина в стената, но тази цепнатина се намираше в един велик каменен барелеф, изобразяващ лъвска глава, и разположена там, където би трябвало да е устата на звяра. Зад каменната маска имаше метална кутия, принадлежаща на службата на камерленго — ковчеже, което се отваряше единствено от ръката на самия камерленго. В този случай доносът, който лъвът погълна, съдържаше само няколко реда, надраскани от не особено опитна в писането ръка — указания за пътя до къщата със златния пергел и името на Фейра Адалет бинт Тимурхан Мурад.