Марина Фиорато
Венецианският договор (36)

Трийсет и пета глава

— Аз бях онзи, който те издаде на властите.

Думите увиснаха между тях като трупове на бесилка.

Очите на Фейра се разшириха. Загледа се в лицето на Такат Туран. Той беше доста по-слаб, отколкото си го спомняше, но все така издокаран и натъкмен, с перфектно подстригана брада и пригладена с масло коса. Но очите бяха онова, което тя си спомняше най-ярко за него — тъмни като катран и проблясващи от някакъв вътрешен огън. Спомни си и как я бе спасил от екипажа на „Ил Кавалиере“ и попита:

— Но защо?

— В продължение на седем дни бях на прага на смъртта. Не можех да се върна при теб и баща ти в онези нечестиви руини. А когато вече бях достатъчно добре, за да се върна в храма, където ви бях оставил, не заварих нищо друго, освен банда зидари. А теб те нямаше. Ужасих се, че си мъртва, но един лодкар си спомни за теб, но не и за баща ти — Такат Туран приведе глава и почтителната му пауза беше в странно противоречие с онова, което й бе разкрил преди малко. — От този момент нататък чаках и наблюдавах и накрая те открих в къщата на архитекта.

Внезапно изпълнена с гняв, Фейра вдигна очи към него и почти извика:

— Но защо го направи? Защо ме изложи на такава опасност? Ти, който ме защитаваше, ти, който служи на баща ми до последния му дъх!

Такат Туран разпери ръце, като че ли бе много изненадан.

— Реших, че така ще ти помогна да се приближиш до дожа. Нали това искаше? Ако те бяха арестували, щеше да бъдеш отведена в недрата на двореца му, където са тъмниците!

— За да бъда подложена на мъчения? — ахна ужасено тя.

— Щом така иска нашият господар, сме длъжни да го понесем!

Изведнъж Фейра се изпълни със страх. Думите му звучаха разумно, но смисълът им беше налудничав. Сега вече бе в състояние да даде име на огъня в проблясващите му очи. Той беше истински фанатик.

— И как това щеше да ми помогне да се срещна е дожа? — попита.

— Да се срещнеш ли? — изсмя се страховито Такат Туран. Нелепият звук отекна из малката уличка и се върна отново при тях. — Искаш да кажеш да го убиеш! Нали с теб затова сме тук?!

Фейра отстъпи крачка назад и плешките й се впиха в студения камък на двореца зад гърба й. Наложи си да мълчи.

— Но после ти се измъкна и аз те изгубих от погледа си. Събрах всичко необходимо и с наближаването на уречения ден бях готов да действам и сам!

Разтвори пелерината си и извади оттам малка кална топка. Тя не можа да не забележи отново липсващите пръсти от ръката му.

— Персийска нафта — отсече с гордост. — Суров персийски нефт — поясни. — Любимо оръжие на кръстоносците, най-силно запалителната субстанция, позната на човека. Ето, виждаш, че всичко е готово, като изключим детайлите — стисна раменете й в железния си захват и продължи: — А после Бог реши, че трябва да те видя отново, в еретични дрипи, да разправяш на езичниците лъжи, за да събираш пари за нашето начинание! Не мога да не ти го призная — страхотна си! Знаех си, че няма да избягаш, знаех си, че ще довършиш мисията на баща си, след като той ти е разказал целия замисъл на султана — светлина за очите ми и радост за душата ми!

— Баща ми ли? — възможно ли бе Тимурхан да е бил предвиден за съучастник и във второто престъпление — да изгорят дожа на Венеция в собствения му дворец и да подпалят целия град? Или баща й е знаел само за чумата? Фейра си наложи да запази привидно спокойствие. Не можеше да си позволи да му разкрие, че не знае почти нищо. — И сега? — попита невинно.

— Сега следва втората фаза от великото отмъщение на султана! — прошепна той и гласът му изсъска в синхрон с пращенето на свещта пред олтара над главите им. — Време е за пречистване чрез огън!

Фейра го погледна право в очите и се разтрепери от пламъците в тях.

— Кога? — попита задавено.

— Утре вечер! Неверниците имат някакъв празник и големият площад ще бъде пълен с мръсните им тела. Чумата ги прочисти, но известна част от тях оцеляха. Сега огънят ще приключи жътвата сред тях. Дожът ще изгори, дворецът му ще изгори, целият град също ще изгори. А сега ти беше изпратена да ми помогнеш!

Сърцето на Фейра се качи в гърлото й, но тя се постара да овладее гласа си, когато попита:

— Как ще успеем да влезем?

— Това е най-лесната част от мисията ни. Ще се оставим да бъдем хванати от стражите — и с тези думи сграбчи ръката й като в менгеме.

Тя се измъкна със сила и попита:

— А какво ще стане с нас? С най-верните на султана?

— Ние също ще изгорим. Но ще бъдем спасени и по волята Божия ще бъдем отнесени право в Джанна. Ела! — плесна с ръце той. — Има още толкова много за вършене, а само един ден за това. Ще те заведа в къщата, където съм отседнал — спокойна е, а и никой няма да ни открие, защото е близо до църква. — Усмихна се на тази ирония, като че ли говореше за времето.

„Той е луд!“ — помисли си с ужас Фейра.

— Твоите езически монети ще ни купят огнивото, от което се нуждаем, за да подпалим фитила и… — обърна се да я огледа и тя не пропусна да забележи, че той се бе отдал напълно само на една цел — да служи на земния си и на небесния си господар. — И както си предрешена като тях, и владееш мръсния им език, ще ми помогнеш още повече, защото аз не притежавам нито техния език, нито твоя невинен изглед!

Изведе я до края на уличката и оттам на по-широка. Минаха по мост и тръгнаха покрай канал, неподвижен и замъглен като опушено стъкло. Бяха съвсем близо до дома на Паладио, но тя си даваше сметка, че няма никакъв смисъл да се опитва да се скрие при архитекта, защото Такат вече знае къщата и веднага ще я открие. Трябваше да се върне час по-скоро на Лазарето Нуово и при Анибале и да се моли Такат да не знае за съществуването на този остров. Тя познаваше много добре тези улици и единствената й надежда бе Такат да не ги познава колкото нея. Постара се да върви послушно, но в мига, в който минаха под една тясна арка, Фейра се отскубна от ръката му и побягна.

Това й напомни за първия път, когато бе тичала из този град, ала опасността, от която бягаше този път, беше много по-голяма от дворцовите стражи. Пищната пола на зелената й рокля я спъваше, корсажът се впиваше в ребрата й, но накрая успя да стигне брега на канала. Втурна се през моста и се насочи право към група лодкари.

Изведнъж Такат Туран изскочи от тъмнината и препречи пътя й. Без да се замисля, тя започна да пищи. Лодкарите се обърнаха. И когато Такат се опита да запуши устата й с ръка, тя го захапа и се разкрещя на най-добрия си венециански:

— Помощ! Помогнете! Този е турчин! Муселмано! Муселмано!

Виждайки своя съгражданка венецианка нападната от друговерец, лодкарите се втурнаха през моста и се хвърлиха дружно върху Такат Туран. Освободена от него, Фейра се хвана за перилата на моста и загледа как лодкарите го налагат по главата. Удряха го безмилостно с юмруци, докато накрая главата му не клюмна и тялото му не се строполи. От устните му потече кръв, очите му се покриха със синини. Отнякъде се появиха улични кучета, които наобиколиха падналото тяло и започнаха да лижат кръвта по плочите около него. Фейра постави ръка на устата си, за да не се разпищи.

— Кажи нещо, мръснико! — изрева един от яките лодкари, притиснал врата на Такат. — Кажи нещо, че да съм сигурен, преди да те предам!

Такат заговори жлъчно:

— Проклинам теб и твоя дяволски град! Всички ще горите в ада!

Само Фейра разбра думите му, но звученето на езика му бе напълно достатъчно за лодкарите, за да се уверят, че е турчин.

— Отведете го при пристава! — извика един от лодкарите.

Всички дружно хванаха друговереца и го завлачиха по плочите. По едно време Такат извърна глава към Фейра. По подутите му устни играеше тънка усмивка. Очите, които тя продължи да вижда дълго след като бяха завили зад ъгъла, все още носеха онзи налудничав пламък.

Фейра изчака всички да се отдалечат, а после се обърна към единствения останал свободен лодкар и с тих глас му даде указанията си, така че само той да чуе крайната й цел. След като се настани в лодката, се разтрепери. Бе изпратила Такат Туран точно там, където той искаше да бъде — в тъмницата, в недрата на двореца на дожа. Но знаеше също така, че той няма да действа до утре вечер. Беше й ясно, че фанатикът няма да се отклони от предварително начертания си план. Той държеше гражданите да се съберат за фестивала си, така че да нанесе колкото е възможно повече щети.

Когато стигнаха до Лазарето Нуово, Фейра плати бързо на лодкаря и хукна напред. Минавайки през къщичката на пазача, тя само махна дружески на Салве и се втурна направо към квадрата от светлина, който я чакаше в нощта — прозореца на Анибале. Знаеше, че той я чака, както правеше всеки ден, за да могат двамата, като същински лихвари, да преброят спечелените секвини пред огъня.

Фейра нахлу без предупреждение в къщичката и го завари така, както го бе видяла първия път тук — прегърбен на стола си, съзерцаващ невиждащо огъня, с къдрици, падащи пред лицето му. Сърцето й претупа, но сега не беше време за носталгия.

— Трябва да ми помогнеш! — извика. — Вашият дож е в огромна опасност!

Той скочи.

— Какво искаш да кажеш? Какво се е случило?

— Червеният кон! Идва!

* * *

Лодкарят, докарал Фейра, се насочи към Венеция със скоростта и задоволството на човек, получил двойно заплащане за работата си. От Фондамента Нуове отиде право до къщата на доктор Валнети, за да му извести местонахождението на жената със зелената рокля.