Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (64)

Втора глава

Дашка бе тази, която бе спасила живота й. Преди осем години, когато се бе качила на влака, който трябваше да я отведе в Париж, при новия й живот, бъдещето с Франк й изглеждаше като сбъднат сън.

А после, когато действието на хапчетата отмина, се събуди отново в Лубянка. Пътуването й с влака, заминаването, разрешението да напусне страната — всичко това бе обещано на американците. Сега нейното „внезапно заболяване“ означаваше, че не може да напусне страната, докато здравословното й състояние не се подобри. По-късно разбра, че личната й трагедия е била симптом на влошаващите се отношения на Сталин с американците и че никога повече няма да има възможност да се поиска подобно благоволение.

Десет години по член 158 за шпионаж в полза на чужда държава (с други думи, за връзка с американец, макар и не с цел заговор за сваляне на съветската власт, за което би получила смъртна присъда или двайсет и пет години затвор); едва тогава започна най-сетне да проумява защо е била разпитвана. Полковник Комаров й обясни, че вече не е заподозряна като организатор на заговора на „фаталните романтици“ — учителят й Беня Голден продиктувал този коварен еврейско-троцкистко-американски замисъл на слабоумния Николаша Благов, защото бил влюбен в нея.

— Но това не е вярно! — възрази Серафима.

— Да не искаш още десет години, задето ни лъжеш? — отвърна Комаров. — Просто подпиши тези свидетелски показания и това ще е краят на Детското дело.

— Какво ще се случи с него?

Комаров прокара пръст през шията си и Серафима разбра, че Беня Голден се е пожертвал — не само заради нея, а за да освободи всички деца, на които бе преподавал в 801-во училище.

* * *

Беше чудо, че преживя пътуването с влак до Печора и Норилск, за разлика от хората, които умираха и чиито тела бе видяла да изхвърлят от вагоните в движение. Но както щеше да разбере скоро, тяхната съдба не бе по-различна от тази на дървосекачите и работниците по строежа на железопътната линия от лагерите, принуждавани да работят при всякакви климатични условия, които гинеха в снеговете и ги оставяха да лежат в преспите, докато пролетното слънце не ги извади оттам, напълно запазени.

Когато пристигна в Печора, тя бе разпределена в бригадата на дървосекачите и само за няколко дни безсънните нощи в бараките, мизерните дажби и тежкото физическо натоварване й докараха такава треска, че беше на косъм от смъртта. Лежеше в спалното помещение и обмисляше предложенията на похотливи лагерни пазачи и татуирани бандитски главатари да стане тяхна любовница. Как иначе можеше да оцелее? Но истината бе, че очакваше с радост смъртта, като приятел, и се надяваше, че ако не я довършат гладът и треската, за това ще се погрижи разбитото й сърце. Нима й бе останало нещо, заради което да живее? Смъртта й щеше да е сватбен подарък за Франк и фактът, че той никога нямаше да узнае за него, нямаше да го направи по-малко романтичен и свят.

Някак успя да се добере до „санаториума“, барака с няколко изцапани с кръв дюшека. Никакви лекарства; до нея труп със зеещи разкривени уста, застинали в последен беззвучен вопъл; никакви лекари. Ту губеше съзнание, ту идваше за кратко на себе си. Но когато един ден се свести, чу познат глас:

— Ще живееш, Серафимочка!

Над нея се бе надвесила Дашка Дорова и й се усмихваше. Серафима се зачуди дали не е на небето и не гледа от горе към златните порти на 801-во училище, към Джордж, Минка и Сенка.

— Доктор Дорова, какво правите тук? И вас ли обвиниха в нещо?

— Това е единствената тема, която ние, затворниците тук, не обсъждаме помежду си. Но, честно казано, просто не зная. Слушай, скъпа, възложиха ми да организирам лагерна болница — и за охраната, разбира се. — Тя се наведе над Серафима и добави шепнешком: — Казах им за твоята подготовка като медицинска сестра. Разбра ли ме, ангелче? Имам нужда от теб.

И така, през следващите няколко години Дашка Дорова агитираше неуморно началниците от МВД да набавят някои основни медикаменти и легла и да изпращат при нея всички лекари и сестри от лагера. По този начин бе спасила живота на Серафима и много други затворници.

Постепенно двете жени започнаха да се доверяват една на друга. Вечер често пушеха и говореха до късно за Детското дело: какво бе означавало то и как Серафима бе допринесла това да се случи, като бе поощрявала театралните превъплъщения на „фаталните романтици“, за да отвлича вниманието от Франк Белман.

В началото Серафима си рецитираше за утеха „Талисманът“, вдигнала поглед към небесната синева, и всеки ден си повтаряше, че никога няма да престане да обича Франк и че каквото и да се случи, един ден ще се съберат. През дългите часове, дори години, докато двете с Дашка пушеха и пиеха арменски араг^[1] — лете, измъчвани от облаците комари, на стъпалото пред бараката, зиме край огъня, обгърнати от безкрайната арктическа нощ, — време, белязано от дребните победи, кръвните вражди и смъртните опасности на лагерния живот, Дашка говореше за децата си и преди всичко за своя Сенка, чиито писма четеше и препрочиташе и знаеше почти наизуст. Търпеливо изслушваше словоизлиянията на Серафима за любовта и тъгата, без да й казва как да постъпи. Но сантиметър по сантиметър я водеше към нова преценка на фактите, към една нова Серафима. Докато една вечер Серафима не вдигна към нея поглед, изпълнен с ярост.

— Той никога няма да се върне. Никога няма да го намеря отново. Било е само мечта, която не може да се осъществи. И през всичките тези години съм живяла с тази лъжа.

Тя стана, отвори широко вратата на бараката и побягна през снега.

— Където и да си, Франк, аз те пускам. Бъди свободен! — изкрещя в нощта към синия звезден купол. — Довиждане, моя любов!

— Връщай се вътре, момиче! — извика от дървения праг Дашка.

— Чува ли ме той в Америка? Чуваш ли ме, Франк? За теб аз вече съм призрак и не очаквам да ми отговориш. Искам да живееш живота си и да бъдеш щастлив.

— Тихо! Ще събереш пазачите, ще събудиш пациентите и дори не си си облякла палтото, малка глупачке такава. Влизай вътре! — Дашка нагази в снега с кожените пантофи, за да хване Серафима и да я върне в бараката.

— Сега по-добре ли се чувстваш, скъпа ми Серафимочка? — попита я, когато седнаха отново край огъня. — Постъпи правилно. Сега ще бъдеш по-щастлива и ще имаш повече сили да понасяш този наш нов живот.

Серафима хвана ръката на Дашка.

— Благодаря за цялото ти търпение.

— Белезите ще ти останат завинаги — каза Дашка. — Хирурзите никога не успяват да отстранят всички частици от шрапнелите. Те остават в тялото ти завинаги, понякога почти ги забравяш, но когато се раздвижат, те пронизва такава болка, че изкрещяваш. Ала ти ще го преживееш, уверявам те.

Серафима си задаваше въпроси за Дашка не за пръв път. Уважаваше я като бивш министър и лекар, но наред с това тя беше много затворена, жена загадка и очевидно много, много силен човек. Отдавна заслепена от слънчевия й нрав, сега Серафима започваше да забелязва и сенките.

— Говориш така, сякаш и ти имаш някакъв опит в тези неща.

Дашка пое дълбоко дима от цигарата и впери поглед в огъня.

— Важното е не кого обичаш, а кой те обича.

* * *

Сега, осем години по-късно, Серафима се сбогува с Дашка на Ярославската гара и видя как съпругът й я посрещна. Както и много други, Серафима не бе успяла да прати известие на родителите си, но жадно се взираше в множеството лица, за да види дали някой не е дошъл да я чака. На част от семействата бе съобщено, други не знаеха кога ще се върнат техните близки. Тъкмо се готвеше да излезе на улицата и да махне на някоя кола да я закара до апартамента на родителите й, когато откри познато лице със свенлива усмивка.

— Андрей? Ти ли си? — попита, изведнъж зарадвана, че го вижда.

— Да — отговори Андрей Курбски, все още запазил своята миловидност на момче от църковния хор, но много по-занемарен. — Толкова се радвам да те видя.

— Кого си дошъл да посрещнеш?

— Теб, разбира се.

— Но откъде знаеше, че съм на този влак?

— Не знаех.

— Какъв късмет, че се срещнахме.

— Не беше просто късмет. Не ми беше приятно да мисля, че тук няма да има никого, когато се върнеш.

— Как разбра, че са ни освободили?

— Майка ти ми каза, че си в Печора. Помолих за услуга свои познати, така че знаех, че ще е този месец.

— Този месец? Но това означава…

Андрей се усмихна, леко се изчерви и намести тежките очила.

— Да, посрещах всеки влак.

— Всяка нощ?

— Да. Не е толкова трудно… Нося си книга и изпушвам няколко цигари. Понякога се затоплям и с глътка водка. О, ето, запазил съм ти малко. — Подаде й плоско шишенце и тя отпи от него.

Водката остави пареща диря в гърлото и предизвика огнен вихър в стомаха й.

— Благодаря ти, Андрюша! — Пийна още малко. — Никой друг не ме чака. Няма закъде да бързам…

— Знам — каза той. — Затова съм тук.

Тогава й мина през ума, че той винаги я е обичал дори когато не се е знаело дали е още жива и дали някога ще се върне. Виждаше също, че не се решава да разкрие докрай своята преданост, опасявайки се, че може да я подплаши.

— Но ти никога не ми писа… Изобщо не знаех…

— Как можех да ти го кажа? — попита той. — Не знаех откъде да започна.

Тя вдигна ръце към лицето си.

— Изглеждам направо ужасно. Някога бях хубава, но сега сигурно приличам на вещица.

— Не и за мен — каза бързо Андрей. — Ти винаги си била абсолютно неповторима, а сега повече си такава. Може би си забравила, че те изпратих на гарата, когато заминаваше да се омъжиш на Запад. Тогава си казах, че ще посрещна влака, когато се върнеш.

— Ти ме изпрати. — Серафима си спомни изражението му, когато влакът потегли. През тези осем години не бе мислила за него нито веднъж, но сега я обзе чувството, че през цялото време е бил с нея. — Тук е студено, нали? Треперя.

Той взе куфара й.

— Може ли? Предполагам, че искаш да отидеш в жилището на родителите си, но… — Погледна я изпитателно. — Имам малък апартамент, топъл е, пълен е с книги и…

Андрей започна да си пробива път през тълпата, за да излезе на улицата, където бе паркирал колата си, и Серафима тръгна след него. От очите й рукнаха сълзи — не просто сълзи на благодарност за добротата му, а защото тъкмо в тази минута наистина пускаше Франк Белман да си отиде. Това бе началото на новия й живот с Андрей Курбски и краят на стария.

Докато минаваха под арките на гарата, видя в сенките висок слаб мъж. През сълзите зърна лице, което й напомни за Херкулес Сатинов. Но не можеше да е той: сега Сатинов беше по-важна клечка, така че какво би правил тук? Мъжът нахлупи ниско черната мека шапка, потопи се в нощта и докато Серафима примигне, вече беше изчезнал.