Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (28)

Четиринадесета глава

Сенка Доров бе първият, който бе извикан на разпит този ден. Макар да бе само на десет години и дребен за възрастта си, той бе прекарал нощта в килия за възрастни. Сенка не можеше да бъде разстрелян, защото до навършването на дванайсет години му оставаше повече от година, но ако правилата бъдеха променени…

Всяка втора секунда той си шепнеше: „Мамо, къде си? Обичам те! Аз съм тук! Моля те, ела и ме намери! Страх ме е! Знаеш ли къде съм?“.

Тези думи го крепяха от предишната вечер, когато у дома (светло място, което сега му се струваше много далечно) беше пробвал новата си копринена пижама, морскосиня с червени биета, произведена в Китай специално за него. Майка му бе във възторг от пижамата, дори изръкопляска, когато го видя с нея, и не можеше да спре да го целува. Тя винаги отмяташе глава, когато се смееше, и издаваше високи звуци, сякаш пееше. Въпреки че беше толкова заета като министър и лекар, тя всеки ден водеше него, Демян и Минка на училище и често ги вземаше след часовете. „Мисля, че съм неин любимец, макар да казва, че обича еднакво и четирима ни — каза си той. — Целува ме повече от останалите, особено от Демян. Да, те са по-големи, но въпреки това тя казва, че съм неустоим! Тя е най-красивата майка на света и когато порасна, може да се оженя за нея. (Но тя е омъжена за татко, разбира се. Той често е сърдит и намръщен, така че едва ли ще има нещо против. Дали ще ми я отстъпи?)“

Предишната вечер бе решил да заеме една книга от съседите, затова бе излязъл на площадката и бе слязъл по стълбите, все още облечен в своята невероятно елегантна пижама и халат в червено и синьо, в тон с нея — Минка казваше, че е конте. Това лошо ли беше? Отговаряше й, че е просто издокаран академик.

Почука на вратата на съседите и вратата отвори неговата приятелка Лулу. Майка й стоеше зад нея.

— Здравей, Малък професоре — каза майката на Лулу.

— Може ли да ми заемете книгата „Музика, хореография и либрета в оперите и балетите на Чайковски“?

— Родителите ти ли ще я четат?

— Не, аз ще се образовам — каза сериозно Сенка.

— Не харесваш ли приказките на Маршак? Или „Тимур и неговата команда“?

— Те са за бебета! — възмутено отвърна той.

— Ти си забележително момче, Сенка — усмихна се майката на Лулу.

Книгата бе много тежка, но Сенка вече я носеше нагоре, когато видя четирима мъже, двама в костюми и двама в униформи със сини пагони.

— Ти си Сенка Доров, нали? — каза единият от мъжете, който имаше плешива глава с форма на руско църковно кубе.

— Да. Вие кои сте?

— Ами тази книга? Изглежда много интересна. Може ли да я разгледаме долу?

— Трябва да се прибера за вечеря. Мама ме чака.

Но мъжът вече бе взел книгата и я разглеждаше с много озадачен вид.

— Опера, а?

— Кое ви е любимото от Чайковски? — попита Сенка. — Не ми казвайте, че е „Лебедово езеро“. Твърде предсказуемо е.

— Ти си много странно момче — промърмори мъжът и го бутна в асансьора.

— Ей! Слушайте — извика Сенка, но те извиха ръцете му зад гърба, сложиха на лицето му кърпа и той заспа. А когато се събуди (нямаше представа след колко време) вече седеше между същите двама мъже в победата, която наближаваше площад „Дзержински“.

— Къде ме водите? Кои сте вие? — попита сънливо той.

И онзи с кубето отвърна:

— Водим те да си играеш с приятелчетата си на „червени и бели“. Няма страшно.

— Сигурно си мислите, че съм много глупав или че съм вчерашен — храбро отвърна Сенка, макар че въздействието на упойката преминаваше и страхът започваше да се надига от стомаха му, вече усещаше горчивия му вкус в гърлото си — вкус, който бе изпитал само веднъж досега — когато един от ужасните приятели на Демян бе затиснал носа му в училището и преди да се сети, че може да диша и през устата, си беше помислил, че ще се задуши. (Демян го наричаше професор Безценни. Демян беше подлец и Сенка знаеше, че е бесен, задето майка им го обича повече от него.)

Установи, че още държи на коленете си книгата „Музика, хореография и либрета в оперите и балетите на Чайковски“. Погледна през прозореца и когато спряха пред гранитния колос Лубянка, си помисли: „Познавам тази сграда“. Чувал бе родителите му да споменават името й, когато минаваха покрай нея, и не бе пропуснал да забележи страхопочитанието, дори ужаса в гласовете им. Преди да успее да каже и дума повече, железните врати се отвориха, придружителите му го хванаха за ръцете и краката, понесоха го с лицето надолу по някакви стълби и го изправиха пред мръсно гише, над което не можеше да погледне.

— Къде е той? — кресна възрастна жена с кафява престилка. — Дори не мога да го видя. Малък негодник, а?

— Да видя сестра ми ли ме водите?

— Фамилия, име, бащино име!

— Позвънете на майка ми. Тя ще дойде и ще ме вземе. Тя не знае къде съм. — После си спомни нещо важно и успокояващо. — Сестра ми Минка тук ли е? Може би са ме довели да я взема!

— Без разговори, арестант — озъби му се жената. — Отговаряй на въпросите!

Но Сенка бе така успокоен от обяснението, което му бе хрумнало, и толкова свикнал вкъщи, а и в училището, да се отнасят към него с любов, че не й обърна внимание.

— Защото мама казва, че Минка скоро ще се прибере у дома. Сега разбирам защо съм тук.

— Само да си казал и дума повече — кресна му мъж в униформа, — ще ти издърпам ухото или ще отнесеш боя. Разбра ли ме?

— Да — каза Сенка, вече стъписан и много разтревожен. — Моля ви, може ли да се обадя на баща ми? Той работи в Централния комитет. — Мислеше, че като спомене баща си, те може да се изплашат, но тях като че ли не ги беше грижа. Взеха му книгата и му дадоха разписка, с която не знаеше какво да прави. После дебела служителка в кафява престилка го въведе през една врата.

— Обиск. Медицински. Сваляй всичките дрехи, и по-бързичко.

Сенка се срамуваше.

— Дори и долнището на пижамата?

— Мърдай! Ще прибереш дрехите си след това. — Бутна го през друга врата.

— Но аз имам ужасни болки в корема. Мама ме кара да легна, когато коремът ме заболи, и така ми минава. Имам и астма.

— Ела тук — каза червендалест мъж със стетоскоп и бяла престилка, седнал на стар метален стол до проста болнична кушетка, по дюшека на която имаше избелели кафяви петна. Сенка виждаше, че е лекар, ала не беше лекар като майка му.

— Изправи се!

Сенка почувства опасност.

— Не!

Хукна към вратата, но лекарят бе натиснал бутон на стената и в стаята влязоха трима пазачи, мъж и две жени. Сенка се разплака, захлипа:

— Искам мама. Искам да си ида у дома, коремът наистина ме боли!

Но те хванаха бледото му голо телце, занесоха го до кушетката и го хвърлиха грубо на нея.

— Остави ме да те прегледам или те ще те държат да не ставаш — каза лекарят, чиито гърди силно хриптяха. — И ще бъде по-лошо от болки в корема, уверявам те.

Сенка престана да се съпротивлява, но установи, че трепери от страх и лоши предчувствия. Лекарят му каза да отвори уста, напъха вътре пръстите си, които имаха вкус на метал и боклук едновременно, и опипа зъбите и езика му.

— Обърни се — каза той. — Поеми въздух.

Сенка почувства нещо в дупето си и започна отново да се съпротивлява и да вика, но всичко свърши бързо и той отново се озова в първото помещение, облечен в пижамата и халата си. Друга стая, възрастен мъж с мазна коса, застанал до фотокамера, му каза да седне на стола, но Сенка бе твърде малък, затова фотографът му подложи възглавница, преди да се скрие под черното платнище.

— Гледай в обектива! — и бум! Блесна светлина и се чу съскащ звук.

— Добре се справи, синко. — Фотографът разроши косата му.

Сенка видя възможност.

— Моля ви, може ли да се обадя на мама? Толкова ми липсва мама!

— Твърде малък си, за да си тук — зашепна бързо фотографът. — Ще си идеш, синко, за разлика от мен. Но моят съвет е да се оставиш на течението. Не се опитвай да вървиш срещу него. — След това прочисти гърлото си и извика: — Арестант за прехвърляне!

Сенка бе върнат на служителите с кафяви престилки, които го предадоха на двама униформени пазачи. Всеки от тях го хвана за единия лакът. Халки с много ключове дрънкаха от коланите им в съседство с пистолетите.

— Не говори. Гледай право напред. Да вървим.

Железни стълбища, още по-надолу, отново нагоре, през заключени врати. Сенка се чувстваше много мъничък в този огромен скрит свят. Всеки път, когато една врата се затваряше и се отваряше друга, се озоваваше в нов висок коридор, пълен с метални балкони с редици бронирани врати.

Вътре смърдеше на пикня, изпражнения, пот, почистващи препарати и влага. Неприятно. Противно. Отвратително. Гадно. Непоносимо. Богатият речник го утешаваше, но сърцето му биеше като пухтящ локомотив. Когато чу приближаващи стъпки, то затупка още по-бързо.

— Това Минка ли е? — попита с треперещ глас.

Но те го натикаха в кабина, подобна на изправен ковчег и заключиха вратата. Сенка помисли, че може да се задуши, и коремът отново го заболя, но чу, че стъпките се отдалечават. Извадиха го от там и накрая отвориха килия 235 и го блъснаха вътре.

* * *

— Някой е пишкал в кревата! — извика Сенка, когато видя металното легло и тънкия дюшек с много жълто петно във формата на Кримския полуостров. На него също му се пишкаше, но тук нямаше тоалетна. Не знаеше какво да направи.

После шпионката се отвори и затвори, бравата щракна и вътре надникна пазач.

— Гладен съм и трябва да отида до тоалетната — каза той.

— Пропуснал си момента — каза пазачът. — Използвай тази кофа.

— Не мисля, че мога да използвам кофа.

— Тогава стискайте до утре, ваше височество. Храната ще дойде скоро.

— Моля ви, обадете се на мама — каза Сенка и се разплака. Скоро хлиповете започнаха да го задушават, сълзите се стичаха в устата и дори по шията му. — Моля ви!

Вратата отново се затръшна, прозорчето се отвори и бързо се затвори отново, но никой не дойде. Сенка постла одеялото върху дюшека. Забеляза, че на възглавницата има червеникавокафяво петно с формата на Африка.

Накрая му се наложи да използва противната кофа. Легна, останал без сили, и отново заплака. Вратата се отвори и този път влезе жена с количка. Тя му подаде паница чорба (която представляваше сива вода, в която плуваха две бучки топяща се жълта мазнина) и квадратно парче черен хляб със съвсем малко парченце масло. Беше много гладен, но чорбата вонеше и мазнината бе отвратителна, така че изяде само хляба.

— Може ли да получа допълнително парче хляб?

— Против правилата е. Това е дажбата ти.

Жената му даде чаша чай с малко парченце захар, вратата се затвори отново и той легна на леглото, ужасен от звуците в огромния вътрешен затвор Лубянка. Каза си, че в затворническата симфония ударните инструменти вземат превес над щрайха: блъскащи се врати, дрънкащи ключове, скърцащи брави, кашляне, неясно ломотене, рев, хлипове, крясъци, тракане на ботуши по метални площадки и стълбища. Всичко бе грубо, а до този момент светът му беше изпълнен само от приятни неща.

Кои бяха всички тези стенещи, сумтящи, давещи се от кашлица непознати в килиите наоколо? Къде беше Минка? Той затвори очи и започна да си мечтае за майка си, за своя дом, за братята и сестра си. „Мамо, тук съм! Моля те, ела и ме намери! Знаеш ли къде съм?“

Плака и плака, но дори когато сълзите му свършиха, страхът остана. Как бе станала тази ужасна грешка? Те положително не знаеха, че е на десет години. Само да им бе казал това, те щяха да разберат, че са хванали не този, когото трябва. Не можеше да повярва, че не знаят кои са майка му и баща му.

Разигра още веднъж наум събитията от вечерта на стрелбата: беше в затвора заради онези убийства, знаеше това. Но дали Джордж и Андрей бяха арестувани по пижами?

Сети се, че няма какво да гушне и че тази вечер никой не го бе целунал: как можеше да заспи без мечето си Аристотел? Никога не бе спал без него! Вкъщи си лягаше със завивките, дръпнати до брадичката, и се чувстваше стоплен като принц в центъра на вселената. Майка му сядаше на леглото и му разказваше приказки, вземаше лицето му между дланите си и го целуваше по носа, по челото и по бузите, понякога дори по очите, той навеждаше глава и я поглеждаше изпод вежди, подражавайки на идолите от детските филми, а тя казваше: „О, кой би устоял на тези кафяви очи! Един ден някое момиче ще има щастието да се омъжи за теб!“. После отмяташе глава и се смееше.

Това го накара отново да се разплаче, но поне започваше да разбира защо е тук. Когато изчезна Минка, майка му обясни: „Двама от приятелите й бяха убити и това, разбира се, трябва да бъде разследвано. После ще си дойде“. Но и тя, и баща му казаха, че Минка ще се прибере тази вечер. Тогава защо арестуваха и него? И защо не можеше да заспи? Прозорчето на вратата непрекъснато се отваряше и електрическата крушка продължаваше да свети. Когато се сви на кълбо, се чу глас: „Ръцете над одеялото!“. Отчаяно му се спеше. „Ти спиш толкова хубаво!“ — казваше винаги майка му. Затвори очи, но тъкмо когато започна да се унася, вратата се отвори с трясък, разтърсиха го, вдигнаха го от леглото и го подкараха по коридора, нагоре, надолу и пак нагоре по металната стълба и през няколко врати.

Светла стая. Два метални стола. Срещу него седеше мъж с гротескно лице, напръскано с хиляди червени петънца, и издадена брада, която напомняше кучешка муцуна, а ръцете му бяха като щипки на омар.

— Аз съм полковник Лихачов — каза мъжът. — Отнесохме се твърде меко към вас, децата, но сега вече знаем, че сте престъпници и врагове и ще ви третираме по същия начин, по който третираме възрастните. Не ме интересува дали си на десет или на осемдесет години: ще отговаряш на въпросите ми и ще ми казваш истината. Ако излъжеш или скриеш нещо от мен, ще ти избия зъбите. Разбра ли ме?

Сенка погледна този зъл полицай и изхлипа високо, а той удари с юмрук по масата толкова силно, че лампата подскочи и Сенка се дръпна назад, събаряйки стола. Мъжът го хвана за брадичката, подобните на щипки ръце го стиснаха толкова силно, че смазаха цялата му уста.

— Не смей да помръдваш и мускулче без моето разрешение. И не плачи.

Сенка дишаше все по-учестено и накрая започна да се задъхва.

— Отговори ми само на един въпрос и после можеш да се върнеш в килията.

Сенка кимна.

— Познаваш ли Серафима Ромашкина?

— Да — отговори той, все още дишайки много бързо.

— Добре ли я познаваш?

— Тя е на осемнайсет години, но… ами, много е мила с мен. — Имаше чувството, че ще припадне, но знаеше, че не бива. Бързо пое въздух няколко пъти. — Тя е приятелка на сестра ми Минка.

— Сега помисли внимателно. Не казвай „не“. Не се опитвай да предпазваш някого. Ние ще разберем всичко и ако лъжеш, ще идеш в лагерите и никога повече няма да видиш родителите си. Но ако кажеш истината, ще се прибереш у дома много скоро. Ние разследваме убийствата на Каменния мост. Бил си там, нали?

— Да.

— Какво видя?

— Двама от приятелите на сестра ми лежаха мъртви на земята.

— Но си забелязал нещо?

— Да. Тетрадката. Кадифената книга на Николаша. И я взех.

— Знаеш ли, че като си я взел, си извършил сериозно престъпление? Откраднал си свързано с убийството доказателство!

— Не знаех това.

— Тогава защо си постъпил като предател? — попита пламналият от гняв пъпчив мъж и сега Сенка разбра, че той наистина е омар, маскиран като човек. — Защо я взе? Защо я скри?

— Не се замислих. Мама скоро ли ще дойде?

— Не и докато не ни кажеш истината. Какво направи с тетрадката?

— Занесох я в стаята си и я скрих.

— Защо?

— Мислех си, че ще е интересно да я прочета. Не знаех, че това е престъпление, много съжалявам.

— Каза ли на някого, че си я взел?

— Само на брат ми. Демян. После го видях да отваря чекмеджетата на бюрото ми и бях толкова ядосан, че казах на майка ми, но тетрадката беше изчезнала.

— Изобщо ли не си я чел?

— Не, кълна се.

— Знаеше ли, че тя съдържа план да се сформира правителство и нашите ръководители да бъдат убити?

Сенка поклати глава, опитвайки да се върне към разговорите на родителите си. Най-ранните му спомени бяха от времето, когато асансьорите в дома на „Набережная“ започнаха да бучат посред нощ, защото тайната полиция бе пристигнала да арестува друг човек. Тогава майка му погледна баща му напрегнато и попита:

— Кой етаж?

— Единайсетият.

— Ларини. Те не са врагове, Генрих.

— Партията никога не греши, Дашка. По-добре сто невинни да бъдат убити, отколкото да бъде пропуснат един враг. Ние водим битка на живот и смърт, за да се подготвим за войната с фашистите, а навсякъде има врагове. Нека не говорим за това пред… — И баща му погледна към него.

— Твърде е малък, за да разбере — каза майка му.

Тогава Сенка действително не разбра, ала помнеше, че Ларини бяха отведени и не се върнаха никога повече.

След стрелбата на моста майката на Сенка изведе всички им на разходка в гората край дачата и им каза:

— Ако някога ви питат за това, кажете им всичко, което знаете. Но нищо повече. Не клюкарствайте. Не навлизайте в политиката. Тайните са като минно поле: не знаеш, че има мина, докато не стъпиш на нея. Дърдоренето може да унищожи цяло семейство.

— Заповедта идва от най-висшата инстанция на съветската власт — казваше Омарът. — Разрови паметта си за неща, които си видял, неща, които си чул. Серафима има ли гадже?

— Разбира се, че не. Ако имаше, щях да съм аз!

— Господи! — Омарът изви дланите си назад и ставите на пръстите му изпукаха. — Тогава най-близък приятел?

— Но Серафима винаги е била сама.

— Някой обръща ли й по-специално внимание?

Сенка се поколеба. Чувстваше опасност, някак си усещаше, че думите му могат да навредят на някого. Но къде може да се крие опасността тук? Престъпление ли беше момче да харесва момиче? Изобщо не беше сигурен.

— Всички момчета харесваха Серафима — каза той. — Най-много аз.

Омарът пишеше нещо на листче. После бутна листчето през масата.

— Признаваш ли, че си откраднал това доказателство за заговор от местопрестъплението?

— Не разбирам — каза Сенка.

— Не можеш да отречеш, че си взел тетрадката и си я скрил. Брат ти Демян я е намерил.

— О! — Демян не само бе намерил тетрадката, а и я бе дал на тайната полиция. Затова беше на свобода. И му завиждаше, и много искаше да се издигне в пионерската организация и в Комсомола и да стане важна личност като баща си. Демян бе доносник и подлец.

— Ако искаш отново да видиш някога майка си, подпиши веднага това — каза Омарът, като бутна листчето към него, и той побърза да го подпише.

— Ако беше на дванайсет години, това листче можеше да ти докара най-тежкото наказание: смърт чрез разстрел в тила. Но тъй като си само на десет, те чакат десет години в лагерите по член 158.

Зави му се свят и се хвана за ръба на масата.

— Но ако ни помогнеш за Серафима…

— Минка казва, че имала… обожатели… ухажори… кавалери.

— Назови ги, преди да съм те ударил.

Сенка обичаше Серафима и би сторил всичко, за да не й създава неприятности, но как можеше да й навреди това? Как можеше да навреди на когото и да било? „Внимавай за мините!“ Помъчи се да си спомни нещо за обожателите на Серафима. Не беше ли чул Минка и Серафима да се смеят за Престолонаследника? Мислеха си, че той не разбира кой се крие зад това кодово име — наистина ли го смятаха за толкова глупав? Ала той знаеше, че не бива да споменава Василий Сталин. Всичко, свързано със Сталин, беше опасно! Трябваше да се сети за нещо, което не крие опасност, но му бе много трудно, защото не знаеше какво иска Омарът. Мините бяха невидими. Стомахът му започна да се бунтува и отново му стана трудно да диша.

— Мисля, че ще повърна — каза той.

Столът на Омара изскърца по пода, той се изправи.

— На три ще изкарам от теб отговорите с бой. — Извади дебела гумена палка и удари с нея по масата. — С това приятелче съм трошил човешки череп. — И започна да брои: — Едно, две…

Сенка видя, че палката бе легнала удобно в щипката му, явно бе свикнал да я използва.

— Да, да, да, по някое време…

„Не създавай неприятности на Серафима. Не споменавай Василий Сталин. Не намесвай мама и татко. Не навреждай на Минка.“ Трябваше да мисли за толкова много неща. Прехвърли възможностите: това не е нищо, онова е тайна; това няма да го задоволи, онова е опасно. Мозъкът му прегряваше от отговорности, капани, минни полета, неща, които не биваше да се казват, не биваше да се споменават и всяко от тях трябваше да се сложи на везните редом с неговото признание, че е взел тетрадката, и очакващите го десет години в гулаг: пътуването с влака, потъналата в сняг тундра, заплахата да не види родителите си никога повече.

— По някое време…

— Кога? — Омарът остави палката и взе писалка.

— Беше преди няколко седмици… Двамата с Минка вървяхме по улица „Горки“ и… и…

Палката се стовари върху ръката на Сенка. Болеше ужасно и той се разплака, хванал ранената дясна ръка с лявата. Сълзите замъглиха очите му и не виждаше нищо.

— Ще ви кажа, ще ви кажа!

Но още не бе решил какво да каже.

— Моля ви, не ме удряйте повече. Искам да видя мама… Веднъж двамата с Минка се разхождахме по улица „Горки“ и видяхме Серафима и… — Опита се да си спомни и изведнъж му просветна. Да, това бе идеално и нямаше да навреди на никого от хората, които обича. — Видяхме го да я следи — вървеше на стотина метра зад нея.

Облекчението заля Сенка, той се отпусна на стола и започна да разказва своята история.