Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (58)

Тринадесета глава

— Моля ви, не ме гледайте така сурово, Серафима — каза генерал Абакумов, който разговаряше с майка й в дневната на апартамента им. Той се изправи с усилие, ботушите му изскърцаха, медалите издрънчаха, пистолетът му се удари със звън в метала на колана. — Но исках да дойда лично, вместо да изпращам някой свой подчинен.

— Какво има? — попита Серафима. — Неравното чело и тъмните вежди на Абакумов я ужасяваха и тя отстъпи крачка назад. Той й напомняше за времето, което бе прекарала в Лубянка.

Погледна майка си и разбра, че нещо не е наред.

— Кажи ми, мамо.

Абакумов се прокашля.

— Молбата ви да заминете зад граница с годеника си е отхвърлена, както и молбата ви да се омъжите за него.

Дъхът на Серафима секна, прилоша й, усещаше смътно, че майка й бе сложила ръка на рамото й.

— Но всички получават разрешение. Много момичета заминаха зад граница…

— Съжалявам — каза Абакумов. — Това исках да ви съобщя. Няма нищо лично, нито е свързано с Детското дело. Самият факт, че много момичета се омъжват за чужденци и заминават зад граница, ускори промяната в правилата.

— Има ли някакъв начин да ни помогнете, другарю генерал? — попита София, вперила искрящите си очи в него.

— Боя се, че не. Проверих заради вас. Разпореждането идва от Централния комитет. Мило момиче, запомни го от мен: пътят на живота е лъкатушен и някои семена падат на камениста почва. С две думи, това е положението.

* * *

Сатинов навлиза в центъра на Самарканд, върви между прости узбеки, казахи, таджики, които се разхождат, клечат, дъвчат тютюн, пият чай по дървените тераси на чайханите далеч от Москва в своите халати и бродирани тюбетейки и наблюдават как времето тече. Сяда и пие чай в една чайхана. После прекосява развалините на стария площад „Регистан“ и тръгва между кирпичените стени към мавзолея на Тамерлан; „компанията“ му — охраната от цивилни азиатци — върви след него.

Тамерлан, този безмилостен сакат завоевател, Сталин на своето време, лежи под надиплен небесносин купол, подобен на гигантска чалма. Сатинов поглежда надолу към семплата нефритена плоча, която покрива гроба му, и осъзнава, че стореното от него самия и дори белязалите световната история дела на Сталин може един ден да потънат в забрава, както това тук.

Изглежда невероятно, но ако един ден изградената върху гробовете на милиони държава на Ленин рухне? „Тогава може дори да преименуват училищата и улиците, носещи моето име — мисли си той. — Това, което наистина има значение, са децата, любимата ми съпруга и тя, моята тайна страст. Ами ако любовта ще е единственото оправдание, че изобщо съм живял на този свят?“

Той свежда глава пред скромния гроб на Тамерлан. Закопнява за смъртта, незабавна и неочаквана, и не се бои от нея. Сълзи забулват очите му, благодарен е за тази сладка тъга, която го прави завършен.

* * *

Високо в планината над Черно море възрастен мъж в бял ленен костюм пушеше лулата си, очите му — цепки на яркото слънце, ирисите като на тигър — жълти и с черни пръски, високите, сипаничави и леко потъмнели от слънцето скули — покрити с лунички.

— А тук, на юг — казваше той на своите гости, — вашият стар домакин плеви зеленчуковата градина. Честният труд е добър за душата.

Градинарят, рижав възрастен мъж, който не бе лишен от известна прилика с него, кимна и промърмори нещо на грузински.

— Казва, че доматите не са лоши — обясни Сталин. — Искате ли да си занесете в Москва малко домати и смокини?

— Градината е хубава — съгласи се американският посланик Аверил Хариман, издокаран в кремав костюм с остри като бръснач ръбове на панталона. — Генералисимус, трябва да ви поздравя за вашите домати, както и за останалите ви постижения.

Франк Белман, млад и строен в своята безупречна американска военна униформа, преведе бързо и гладко на руски. Сталин се разсмя, бръчките около устата му напомняха усмивка на тигър, но Франк не можеше да мисли за нищо друго, освен за Серафима. Когато се срещна с нея, след като плановете им за заминаването бяха осуетени, той се изплаши, че любимата му ще се поболее от разочарованието и мъката.

— Е, благодаря, че дойдохте да ме видите тук, на юг. Старецът трябва да си почине…

Визитата беше приключила. Сталин се заклатушка по пътеката с кривите си крака, изкачи стъпалата към верандата, премина между белите колони и влезе в хладната вила, където миришеше на портокалови цветове и тютюн. Франк забеляза, че всяка повърхност в къщата бе отрупана с книги — видя романи от Един Уортън, Хемингуей и Фадеев, биографии на Надир Шах и херцога на Марлборо, купища литературни списания; отворена книга с бележка на полето, написана със син молив.

Сталин ги преведе през къщата до входа от другата страна, където, редом с неговите лимузини, чакаше буикът на посланика. Дебел подпийнал генерал, навярно началникът на охраната, отдаде чест и се затътри подир тях по стълбите към алеята. Крайбрежната вила на Сталин в Абхазия бе образец на тоталитарната архитектура, непревземаемо орлово гнездо на върха на стръмна скала над Черно море, невидима от всички страни, освен откъм морето, и до нея можеше да се стигне само през тесен тунел, издълбан в масивния каменен склон. Франк положи големи усилия да се съсредоточи максимално и да предаде всеки нюанс в думите на посланика, но мислите му бяха другаде. При Серафима.

— Благодаря ви, че ни приехте, генералисимус — каза Хариман. — Трябва да ви уверя, че ние, американците — и в Белия дом, и хората от улицата, — още сме възхитени и благодарни за героизма и самоотвержеността на Червената армия под вашето блестящо командване.

— Моля, предайте моите почитания на президента Труман — отвърна Сталин. — И се надявам, че грузинската храна и вино са ви харесали.

— Диди матлот! — отвърна посланикът на грузински.

Приятел на бащата на Франк, Хариман бе як и висок, с тежки вежди и рамене на играч на поло.

Сталин го изгледа благо. Разговорът им сякаш вървеше много бавно и Франк едва се сдържаше да не се намеси. Ужасяваше се, че Хариман го е забравил или, още по-лошо, е решил, че моментът не е подходящ за отправяне на молби.

— Генералисимус, преди да ви оставим на това прекрасно място и на така заслужената ви почивка, може ли да ви помоля за една лична услуга?

Франк бе толкова нервен, че едва успя да преведе, макар че това бяха думите, които за него бяха по-важни от всичко казано досега.

— Можете да поискате всичко. След всичките тези години двамата с вас сме вече приятели — каза Сталин с известно вълнение. — Имахме някои общи моменти като съюзници.

— Благодаря ви. Преводачът ми тук, капитан Белман, който превеждаше на доста от нашите срещи, е сгоден за руско момиче на име Серафима Ромашкина.

— Поздравления! — рече Сталин. Погледът му се метна за миг към Франк. Никакъв знак, че знае за кого става дума. — Ние вярваме в любовта между съюзниците.

— Тя е дъщеря на актрисата София Цейтлин и сценариста Константин Ромашкин.

— Очевидно имате добър вкус. — Кратка усмивка, после непроницаемата азиатска маска.

— Но вероятно по някакво недоглеждане — продължи Хариман — на това момиче е отказано да напусне Съветския съюз.

Сталин погледна косо към Франк, който се опитваше да си придаде честен, скромен и сериозен вид, после въздъхна.

— Страната ни е пълна с блюдолизци — каза той. — Ленин определяше това явление като „руска болест“. Вашите вестници ме наричат диктатор, но както виждате, аз не контролирам всичко. Политбюро си има собствено мнение и понякога трябва да внимавам да не обидя твърдоглавците там. — Той махна на дебелия генерал. — Другарю Власик, запишете имената.

Генералът вече пишеше в малък бележник. Франк почувства върху себе си неразгадаемия блясък на Сталиновите жълти очи.

— Не се тревожи, младежо, ще проуча случая.