Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (20)

Шеста глава

Доктор Дашка Дорова облече разсеяно бялата престилка, затвори вратата на своя кабинет на последния етаж на Кремльовка, кремълската клиника, и седна на плюшения диван.

Беше уютна стая, обзаведена с някогашен разкош: застъпващи се персийски килими, картини с горски пейзажи и вили от началото на века, поставка за чадъри в кафява кожа, два меки кожени фотьойла, диван. Вдясно имаше медицинска кушетка, оградена от бяла завеса.

Тя обикновено седеше зад старо бюро със зелена кожа отгоре и два бакелитови телефона на страничния плот. Портретът на Сталин — винаги ориентир за нивото на даден служител — беше със средни размери, не оригинален Герасимов и не с маслени бои, но сейфът й беше голям, защото медицинските досиета на ръководителите бяха държавна тайна. „Стегни се, Дашка“, каза си тя. Напрежението от различните роли — майка, съпруга, лекар, министър — я задушаваше, меко казано. Идваше й в повече и трябваше да пожертва нещо, колкото и ценно да бе то. Дори вкъщи трябваше да внимава. Генрих считаше, че партията и нейните „безстрашни рицари“, както наричаше тайните полицаи, са непогрешими. Имаше определен начин, по който болшевикът трябва да се държи, и той, като съвест на партията, като изпълнител на нейната воля, решаваше кое е правилно и кое не, защото другарят Сталин вярваше, че той знае. Генрих определяше всяка подробност в живота й. Длъжен беше. Той бе болшевишки лидер и нищо — нито обзавеждането на дачата, нито готварските рецепти, нито правилата за децата им, — нищо не бе достатъчно маловажно, за да мине без неговото мнение. И това караше Дашка да се чувства защитена. Само любовта й към модата беше останала някак си извън контрола на Генрих.

Но сега бе арестувана Минка, нейната възхитителна Минка. Външно Дашка изглеждаше слънчева и жизнерадостна личност, но вътрешно беше кълбо от емоции и притеснения. „Минка, скъпа, къде си? Добре ли си? — шепнеше тя. — Отговори на въпросите им и си ела вкъщи!“ Слава богу, че другите й деца бяха в безопасност.

Тя, разбира се, обичаше безумно и четиримата, но Сенка, четвъртият, бебето, което беше родила на четиридесет години, последният, нейното миниатюрно копие с дълго лице, пълни устни, пръснати по нослето лунички и нейната мургава кожа, бе радостта на живота й. Нищо друго, никаква амбиция, никое друго чувство, колкото и дълбоко да бе то, не беше по-важно от Сенка, нейния Малък професор!

Затвори очи. Зад тях думкаше тъпан. Слепоочията й пулсираха. Поне Генрих да бе пожелал да поговори с нея, да бе нарушил поне малко своите правила, забрани и предписания. Както стояха нещата, тя се чувстваше съвършено сама.

— Другарко доктор, имате среща след пет минути! — гръмна гласът на секретарката й от интеркома на бюрото.

Дашка имаше два кабинета: единият бе в Министерството на народното здраве, другият тук, в Кремльовка — мястото, където „отговорните работници“ бяха лекувани от най-добрите специалисти. Когато започна да работи там, Кремльовка беше в самия Кремъл, но сега клиниката се помещаваше в нова сграда на „Грановски“, близо до сградата, където живееха мнозина от ръководителите.

Дъщеря на образовано еврейско семейство в Западна Украйна, Дашка беше завършила медицина в Одеса. След като бе работила години наред като кардиолог, тя бе назначена в Кремльовка, където стана доверен лекар на много от ръководителите. Повечето от тях страдаха от хипертония, атеросклероза и други заболявания, свързани с претоварването, мазната храна, стреса, липсата на движение, затлъстяването и алкохолизма.

Другарят Андреев: главоболие. Лечение: кокаин. Другарят Жданов: заболяване на сърцето и алкохолизъм. Лечение: пълна почивка и никакъв алкохол. Другарят Берия: наднормено тегло, прекалена употреба на алкохол. Лечение: вегетарианска диета.

После, в края на 1944 г., другарят Молотов я повика в Министерския съвет.

— Седнете, другарко Дорова — каза той със своя глас на робот.

На Дашка й направи впечатление, че сферичната му глава с пенснето бе свързана с торса почти без наличието на врат.

— Позволете ми да мина направо на въпроса. Какво ще кажете да станете министър на народното здраве?

Дашка подскочи от изненада, направо беше изплашена.

— Аз съм лекар — възрази тя. — Работата ми като ръководител дори в Кремльовка не е идеална. Никога не съм работила в министерство.

— Другарят Сталин желае да започнете утре. — Молотов погледна надолу. На бюрото пред него имаше бележка, надраскана с червен молив. По време на кратката им среща тя успя да прочете какво беше написано:

Др. Молотов, министърът на здравеопазването работи слабо. Махнете го и назначете кардиоложката от Кремльовка. Й. Ст.

Другарят Сталин дори не беше запомнил името й, но тя не се бе срещала никога с него. Не беше особено амбициозна и никога не се бе стремила към подобно издигане, така че някой трябва да я бе препоръчал. Жданов или Берия?

Дашка бе човек с призвание, обожаваше медицината, обичаше да помага на хората и винаги бе искала да бъде лекар. Да, хубавите неща в живота й доставяха удоволствие, особено модата (за предпочитане внос от Париж), но тя живееше за семейството си, по-точно за децата.

Сега, в 9:30 ч. сутринта, тя имаше среща, която при нормални обстоятелства не би я тревожила. Ала не можеше да спре да мисли за Минка и да се безпокои за другите си деца. Не беше спала, а най-лошото — че не бе в състояние да стори нищо, за да им помогне. Абсолютно нищо.

Познаваше ръководителите. Виждала ги беше без ризи. Знаеше медицинските им тайни, а често и повече от това, защото болшевишката аристокрация чувстваше нужда да се доверява на лекаря си.

Очакваше следващия си пациент, несъмнено човек с власт, който можеше да уреди освобождаването на Минка. Но дори да молиш за специална помощ, бе против правилата.

Не, трябваше да се държи така, сякаш нейната скъпа Минка не беше на километър от нея, затворена в килия на вдъхващия най-голям ужас затвор в Европа. Тя вдигна ръце към лицето си. Нямаше да си позволи да плаче. Не биваше!

Единият от телефоните на бюрото иззвъня и тя отърси беззвучните сълзи, които се стичаха по лицето й, стана и вдигна слушалката.

— Другарко доктор, другарят ви чака.

Дашка се погледна в огледалото. Беше сложила малко туш на миглите си, за да прикрие умората в кестенявите си очи, черната й коса бе опъната назад в строг кок, но изглеждаше прилично. Майка й я бе учила: „Колкото по-голямо е предизвикателството, толкова по-добре трябва да изглеждаш“. Дашка знаеше, че е красива жена.

Опъна назад раменете, сложи стетоскопа на врата си, отвори вратата и пусна своята ослепителна усмивка.

— Заповядайте, другарю.

* * *

— Другарят Берия не е в кабинета си — каза секретарят, който отговаряше за натоварения график на Берия. — Моля, почакайте. — Той кимна на Кобулов да седне в далечния край на иначе празната приемна.

Кобулов изсумтя и намести внушителната си маса на кожения диван, примирявайки се, че трябва да чака.

След десетина минути бакелитовият телефон на бюрото иззвъня.

— Другарю Кобулов, на телефона е другарят Берия, иска да говори с вас — каза секретарят.

Кобулов нетърпеливо грабна слушалката.

— Лаврентий Павлович, решихме случая. Да, ще ви кажа. Приключихме го! Ами… — тук Кобулов се ухили тържествуващо на Могилчук, който още изпитваше страхопочитание към Берия. — Нещата стоят така: Николаша Благов обича Роза Шако; тя обича Николаша. Двамата искат да се оженят. Той е шибан дегенерат, който непрекъснато говори за смърт; тя е оклюмало префърцунено листче от роза, но той я обича до смърт. Буквално. Научава, че изпращат баща му в Мексико. Ще загуби Роза. Може би няма никога повече да я види. Затова я застрелва, а след това застрелва и себе си. Това е!

Тишина, с изключение на тихия глас, който долиташе от слушалката. Кобулов започна лека-полека да се изправя, докато накрая застана мирно.

— Да! Разбира се! Веднага идваме, Лаврентий Павлович.

Кобулов тресна слушалката. Имаше чувството, че сърцето му ще изхвръкне, ръцете му се потяха.

— Идиот такъв! — Той сграбчи Могилчук за лакътя и го повлече вън от приемната на Берия. В мига, в който излязоха в коридора, го удари с юмрук в лицето.

— Случаят далеч не е решен, а ти ме направи на глупак пред другаря Берия!

— Но аз… оох! — Могилчук отстъпи назад и опипа бузата си. Сталин препоръчваше да се управлява с твърда ръка. Такова бе болшевишкото управление. Но устната му кървеше.

— Пръстените ви ме порязаха!

— Искаш ли да те фрасна още веднъж в муцуната, женчо такъв? Хайде, побързай! — изрева Кобулов и тръгна към двора, където чакаха група шофьори.

Пакардът им се спусна от Кремъл, пое нагоре към „Горки“ и зави наляво по „Грановски“. Ала не спряха при сградата, където живееха Сатинови, а продължиха нататък.

В края на улицата колата отби наляво в паркинга на нова сграда без име. Минаха през два пропуска, където им махнаха да продължават. Кобулов и Могилчук, който държеше на устата си носна кърпичка, изскочиха навън и забързаха нагоре по стъпалата. Във фоайето на сградата, охранявано от четирима униформени с автомати и сини петлици на МГБ, пушеха медицински сестри и лекари в бели престилки.

В края на коридора ги очакваше полковник Надарая, началникът на охраната на Берия — нисък як мъж с руса коса и леко изпъкнали очи. Той разцелува Кобулов дружески, като другар по чашка, и каза на родния им грузински:

— Побързай, Бик. А кой е твоят рижав приятел с кървящата устна? Хайде. Той ви чака!

Един от хората на Надарая държеше вратата на асансьора отворена и ги покани да се качат, въпреки че отпред чакаха няколко лекари и сестри. Спуснаха се две нива по-надолу и когато вратата се отвори, отстрани стояха на стража други двама охранители.

— Насам! — каза трети и ги преведе през коридор, облицован със сини плочки, и през две двойни летящи врати. Кобулов забеляза, че колкото по-навътре навлизаха в сградата, толкова по-студен ставаше въздухът, а миризмата на формалин и карболов сапун — по-остра. Накрая влязоха в мразовита зала с бели плочки и канали, вдълбани в бетонния под като в лаборатория. Срещу тях имаше цяла стена с метални врати.

— А, ето ви и вас, шерлокхолмсовци! Какво ви забави? Решаването на други случаи ли, дебел глупако? — Лаврентий Берия, облечен в кремаво лятно сако, грузинска риза на цветя с отворена яка и смачкани ленени панталони, беше застанал между две бели дисекционни маси. — Да не мислите, че нямам по-приятни неща за вършене? Жена ми замина за Гагра, а в дачата ме чака ново четиринайсетгодишно момиче.

— Извинявам се, Лаврентий Павлович — каза Кобулов, като се поклони леко.

— Другарят Сталин ще иска да му докладвам довечера. Но не бързай толкова много, Бик. Ето така допускаме грешки. Работата си иска нужното време. — Берия погледна Могилчук. — Какво се е случило с устната ти?

— Блъснах се във вратата.

Берия се засмя.

— Виждам отпечатъка от пръстените на Кобулов. Не обвинявай своите подчинени, Бик. Теорията беше твоя, нали? Професор Шпигелглас, къде сте?

— Тук! — чу се гъгнив глас с еврейски акцент. — Случаят е съвсем ясен, другари.

Берия отстъпи встрани, за да открие професор Шпигелглас, чиито ъгловати очила с огромни черни рамки смаляваха лицето му с нос като клюн. Той имаше бяла престилка и облак ситно къдрава бяла коса в тон с нея.

Професорът беше толкова дребен, че бе останал напълно скрит зад шкембестата фигура на Берия.

— Господа, имам да ви покажа нещо.

— Ако сте прав — каза Берия, — ще се върнете в топлата си лаборатория в шарашката^[1]. Сбъркате ли, ще влачите трупи в Арктика.

— А, няма такава опасност! — Професор Шпигелглас изглежда се радваше, че има толкова интересен случай. — Може ли да продължа? Е, да изкараме нашите млади нощни гости. Така ги наричаме тук — нощни гости.

Махна на млад мъж с хлътнали очи, който имаше вид на човек, прекарал твърде много време в компанията на мъртвите.

Асистентът отвори стоманените врати, за да издърпа отвътре метална платформа, на която лежеше бледото голо тяло на червенокос юноша. Когато платформата излезе навън, от нея се спуснаха крака с колелца, които позволиха на младия мъж с хлътналите очи да я избута до една от дисекционните маси. После я вдигна на масата с помощта на друг асистент.

— Да видим сега, господа.

На Кобулов му беше приятно да го наричат господин — професорът говореше така, сякаш революцията не се бе състояла и двамата с Берия бяха генерали от средите на аристокрацията.

— Кои са нашите нощни гости? Ах, да. Благов, Николаша. На осемнайсет години — каза професорът, четейки табелата.

На Кобулов му се струваше, че тялото е било разкроено: груби червени черти — подобни на железопътни линии върху карта от плът или на цип, направен от кожа, минаваха по линията на косата и надолу от шията през средата на гръдния кош до корема, откъдето се раздвояваха. Всичко бе чисто и спретнато — освен челюстта и устата. На тях цялото почистване на света не можеше да им върне първоначалния вид.

После асистентите отново отвориха стоманените врати. Този път на свободната маса беше положено голо женско тяло.

— Шако, Роза. Осемнайсетгодишна.

Берия подсвирна през зъби.

— Жалко, че не сме се добрали до нея, докато е била жива, а, Бик?

— Не е моят тип — отвърна ухилено Кобулов. — Малко е крехка за мен.

Берия се обърна към професора.

— Започнете с момчето.

— Ах, да, Лаврентий Павлович. Ами, съвсем очевидно е, когато разгледаш раните. Момчето има рана от пряко попадение на куршум, изстрелян от военен пистолет „Маузер“. Един изстрел. — Той се надвеси над лицето на Николаша.

— Ето я входната рана в устата, куршумът е пръснал челюстта и е минал през мозъчната кухина, причинявайки фатални увреждания. — Той изви главата на момчето с пригладената назад червена коса. — А ето тук, отзад, е изходното отверстие. Смъртта е настъпила незабавно.

— А момичето? — попита Берия.

— Ах, да, момичето. — Той отиде при другата маса. — Тук на дясната гърда, господа, виждаме само един изстрел в сърцето. Много точен. Извадихме куршума. Ето го. Можете да си го задържите, генерале, като спомен от мен, ха-ха. Да, използван е стандартен военен пистолет. „Маузер“. Смъртта също е настъпила незабавно.

— Ето това е — каза Берия.

— Значи е застрелял нея и след това себе си? Както аз казах? — обади се Кобулов.

— Моля, обяснете на моя тъпоумен приятел, професоре — каза Берия.

— Добре, господа. Николаша Белов е убит от изстрел, произведен от около седем метра. Виждате раната. — Той се наведе толкова ниско над масата, че почти завря нос в разбитата уста. — Няма барутен нагар. Сега погледнете нейната рана. — Премести се до другата маса с изненадваща пъргавина. — Вижте! Тук почерняването по краищата на раната е съвсем очевидно. Изстрелът е точно в целта. Тя е тази, която е убила него и след това себе си. Обезобразила го е, но типично за женските самоубийства, е предпочела за себе си изстрел в сърцето. Жената обича подреден дом, нали? Лицето й е непокътнато. Виждате, всичко е повече от ясно.

— Благодаря ви, професоре. — Берия погледна Кобулов и Могилчук и разтвори ръце.

— Обърнали сте всичко наопаки, идиоти такива. Спомнете си, че мъртвите са дъщеря на маршал и син на заместник-министър. Спомнете си чии деца сме арестували. Размърдайте се или ще се озовете в Колима да охранявате измета. Шефът губи търпение. — Той им обърна гръб, потривайки ръце. — Сега ме чака момиче, което е толкова апетитно, че ти се иска да го схрускаш! Свежо като лятна ягода! А след това ще поиграя шашки с охраната.

Той излезе бързо от моргата, следван от полковник Надарая и другите мъже от охраната.

— Каква енергия има другарят Берия — промърмори Кобулов. — И какъв мозък. Всеки миг от всеки ден е организиран точно като швейцарски часовник. Редом с него ние сме пигмеи. Хайде, Могилчук, да се връщаме към нашите училищни игри.