Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (38)

Четвърта глава

Трите момичета седяха в ложата на Болшой театър, замаяни от кримското шампанско и от вълнение, защото никога преди не бяха попадали на места, от които сцената да се вижда така добре. Но Роза беше малко пияна — толкова беше слаба, че мехурчетата се бяха качили право в главата й. Още щом седнаха, тя затвори очи и сложи ръце на слепоочията си.

— О, боже, вие ми се свят, повдига ми се!

— Не може да повръща тук! — изсъска Минка.

— А представяш ли си, ако повърне през балкона? — каза Серафима. — Ще я заведа у дома.

— Не. — Минка се надигна. — Аз ще отида. Показах роклята си, събрах овациите, пих шампанско. Наистина не ми трябва да гледам отново този балет.

— Странно, аз пък сега съм в настроение да го гледам — каза Серафима и махна за довиждане на приятелките си.

Сама в красивата ложа, тя се потопи в магията на балета, радвайки се на своята изолация. До момента, в който доста след като второто действие беше започнало, при нея влезе млад мъж в американска военна униформа. Изглеждаше изненадан да я завари там и не седна до нея, а остави два стола помежду им. Сложи фуражката си на единия от тях.

Серафима го поглеждаше скришом. Струваше й се доста различен от своите съотечественици преди, които бяха мускулести и недодялани. За разлика от тях, той беше слаб и висок, а очевидно и културен, защото гледаше балета с голямо внимание и на нежните му устни се появяваше усмивка, когато изпълнителите правеха своите най-трудни стъпки. Понякога просто кимаше замислено, следейки музиката, която, изглежда, му беше позната. Когато дойде антрактът, стана и излезе, без дори да я погледне. Тя остана на мястото си. Чудеше се какво да прави. Беше твърде стеснителна, за да отиде в бюфета сама, без Минка и Роза, но й беше малко самотно да седи в своята ложа, когато цялата публика се изсипваше навън да пие и пуши. Затова след минута се реши да излезе в застлания с червени килими коридор и да се поразтъпче. Той беше там, стройният американец, пушеше цигара. Изглежда, всички останали вече се бяха втурнали към бюфета, защото двамата бяха сами.

— Наистина великолепна постановка — каза той на безукорен руски. — В момента Лепешинская е най-добрата балерина в света.

— Ходите ли на балет… в Америка? — попита тя на английски.

Той й се усмихна мило.

— Вашият английски е по-добър от моя руски. — Предложи й цигара от сребърна табакера и тя я взе.

— Мисля, че Лепешинская още се развива като балерина.

— Не мога да се съглася с вас — каза той, докато палеше цигарата й. — Според мен тя вече е достигнала съвършенство. Само се питам колко дълго може да трае съвършенството.

— Има ли значение, след като е вечно?

Той изглеждаше възхитен от думите й. Погледна към стълбището (Серафима предположи, че пресмята колко време остава, докато тълпите започнат да се връщат; според нея — секунди), после поде предпазливо:

— Обикновено не питам, но си мислех… Бихте ли ме взели за…

— Не, не бих — прекъсна го тя, смаяна от своята дръзка категоричност, и изведнъж се изчерви (как мразеше само тази своя склонност да се изчервява!). Съсипала бе мига още преди да беше започнал.

— Ще дойдете ли да се разходим след това? — свенливо попита той и тя се зарадва, че все пак не я кани на чашка.

— Да, ще ми бъде приятно — отвърна.

— Ще ви чакам петнайсет минути след представлението на уличката зад театъра. — Замълча, изглеждаше неуверен и Серафима имаше чувството, че малко остава да се изчерви като нея. — Може ли да попитам как се казвате?

Каза му.

— Ромашкина? Като писателя?

— Баща ми — отвърна тя, очаквайки и той да възкликне както всички останали: „Ах, вие сте дъщерята на филмовата звезда!“, но той не каза нищо повече и Серафима му бе благодарна за такта.

— А вие?

— Името ми е Франк Белман.

* * *

Следващия следобед Сатинов тъкмо излизаше от съвещание на фронтовия състав в библиотеката, когато се сблъска с доктор Дорова. Двамата се погледнаха, без да знаят какво е редно да сторят или да кажат.

— Още ли сте тук? — каза той рязко. Твърде рязко, помисли си след това.

— Работя — отвърна тя. — От съмване обикалям фронта с нашите лекари, а има да се прави още много. Ще докладвам на другаря маршал. — И продължи към съвещанието в библиотеката.

Когато по-късно Сатинов се присъедини отново към тях, групата офицери и адютанти се беше надвесила над картата на билярдната маса и димът се носеше на талази в светлината на слабите зелени лампи.

— Доктор Дорова — каза маршал Рокосовски, — от какво имате нужда?

— Новата полева болница трябва да бъде готова преди офанзивата — отговори Дашка.

— Разбрано.

— Следователно имам нужда от терен, който да е леснодостъпен от фронта, от съответното оборудване, от място за петстотин легла, от дюшеци и от транспорт.

— Жените са много по-експедитивни от мъжете — каза Рокосовски и думите му бяха посрещнати от хор мъжки смях.

— И това не е единственото, за което ги бива — изтърси един от генералите.

Сатинов бе обзет от внезапен пристъп на раздразнение, което преглътна с известно усилие. Попита:

— От какво още имате нужда, другарко доктор?

— Трябва да огледам терена. Трябва да отида там тази вечер, да го видя, за да можем на разсъмване да започнем разполагането на болницата. Вече се мръква.

Рокосовски, стиснал цигарата между зъбите, прокара пръсти през подстриганата си посивяваща руса коса и се наведе над картата.

— Кой вижда подходящ терен?

— Аз — каза Сатинов и се протегна през масата. — Тук. Ловна хижа. На главните пътища. Близо до железопътната линия. Само на няколко километра зад фронта.

— Прието! — каза Рокосовски. — Благодаря ви, другарко Дорова. Да продължаваме. Интендант, моля, докладвайте!

Дашка заобиколи масата и отиде при Сатинов, който държеше в ръката си карфица с флагче.

— Другарко доктор, това е вашият терен — каза той. — Ето там. Ще го маркирам вместо вас. — И забоде карфицата в картата.

— Виждам. — Тя се наведе да докосне с пръст мястото и Сатинов усети дъха на парфюма й, видя пухкавите й китки.