Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (25)

Единадесета глава

Децата се прибираха у дома. Тамара Сатинова бе много щастлива. Тя извика от кухнята:

— Ти ли си, Льоша?

— Аз съм — отвърна Льоша Бабанава. Може ли да вляза?

— Влизай. Как си?

— Страхотно.

Лицето му грейна в усмивка, само мустаци и бели зъби на фона на опърлена от слънцето кожа. Льоша охраняваше Херкулес Сатинов още от времето, когато той беше в Тбилиси като първи секретар на Закавказката република. През двайсетте години бе станал свидетел как Херкулес се жени и как овдовява; охранявал го бе по време на походите за събиране на зърно в Украйна през годините на колективизацията; придружавал го бе на спокойните слънчеви ваканции със Сталин на Черно море, където се обядваше и вечеряше на открито и се пееха грузински песни; стоял бе неотлъчно до него, когато бе овдовял и се бе чувствал самотен; и след това, когато бе срещнал Тамара и се беше оженил за нея; помнеше времето на терора, когато приятелите на Херкулес бяха арестувани и изчезнаха; и в най-черния ден на 1941 г., когато войските бяха унищожени от нацистите, бе заминал заедно с него на фронта. Затова Тамара бе убедена, че той чака да види Джордж у дома с не по-малко нетърпение от останалите.

— Има ли някакви новини? — попита Льоша, поглеждайки часовника си.

— Не — каза Тамара. — Но сигурно няма да чакаме още дълго. Вече е пет следобед в края на краищата… — Херкулес беше сигурен, че Джордж ще се прибере скоро, а той винаги беше прав за тези неща.

В кухнята Лека приготвяше любимото ястие на Джордж, бьоф „Строганов“, а Марико беше отишла при своята приятелка Раиса, единственото друго момиче, което обичаше играта „училище за женски кученца“.

— Аз трябва да стоя тук, Льоша, в случай че телефонът звънне — каза Тамара. — Моля те, можеш ли да вземеш Марико? Тя е у Болшакови. Съвсем близо е до площад „Пушкин“.

— Готово — Льоша знаеше къде живеят всички и откъде може да бъде набавено всяко нещо, както и всички тайни. Той тръгна и Тамара погледна часовника си за енти път.

* * *

От другата страна на Москва река, в сградата на „Набережная“, Дашка Дорова не поглеждаше часовника, защото Генрих й беше казал, че бюрокрацията в МГБ винаги е по-бавна, отколкото можеш да очакваш, което означаваше, че обаждането най-вероятно ще дойде чак на сутринта. Още една нощ! На Минка тя сигурно щеше да се стори цяла вечност. Поне на Демян можеше да разчита — и си имаше своя Сенка!

— Я да те видя! — каза Дашка и плесна с ръце. Тя имаше навика да отмята глава, когато се смее. — Обърни се.

Дори по пижама, Сенка Доров изглеждаше от глава до пети като малък професор. Другите десетгодишни деца носеха розови пижами с мечета и зайчета, но тази на Сенка бе тъмносиня с червени биета от китайска коприна.

— Харесваш ли я, Сенка?

— Да, харесвам я, мамче. — Той закръжи около нея, отново и отново. — Толкова е елегантна, намирам, че мога да изнасям лекции с нея, не мислиш ли, мамче?

— О, толкова си сладък, скъпи! — извика Дашка, притегли го към себе си и го прегърна. — Ако ми направиш онази физиономия на детски филмов идол, ще трябва да те целуна.

Сенка впери големите си кафяви очи в далечината и наклони леко глава, знаейки много добре, че е неустоим, поне за нея.

Дашка обсипа лицето му с целувки. После той обви ръце около врата й и я дръпна надолу да я целуне по бузите.

— Наистина те обичам много, мамче!

Дашка погледна малкия си син, дългите му мигли и трапчинката на брадичката. Зарови нос в косата му и вдъхна миризмата му. Момчетата миришеха по-силно от момичетата.

— Толкова си хубав, мой Малък професоре. И толкова оригинален. И такъв чаровник. Един ден някое момиче ще има голямото щастие да се омъжи за теб!

— Не искам да се женя за никоя друга, освен за теб! — каза той.

— Няма да искаш да стоиш при мен, когато започнеш да възмъжаваш, а аз стана сбръчкана бабичка.

— Мамо, ти винаги ще бъдеш най-красивата жена на света.

— Глупости. — Дашка се засмя. — Иска ми се да беше така.

— Защо си толкова весела, когато Минка още я няма?

— Не мога да ти кажа. — Но се усмихна.

— О-о, разбирам! — извика Сенка. — Минка си идва!

— Тихо — каза Дашка. — За тези неща не бива да се говори.

— Ала бе сигурна, че Минка ще се прибере у дома. Всичко говореше, че е права. На вечерята в „Арагви“ предишната вечер управителят Лонгиноз бе хванал ръцете й и бе казал:

— Д-р Дорова, позволете да ви придружа до вашата маса.

— Вървял бе толкова близо до нея, че тя бе виждала туша на миглите му. — Някои от любимите ми гости страдат от простуда през последните няколко дни. Летни настинки. Но днес всички са по-добре и утре ще са напълно здрави.

— Утре ли?

— Утре. Ето я вашата маса. Приятна вечеря.

След ареста на Минка Дашка не се бе радвала нито на миг спокойствие. Дори нейната хирургия, която толкова много обичаше, не успяваше да я разсее. Тревожеше се всяка секунда: Минка спи ли? Има ли тоалетна в килията й? Какво яде? Ами ако й дойде мензисът, докато е там? Добре ли се държат с нея? „Моля ви, другарю Берия, или теб, който се занимаваш с нея там, който и да си ти, не прекършвайте любовта й към живота.“ Дашка знаеше, че Генрих също страда, макар да й бе прочел лекция за болшевишкото правосъдие. В пристъп на гняв тя му бе изкрещяла: „Искам си дъщерята обратно, Генрих! Ти можеш да си задържиш болшевишкото правосъдие!“. Но сега, когато Минка си идваше у дома, можеше да се порадва на семейството си, тоест да се порадва на своя Малък професор.

— Мамче! — Сенка бе хванал лицето й между дланите си и я разтърсваше леко. — Ей, вие там на последните чинове, събудете се!

Тя си мечтаеше как ще отиде в Лубянка да прибере Минка. Утре. Кога щяха да се обадят? Как да го отпразнуват? „Ще й направя палачинки с конфитюр от ягоди, любимите й, и ако иска, ще й правя палачинки всеки ден“, реши тя.

— Мамче, знаеш ли, че онзи ден хванах Демян в моята стая да се рови в нещата ми. Ограбваше стаята ми!

Тя се отърси от мислите си и се върна към настоящето.

— Ограбваше я, така ли?

— Или можем да го наречем плячкосване. Или пък опортюнистично пиратско деяние?

— Хубави думи, професоре. Но Демян е твърде голям, за да играе с твоите играчки, скъпи. Сигурна съм, че не е взел нищо.

— Но е неприятно.

— Ще говоря с него, обещавам.

— Благодаря, мамче. — Още една целувка.

— Може ли да прескоча до съседите, за да заема една книга от бащата на Лулу Носенко? За домашното.

— Коя книга ще вземаш?

— „Музиката на Чайковски и либретата за неговите опери и балети“.

— Е, това е много необходимо четиво — усмихна се отстъпчиво Дашка. — Облечи си халат, който подхожда на пижамата, и върви. Татко ще си дойде всеки момент и тогава ще вечеряме. Побързай!

Дашка отиде в кухнята. Демян бе в стаята си. Слугинята Люда разбъркваше любимия на Генрих ароматен борш с повечко лют пипер. След няколко минути чу резето на вратата да се затваря. Генрих се беше прибрал.

Той я целуна и тя използва случая да му пошушне:

— Научих добри новини.

— Аз също — каза той. — Люда, налей и на двама ни по чаша вино.

Замаяна от вълнение, Дашка целуна съпруга си и дори Генрих нямаше как да не се усмихне.

Скоро вечерята беше готова.

— Демян! Сенка! — извика Генрих.

Демян дойде и седна на масата. Дашка забеляза мръсната коса и пъпчивото лице на сина си. През каква нацупена фаза минаваше само! Той бе одрал кожата на баща си, за разлика от другите й деца, които приличаха много на нея.

— Извикай Сенка — каза му тя.

— Той не е в стаята си.

— Да, отиде при съседите Носенко. Ще го повикаш ли?

Демян тръгна леко намусен, но се върна след миг.

— Взел е книгата преди десет минути.

Дашка погледна Генрих — и в този момент почувства, че стомахът й пропада завинаги: през тялото й, през пода, земята и вечността. После побягна от кухнята.

— Сенка! Сенка! — викаше тя, обикаляйки от стая в стая. Втурна се обратно в трапезарията, където Генрих и Демян продължаваха да седят безмълвно до масата.

— Но той беше още по пижама. Къде може да е? Сенка! Сенка! Генрих, какво става, по дяволите! Помогни ми да го намеря, за бога! Сенка!

* * *

За Джордж Сатинов денят бе дълъг и объркващ. Щом призна откъде е взел пистолета, разбра, че е сторил нещо ужасно. Всички в Лубянка изведнъж станаха много любезни към него и това го смути още повече. След закуска отново го отведоха на разпит, но Могилчук започна да му бърбори за футбол, а Кобулов само провря глава през вратата, сякаш за да му пожелае късмет. Когато го върнаха обратно в килията, той закрачи напред-назад. „Може би си отивам у дома“ — мислеше си в делириум от надежда. Обедът беше агнешки котлети с картофи, цяло пиршество, а не обичайната затворническа храна.

Но часовете се нижеха и не се случваше нищо. И когато наближи времето за вечеря, Джордж се изплаши. После пристигна храната: рядката овесена каша с плуващи отгоре две-три зрънца лой и миниатюрното квадратче хляб с масло. Никой не дойде да го вземе, за да получи нещата си и да бъде освободен. Падна нощ. Лампата остана запалена. Не можа да заспи, а когато започваше да задрямва, окото на Юда изщрака.

— Ръцете на главата. Събуди се!

Ключалката се отвори със скърцане и отново го поведоха по коридора към стаята за разпити.

— Никакви разговори или отиваш в карцера. Гледай право пред себе си!

Въведоха го в същата стая, но там го чакаше друг следовател.

— Седни, арестант Сатинов — каза мъжът, който имаше остро лице, плоски скули, а устата и челюстта му бяха издадени напред като кучешка муцуна. Арестант? Думите „арестант“ и „Сатинов“ изобщо не вървяха заедно. Сатинов обикновено се споменаваше заедно с „герой“ или „най-приближения до другаря Сталин“.

— Отговаряй на въпросите прямо и вярно. Не крий нищо от нас.

— Но аз ви казах всичко, което зная.

— На мен? На мен не си казвал нищо. Аз съм полковник Лихачов и започваме отначало, момче. Кога планирахте да завземете властта, арестант Сатинов?

— Моля ви, объркан съм. Аз съм ученик. Дори не се интересувам от политика. Оставям това на партията.

— Тук наглостта не се толерира, арестант. — Лихачов го удари през лицето с гърба на ръката си. В очите на Джордж засвяткаха звезди, устата го заболя.

— Какво правите?

— Не ми се прави на глупак, защото от теб ще остане само локва на пода.

Стомахът на Джордж се сви. Изведнъж се изплаши много.

— Участвал си в заговор за сваляне на съветската власт, убийство на членовете на Политбюро и издигане на ново правителство — заяви Лихачов.

— Искам да отговоря, но не разбирам. Аз съм напълно верен на другаря Сталин и съветското ръководство. Комсомолец съм.

— Каква е била твоята роля в проектоправителството на Николаша Благов?

— О, боже, това беше шега.

— Внимавай, арестант. Заговорът срещу съветската власт не е шега.

— Но това не беше заговор. Беше идиотската игра на Николаша.

— Това познато ли ти е?

— Да. Да, това е Кадифената книга на Николаша.

— Нека ти прочета нещо: „Днес аз, първият секретар на романтиците Николаша, ще се срещна с членовете на Централния комитет на романтиците, за да обсъдим назначаването на ново правителство“. Чел си това и си се съгласил с него, нали?

— Не!

— Обаче си го подписал. Виж, ето го твоя подпис.

— Не го вземах на сериозно. Мислех, че Николаша е луд и смешен. Всички мислехме така!

— Много си загазил, момче. Това е измяна.

— Ще ви кажа всичко, абсолютно всичко. Само питайте!

— Ти защо щеше да бъдеш министър на… — Лихачов погледна списъка на назначенията — спорта?

— Това показва, че не съм бил сериозен. Спортът не е важен. Казах, че ще го поема, защото съм по-добър във футбола, отколкото в литературата.

— Може да бъдеш разстрелян заради това, арестант.

— Аз съм на осемнайсет години. Моля ви! Не разбирам нищо от това.

— Чия беше идеята да се сформира антикомунистическо правителство?

— Идеята беше на Николаша. Всичко се правеше само от него.

Лихачов се изкашля.

— Така е удобно, тъй като той е мъртъв. Кой стоеше зад него? Забрави баща си. Забрави разглезените си приятели. Забрави „Арагви“. Сега си сам срещу всемогъщата съветска държава.

Джордж бе изтощен. Изтри лицето си, опита да се съсредоточи.

— Влад Титоренко беше най-добрият му приятел, но не вярвам Николаша да му е показвал изобщо тетрадката.

— Но ако някой е чел неговата тетрадка, този някой очевидно е одобрявал идеите, заговора, правителството му. Кой е бил този човек?

От шока главата на Джордж бе натежала като олово. Клепачите му падаха и му се искаше да се прозее.

— Съжалявам, толкова съм уморен…

— Концентрирай се, арестант. Ясно е, че някой друг е бил мозъкът зад тази измяна. Нека ти прочета това: „НВ одобри идеите ми“. Или тук: „НВ трябва да одобри правителството“.

— Не ставаше дума за политика. Никога не е ставало дума за политика. Ставаше дума за любов.

Лихачов удари Джордж в устата с юмрук и го запрати в другия край на стаята.

— Разполагаме с писмените доказателства от неговата тетрадка. И е съвсем очевидно, че НВ е сивият кардинал на неговия заговор. Кой е НВ?

* * *

— Арестантка Дорова; наказанието за заговор по член 158 е смърт. Участвала ли си в терористичен заговор? — попита полковник Комаров, приковал поглед в седящата срещу него Минка. Той имаше приятен глас и навика да прокарва пръсти през къдравата си светлокестенява коса.

— Не. — Минка затвори очи.

Дори не й бе минавало през ума, че Кобулов и Могилчук може да й липсват, но с всеки следващ въпрос стомахът й се бунтуваше все по-неудържимо. Бореше се с пристъпите на зашеметяващата я паника и си повтаряше, че не бива да губи здравия си разум.

— Тогава защо името ти е в списъка на правителството като министър на театъра?

— Но това е шега. Не си ли личи от названието на министерството?

— Ние считаме, че ти, Николаша Благов и другите ви приятели сте били пионки в това престъпно съзаклятие. Някой стои зад всичко това. Някой важен човек.

— Не зная за кого говорите.

— Отговори на въпроса: кой стои в действителност зад този заговор за съставянето на ново правителство?

— Никой. — Минка усещаше сълзите, които се стичаха по лицето й.

— В тетрадката си Николаша казва, че НВ одобрява всичките му решения. Кой е този НВ?

„Концентрирай се — каза си Минка, — не признавай нищо и ще се измъкнеш от всичко това.“ Поклати глава.

Комаров запали цигара.

— Ела с мен, арестант Дорова — каза той и натисна бутона на масата.

Влязоха двама пазачи и я хванаха за лактите.

— Къде ме водите? Какво ще правите с мен?

— Ще ти покажем нещо, за да събереш мислите си.

Вкараха я в помещение със стъклена стена, през която се виждаше празна стая за разпити, също като онази, в която бяха разпитвали нея. Маса, лампа, два стола.

— Ти можеш да виждаш вътре, но теб никой не може да те види — каза Комаров. — Нито пък да те чуе.

Вратата на стаята за разпити се отвори и вътре влезе малко момче с разрошена коса и големи кафяви очи, облечено в синя копринена пижама с червени биета.

— Сенка! — извика тя и се хвърли срещу стъклото. — Сенка!