Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (42)

Осма глава

Сатинов не видя повече Дашка Дорова, докато Сталин не го отличи със специална награда: изпрати го като свой представител в щаба на маршал Жуков. Пред Берлин се съсредоточаваха три фронта, 2,5 милиона съветски войници, 7500 танка. Но Сталин бе избрал Жуков да проведе офанзивата и Сатинов щеше да влезе в Берлин заедно с него.

На 15 април Сатинов се яви в щаба при Зееловските възвишения. На другата сутрин преди разсъмване гаубиците на Жуков откриха стрелба — грохотът им разтърси Сатинов до мозъка на костите — и бойците се хвърлиха в атака. Но тя не протече, както беше планирано. В щурма на тези добре укрепени хълмове руснаците загубиха трийсет хиляди бойци и същата нощ разгневеният Сталин му се обади по телефона.

— Кой е виновен за това престъпление? Открий виновника и ще го скъсим с една глава!

Дори Жуков настояваше за нови болници, за да се справят с огромния брой ранени. И стана така, че доктор Дорова бе повикана спешно, направо бе вдигната посред нощ от леглото лично от маршал Жуков. Сатинов не я видя, обикаляше фронтовата линия заедно с Жуков, но Дашка беше наблизо и той се хвана, че непрекъснато се оглежда с надеждата да я зърне някъде.

На 19 април Зееловските възвишения най-сетне бяха превзети. Жуков продължи към Берлин, но завземането на града им отне десет дни ожесточени сражения буквално за всяка улица. Видя я едва след падането на Райхстага и самоубийството на Хитлер — сред съветските генерали в салона на Военноинженерното училище в берлинското предградие Карлхорст. Беше 8 май и Жуков, заедно с американските и английските генерали, чакаше фелдмаршал Кайтел да сложи край на войната. Редиците дъгови лампи изливаха театрална електрическа светлина върху масата, на която нацистите щяха да подпишат акта за своята безусловна капитулация. Медали на двайсет държави, намазани с брилянтин коси и обветрени лица на генерали, преминали през всичките премеждия на войната, напудрени чела, блестящи устни и прически на секретарки и машинописки — всичко бе залято от безмилостните им ярки лъчи. Тя беше в парадната униформа на военен лекар, синьото кепе бе килнато небрежно назад, елегантно скроените (напук на всякакви правила) куртка и пола подчертаваха закръглените й форми и позволяваха да се видят онези американски чорапи.

Минаваха часове, а подписването на капитулацията се бавеше, защото нацистите се опитваха да издействат по-благоприятни условия. Жуков и представителят на Сталин на преговорите Вишински си крещяха, генерали излизаха и влизаха тичешком. Накрая нацистките генерали пристигнаха, надянали огорчението и пруската си скованост като маска на достойнство, зад която се опитваха да скрият низостта на своите престъпления.

Когато най-сетне церемонията приключи, Сатинов отиде при нея.

— Доктор Дорова.

— Другарю Сатинов.

— Как я карате?

— Добре съм. Какъв ден!

— Можем да разказваме на внуците си, че сме били тук.

Тя го погледна в очите и тихо попита:

— Мислиш ли за своя син Ваня?

— Да, мисля. Днес най-сетне мога наистина да мисля за него. — Само лек тик на бузата му показваше колко е покрусен, но тя го видя.

— По-добре да не говорим много — каза Дашка, поглеждайки към ужасния Вишински.

— Да, но толкова се радвам да те видя.

— И аз.

* * *

Банкетът на Жуков продължи цяла нощ. Блюдо след блюдо, двайсет и пет тоста — за Сталин, за Червената армия, за съветските жени, за Чърчил и Труман, — но към 6 часа сутринта, когато вечерята свърши, Сатинов стоеше до Жуков и Вишински в синята светлина на разсъмването и махаше за довиждане на пияните им западни приятели. Войната бе свършила.

Намери я да гледа как потеглят американците.

— Аз съм — каза той, застанал зад нея.

— Здравей, аз — отвърна тя.

Кожата на лицето й с няколкото лунички по носа беше поруменяла от вълнение, умора и алкохол — все пак изпращаха една дълга нощ на наздравици.

— Може ли да попитам… Спомняш ли си понякога за…

— Академик Алмаз ли? Всеки ден.

— Аз също — каза Сатинов, прощавайки се с нея, със своето минало. — Всеки ден.