Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (29)

Петнадесета глава

Капитолина Медведева бе в кабинета си и чакаше Инокентий Рим, за да говори с него. През последните няколко дни той шестваше по коридорите като конквистадор. Случило се бе нещо, нещо недобро, което бе отприщило този изблик на самоувереност. Какво бе то? Капитолина Медведева бе изследвала д-р Рим, както зоолог изследва рядък отровен паяк. Трябва да беше свързано с Детското дело, сигурна бе в това. Всяко училище, всяка институция в Съветския съюз си имаше по някой д-р Рим. Занимаващ се с лов на вещици лицемер, педант на тема партийност и партийно мислене.

Директор Медведева беше поддръжник на строгата дисциплина, партиен член от много години, но онова, което обичаше истински, бяха децата и преподаването. Този случай й бе провалил целия срок — и тя беше напълно наясно, че съществува опасност да провали целия й живот.

Не можеше да спи нощем. Денем седеше зад бюрото, ала не можеше да работи. Родителите водеха децата си (дали другарят Сатинов се бе появявал някога пред училището толкова често?), децата посещаваха уроците, които учителите преподаваха, но всички се преструваха. Те всъщност не бяха тук. Бяха в подземията на Лубянка. Ако й провървеше, децата щяха скоро да бъдат освободени и случаят щеше да отшуми, но знаеше, че подобни кризи често биват използвани от интриганти, преследващи лични цели, арогантни педанти като Рим, които могат да превърнат невинни скандали в трагедии. „Трябва да бъда силна — реши тя. — Трябва да бъда като стомана. Твърдостта е болшевишка добродетел.“

Рим не почука, просто се вмъкна в кабинета й и тя впери поглед в клюноподобния нос и косата му с цвят на ръждива жица.

— Искам да свикам извънредно заседание на училищното партийно бюро — каза той.

— Защо?

— За да проверим дали не са допуснати грешки, докато вие ръководехте училището.

Капитолина се облегна назад. „Аз се разпореждам тук — помисли си, — не той. Не Бръмчилото.“

— Отхвърлям тази идея, д-р Рим.

— Не можете, другарко директор. Аз съм партийният секретар.

— Членовете на бюрото са трима и аз вече говорих с другаря Нуделман, той е против.

Рим бе подготвен за това.

— Може би ще си спомните, че уставът ми позволява да свиквам извънредни заседания на училищното бюро с присъствието на целия личен състав, за да чета партийни съобщения. Като това за учебниците по математика от отдела по образованието при Централния комитет.

Той повдигна вежди и директор Медведева не пропусна да забележи победоносния блясък във воднистите очи със зачервени клепачи.

— Ще ви видя там, нали? Утре в седем сутринта.

* * *

На другата сутрин учителската стая бе пълна за извънредното специално заседание на училищното партийно бюро под ръководството на д-р Рим. Учителите бяха бледи, напрегнати, разтревожени — и директор Медведева си спомни трагичните заседания в края на трийсетте години, когато двама учители бяха изчезнали от лицето на земята и всички бяха гласували, че „враговете на народа трябва да бъдат разстрелвани като хиени“.

Сега само един от учителите, Беня Голден, бе достатъчно спокоен, за да се разположи на един от диваните с кръстосани крака и отегчена усмивка.

Тя откри заседанието, но Рим веднага я прекъсна. Като секретар, заседанието бе негово и той веднага предложи да се гласуват ред резолюции: че бюрото трябва да провери дали Детското дело не изважда наяве някои грешки на директорката; че през това време той, д-р Рим, трябва да поеме ръководството на училището.

Предложенията му бяха посрещнати с мълчание.

— Това държавен преврат ли е, д-р Рим? — каза накрая Беня Голден. — Искате да сте Наполеон на 801-во училище?

Отнякъде се чу тих смях, после отново се възцари тишина.

— Изненадан съм, че се шегувате! Вашето буржоазно и непартийно преподаване, особено на уроците ви за Пушкин, има определена роля в този трагичен случай, учителю Голден.

— Добре, д-р Рим — рече Голден, като въздъхна и се протегна. Директор Медведева знаеше колко тежко беше приел смъртта на децата и последвалите арести и чувстваше, че той има по-богат опит от нея с хора като Рим. — Ще ви дадем гласовете си, но аз ще гласувам за вас само ако обещаете рязко да подобрите вашето изпълнение на песента „Да живее другарят Сталин“. Всъщност умишлено ли я пеете фалшиво? Може това да е акт на музикален саботаж?

Някой ахна от изненада, някой някъде опита да потисне смеха си, но властното държане на Рим, преплетено с намеци за солидни връзки, омагьоса изплашените учители, които гласуваха единодушно за него.

След това Капитолина Медведева, която усещаше как с всяка стъпка става все по-дребна и по-незначителна, тръгна бавно по коридора да посрещне родителите на златните порти. Можеше да го преживее. Интриги от този род имаше непрекъснато. Но краката й бяха натежали като олово от тревогата за арестуваните деца и този удар й идваше в повече. На портите поздрави първия родител, д-р Дорова. Демян вървеше до нея, но къде беше Сенка? Директор Медведева я погледна в очите и отчаянието в тях й разкри немислимото. Бяха арестували десетгодишно дете! Какво още можеха да очакват?

Чу зловещото тананикане зад гърба си. Д-р Рим застана точно пред нея и женственият му ханш препречи пътя й.

— Аз ще поздравя родителите тази сутрин — каза той. — Това място е пълно с гнили елементи, а рибата се вмирисва откъм главата.

Медведева отстъпи назад тъкмо когато Дашка Дорова си тръгна и пристигна другарят Сатинов. Чу задъханото сопрано на Рим да заявява:

— Уважаеми другарю Сатинов, като изпълняващ длъжността директор се радвам да ви поздравя на портите на нашето училище! Да живее другарят Сталин!

* * *

Бе ранна утрин, но макар очите на чекистите да бяха уморени и лицата им да бяха покрити с четина, доброто им настроение показваше на Андрей Курбски, че имат напредък, а това означаваше, че някой беше пропял. Андрей знаеше, че е единственият аутсайдер между децата, и просто не можеше да понесе мисълта, че ще го върнат отново към заточението, към мизерията. Беше решен да не се предава. „Още имам карти, които да изиграя — напомни си той. — Все още мога да се измъкна от тук.“

Знаеше, че полковник Лихачов ще го бие, но това знание криеше сила, защото насилието има най-силно въздействие, когато е неочаквано. Отся всичките си страхове до двата най-важни: първият беше за майка му. Тя вече беше разбрала къде е. Може дори да бе идвала тук, след като бе стояла на опашките пред толкова много затвори заради баща му. Другите родители сигурно можеха да позвънят направо на другаря Берия, само тя нямаше към кого да се обърне.

Палката го удари толкова силно в лицето, че дори не го заболя. Притъмня му, получи сърцебиене и бликналата кръв превърна светлината в нощно небе с червени искри вместо звезди. Лежеше по гръб на циментовия под, когато Лихачов и присъстващият надзирател го изправиха на крака.

— Това беше само за разбуждане, боклук. Да ти напомни, че тук си нищо. Каквото и да кажеш, може никога повече да не видиш московските улици, нито пък майка си.

Андрей чувстваше как лицето му пулсира, сякаш бе същество със собствен живот. Опита да изтрие кръвта.

„Запази спокойствие — каза си, — върни се при майка си, пази онези, които обичаш. И преди всичко, Андрюша, оцелей, за да тръгнеш отново нагоре. Играй шах с тези животни дори и очите ти да са заслепени от кръв.“

Лихачов сложи лъщящата от кръвта му палка до бележника и писалката.

— Заговорът на Николаша Благов срещу партията е бил внушен от ментор, известен като НВ. Приятелите ти вече ни казаха, че това означава „нов вожд“. Знаем, че това влечуго е било свързано със Серафима Ромашкина.

— Не вярвам да е така — каза бързо Андрей. По лицето на Лихачов премина усмивка. — Никой не беше близък с нея.

— Дори след удар в муцуната скачаш, когато я спомена. Може би ти си любовникът й. Ти ли си НВ?

— Не знам за какво говорите. — Ала знаеше, защото предпазването на Серафима беше вторият му приоритет.

— Известно ни е как си вървял след нея като кученце и си кроил заговор да свалиш съветската власт.

— Не е вярно.

— Приятелите ти твърдят друго.

— А казаха ли ви, че съм работил за органите? — Ето, казал го бе. Изиграл бе асото си. Сега въпросът бе как ще бъде посрещнато.

Лихачов трепна.

— Какво искаш да кажеш?

— Сам предложих да работя за органите. — Андрей си наложи да говори бавно. — Информирах ги, че Николаша Благов пропагандира антисъветски идеи. Срещах се с ръководещия ме офицер в безопасен апартамент. Кодовото ми име беше „Любимеца на учителите“. Гордея се, че работя с ЧК.

Червеното лице на Лихачов стана болезнено сиво. Това бе нещо, което трябваше да знае.

— Ще проверим твърденията ти. Информира ли ръководещия те офицер, че Николаша подготвя преврат?

— Не бях разбрал, че е стигнал толкова далеч.

— Крил си информация от органите?

— Не, той не ни показваше драсканиците си.

Андрей видя, че Лихачов се премести по-близо до масата, опитвайки нова тактика.

— Серафима Ромашкина. Мислиш ли, че я познаваш добре? Онова, което ние, чекистите, знаем със сигурност, е, че никой никого не познава добре. Може да си женен от двайсет години и да не подозираш, че жена ти е враг на народа, предателка, курва. След като си един от нас, нека споделя с теб нещо. От тетрадката на Николаша Благов става ясно, че Серафима Ромашкина е била централна фигура в конспирацията.

— Аз знам, че това не е вярно, защото я наблюдавах по искане на органите.

Лихачов се усмихна.

— Твоите приятели вече ни изредиха доста имена на нейни любовници. Всички са й били предани. Млади и стари. Какъв беше нейният трик? Кой я е учил? Японските гейши ли? Трябва да е страхотно момиче.

Андрей се опитваше да не губи твърдата почва под краката си. „Спаси себе си, майка си и Серафима“, повтаряше си той. Трябваше да им даде другиго. Но кого?

— Серафима е почтено момиче и честна съветска патриотка — каза той. — Не е имала любовник. Докладвах за нейните действия, за нейното ежедневие, видях с кого се среща. Да, срещаше се с разни хора, както и всеки друг. Може да е имала и ментори, както всички нас. Но не и любовник. Прочетете докладите ми.

Лихачов поглаждаше палката си.

— Сега започваш да ми досаждаш, мамка му. Спомена ментор, нали?

Андрей докосна лицето си. Лявата буза и устата му бяха изтръпнали и подути. И бе уморен. Чувстваше, че ще умре, ако не поспи малко. Отговорът бе очевиден: Василий Сталин. Може би имаше нещо между Василий Сталин и нея? Василий Сталин я бе взел с колата, тя го познаваше. Ако НВ, новият вожд, беше Василий Сталин, те нямаше ли да започнат да гледат на целия този случай като на шега, а не като на конспирация? Но Джордж Сатинов го беше предупредил: „Никога не споменавай Василий Сталин“, и той го бе пропуснал в докладите си за органите. Впрочем кой би му повярвал, нали бе син на враг на народа? И какво страховито кавказко отмъщение щеше да измисли великият Сталин за момче, посмяло да споменава ненужно името на сина му? Но въпреки всичко името Василий бе на езика му.

Лихачов се наведе над масата и напъха муцуната си толкова близо до разбитото лице на Андрей, че той усети миризмата на кренвирши в дъха му.

— Хайде, любовнико — каза той, — докажи ми, че Серафима е по-бяла от бялото.

* * *

По обед инспекторът от Отдела по образованието към Централния комитет пристигна да изслуша обвиненията на д-р Рим.

— Другарко директор — инспекторът наплюнчи пръсти и прелисти няколко страници, — в светлината на Детското дело ние получихме четири оплаквания относно ръководството на 801-во училище.

Капитолина Медведева погледна измъчено Рим, който й отвърна с ликуваща усмивка: кого го бе грижа, че и четирите доноса бяха от него? Който и да ги беше написал, в тях се казваше истината.

— Затова ми беше възложено да се консултирам с другаря Рим, който потвърди някои от обвиненията. Така ли е, д-р Рим?

— Да, другарю Иванов. Но най-неохотно и с искрена тъга!

Д-р Рим бе възхитен от начина, по който се развиваха нещата. Оказваше се, че има голям талант за работа под прикритие. Демян му бе поверил Кадифената книга и той я беше предал на свой познат офицер от органите. Да, Сенка Доров бе арестуван благодарение на него, но другарят Сталин казваше често: „Не можем да направим омлет, без да счупим яйцата“. Освен това чекистите го бяха уверили, че Сенка няма да пострада, а шокът може би щеше да научи този дребосък на мъничко уважение.

— Добре — каза Иванов, като плюнчеше пръсти всеки път, когато прелистваше страниците. — Да ги разгледаме ли едно по едно, другарко директор?

Капитолина Медведева кимна.

— Кой прие Андрей Курбски, син на враг на народа, в това училище този срок?

Капитолина изглеждаше леко изненадана.

— Аз го приех.

— Защо?

— Другарят Сталин казва, че не бива да наказваме децата за греховете на родителите им.

— Много вярно — каза Иванов и си отбеляза нещо. — Кой плаща таксата?

— Аз. От собствената си заплата.

— Другарко директор, разрешихте ли — две близвания на пръстите — Пушкин да бъде преподаван в разрез с комунистическата етика и в дух на буржоазен романтичен сантиментализъм?

— Ако подозирах някой учител в буржоазна еснафщина, щях да го уволня.

Той си го отбеляза.

— Боя се, че тези жалки обвинения ви губят времето, инспекторе — продължи Капитолина. — Затова предлагам другарят Рим и другарят Нуделман да проучат оплакванията и да докладват в едномесечен срок.

Това бе умен ход, дори Рим трябваше да го признае, макар да виждаше, че тя се мъчи да печели време.

— Идеята ми се вижда разумна — каза инспектор Иванов. — Може би това ще е най-доброто решение за момента, не мислите ли, другарю Рим? То ще удовлетвори Централния комитет.

— Благодаря ви, другарю Иванов — каза Рим. Тази кучка хитро го беше преметнала. Сега сам трябваше да доказва своите обвинения, което можеше да излезе доста по-трудно от изпращането на анонимни доноси.

Но той си беше запазил най-тежкото обвинение.

— Имам един въпрос, другарю Иванов. Вие несъмнено сте наясно с биографията на учителя Голден и ролята, която е изиграл в разигралата се трагедия.

Инспектор Иванов изглеждаше заинтригуван.

— Моля, кажете, другарю.

Рим се наведе напред.

— Голден създаде порочната идеология, която е внушила на тези деца да убиват. Предлагам вие да разследвате защо двуличник като него преподава в това училище. Кой го е назначил? И което е още по-важно, кой го покровителства дори и сега?