Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (19)

Пета глава

На другата сутрин в 8,15 ч. на паркинга на сградата „Грановски“ София Цейтлин се качваше на ролса заедно със Серафима, за да я придружи до училището.

— Защо трябваше да идваш? Мразя да идваш! — Серафима се намръщи. — Достатъчно неловко ми е да отивам с тази кола.

— Просто изпълнявам майчинските си задължения — отговори София, която очакваше с ужас сцените пред училищните порти. — Виж! Ето ги Сатинови!

Наблюдаваха Херкулес и Тамара Сатинови, докато се качиха в колата заедно с Марлен и Марико. Тамара изглеждаше ужасно. Имаше черни кръгове под очите, кожата й сякаш беше опъната върху тесните скули — горката жена трябваше да преподава в класа, в който столът на доведения й син бе вече празен.

Серафима погледна настоятелно майка си.

— Къде е Джордж? Мамо, ти знаеш нещо, нали?

София поздрави високо шофьора:

— Добро утро, Кравченко.

Изминаха пътя до училището в мълчание. Пред златните порти София различи с един поглед родителите на задържаните деца. Останалите вървяха твърде бързо, оглеждаха се, но се бояха от онова, което можеше да видят. Още чие дете бе изчезнало в пастта на органите? Трупащите се пред училището — преди толкова издокарани, толкова общителни — изведнъж бяха придобили вид на сковани от страх обречени хора.

София пресрещна Херкулес Сатинов, когато той си тръгваше, оставил Тамара да вземе децата със себе си.

— Херкулес — каза тя, — страхотни родители сме, щом като водим децата си толкова съвестно на училище!

— Дълг, това е моето второ име — отвърна Сатинов.

Семейство Титоренко минаха покрай тях и ги поздравиха.

— Да, другари, прекрасен ден, нали? — отговори Сатинов.

София се помъчи да си представи как ли се чувстват двамата Титоренко и си даде сметка, че видимата им топлота е смесица от солидарност и облекчение. Сега, когато Сатинови и Дорови бяха в същия кюп, техният Влад вече не беше сам.

София се нареди на опашката да се ръкува с директор Медведева. Дорови бяха точно пред нея, с Демян и малкия Сенка, ала Минка я нямаше. Дашка беше без грим, черната й коса бе опъната назад и свита на кок, но въпреки това изглеждаше чудесно в свободната блуза на цветя и имаше дързостта да бърбори безгрижно, като че ли нищо не се беше случило.

— Банкетът сякаш бе преди цяла вечност, нали? — каза София.

— Преди няколко други живота — отвърна Дашка, суетейки се около децата си. — Дали съм запомнила нещо от всичките тези учебници? Всеки ден нещата, които трябва да помня, стават все повече! Искат да организирам благотворителна викторина. Май са забравили, че имам и собствена работа, която трябва да върша. О, Демян, да не би да не съм сложила в чантата домашните ти по математика? Всичко е наред, върви! — Дашка обикновено само целуваше набързо Демян, но днес го прегърна.

— Пусни ме, мамо! — Седемнайсетгодишното момче се изтръгна от прегръдките й. — Ти си като боа удушвачка.

— О, боже — въздъхна Дашка. — Пак сбърках.

— Мен можеш да ме целуваш колкото искаш, мамо — обади се Сенка. Той беше малко момче и следователно все още влюбено в майка си, затова затвори очи и се остави в ръцете й с блажена усмивка — докато Генрих не дръпна жена си за рамото.

— Ще задушиш детето — каза той остро, по-блед и по-сбръчкан. — Казвал съм ти го и преди. Твърде много глезиш това момче. Ние, болшевиките, не правим така.

— Днес не мога да направя нищо както трябва. — Дашка повдигна рамене и се усмихна смело.

Дойде и техният ред да се ръкуват с директор Медведева.

— Другарю Доров! Доктор Дорова! Виждам, че днес не всички са налице. Летните настинки са най-тежки, нали, докторе?

— Да се надяваме, че няма да са заразни — съгласи се Дашка.

— О, мадам Цейтлин, добро утро. Тази сутрин всички родители са тук. Сигурно е заради слънчевото време.

Но София не я слушаше, гледаше след дъщеря си, която се отдалечаваше по училищния коридор, и си мислеше:

„Серафимочка е в безопасност. Засега.“

* * *

В стаята за разпити на Лубянка Кобулов се надвеси над масата да помирише гъстата коса на Минка.

— Дори миришеш сладко. Като мед. Какъв сапун използваш? Искам да кажа на дъщерите си да го използват и те. Добре ще им дойде съвет от малка принцеса като теб.

Минка се дръпна от него, боеше се от този мъж като бик с многото пръстени по ръцете и толкова силен одеколон, че сякаш усещаш вкуса на смлян карамфил на езика си.

Нямаше представа кой друг е в затвора и бива разпитван.

В началото, докато нощес лежеше будна в пропитата с воня на почистващи препарати и урина килия, тя се тревожеше за Джордж. Дали я бе чакал? Дали не си бе помислил, че му е вързала тенекия? Но после разбра, че арестът й е бил планиран. Или чекистите бяха подслушвали телефона на родителите й, или Джордж я бе подмамил навън, за да я арестуват. Но той положително не би направил подобно нещо. Не и Джордж.

Призори, когато пазачите изнесоха кофата за изпражнения и после раздадоха воднистата каша и слабия чай с половин бучка захар, вълненията около срещата с Джордж сякаш бяха останали някъде много далеч назад във времето. Мислила бе и за родителите си. Дали знаеха къде е? Те също й се струваха много далечни. Прекарала бе в Лубянка само няколко часа, но вече бе започнала да се превръща в различен човек.

Един от пазачите отвори прозорчето на вратата, което затворниците наричаха „окото на Юда“, после ключалката щракна и я подкараха по коридорите, нагоре по стълбището, надолу по метални стъпала. През тапицирана врата с много ключалки я въведоха в друга сграда без мирис на урина и препарати и после се озова в стаята, където беше сега, седнала пред голо бюро с една-единствена лампа. Малко по-късно вратата се отвори и този великан с генералски звезди на пагоните и къдрава, намазана с брилянтин коса застана пред нея с ръце на хълбоците.

— Минка, помогни ми да свържа нещата — каза той. — Разкажи ми за Роза и Николаша.

— Те ходеха.

— Бяха гаджета? Спяха ли заедно?

— О, не, никой не прави такива неща. Но ходеха.

— Обичаха ли се?

Минка заби поглед в обувките си; все още беше с розовите сандали.

— Нещо такова — отвърна тя, чувствайки, че някак си ги предава.

Кобулов стана и излезе от стаята, затвори вратата с ритник, отиде с наперена стъпка до следващата врата и я отвори. Там седеше самичко друго от арестуваните деца.

Джордж сепнато вдигна очи.

— Момичето Роза Шако обичаше ли Николаша Благов? — попита Кобулов. Джордж примигна насреща му, сякаш бе леко дезориентиран. Все още беше във футболния екип. „Ето едно момче, от което лъха на привилегии — отбеляза си Кобулов, — истинско царче.“

— Да.

— Как го обичаше? Като кученце? Или искаше да се омъжи за него?

— Беше истинска любов. Да. Държеше се с него толкова мило, толкова романтично.

— Не те питам за биографията й. Това увлечение ли беше от нейна страна, или нещо истинско?

— Вероятно е искала да се омъжи за него, но…

— Просто отговаряй на въпросите. Тя го обичаше. Той я обичаше. Точка.

Погледът на Джордж трепна и Кобулов видя, че той се концентрира, че подбира внимателно думите.

— Ами…

— Добро момче. Тази Минка е истинска красавица. Тя ли е твоето момиче?

— Не.

— Целувал ли си я?

— Не.

— Спал ли си с нея?

— Не, разбира се. — Джордж вдигна ръце към лицето си, беше се изчервил.

— Ти какво, да не си женчо? — Кобулов се усмихна, наслаждавайки се на своята власт над момчето. — Виждаш ли? Знам всичко за теб! Льоша е мой стар приятел. О, да, преживели сме заедно някои моменти, вярвай ми.

Кобулов стана, блъсна вратата и отиде в следващата стая за разпити. Там неговият усърден помощник Могилчук разпитваше Андрей Курбски, който тъкмо казваше:

— Роза обожаваше Николаша. Би направила всичко за него.

— Той как се отнасяше с нея? — попита Кобулов, вземайки разпита в свои ръце.

— Крещеше й. Унижаваше я. Държеше се като истински грубиян. Искаше той да дърпа конците.

Кобулов попита Могилчук:

— Сътрудничи ли?

— Да, сътруднича — отговори Андрей.

— И добре правиш — каза Кобулов. — Защото ние знаем кой си, ти не си като останалите. С теб не е нужно да слагаме кадифени ръкавици, Курбски. Ти си син на враг на народа, който е пропълзял в това училище, сред златната ни младеж. И това, което те питам сега, е дали ти си организирал убийствата?

Лицето на Андрей стана бяло като платно.

— Не!

— Ако излезе, че си свързан с тези убийства, за теб това ще означава най-тежката присъда: смърт. Девет грама в тила. — Обърна се към Могилчук. — Ти вярваш ли му, другарю полковник?

— Не съм сигурен, че му вярвам, другарю генерал — отвърна Могилчук.

— Аз също. Значи Роза и Николаша са били идеалните влюбени. Кажи ни какво се промени, Андрей.

— Не бих казал, че Николаша беше…

— Какво се промени? Какво го накара да я убие? Кажи ми или ще те смеля на прах в лагерите.

Кобулов видя, че Андрей стисна ръцете си, за да не треперят.

— Струва ми се… Струва ми се това, че Николаша научи, че изпращат баща му в Мексико.

Кобулов плесна с ръце.

— Разбира се. Назначението. Николаша е щял да замине!

Той сграбчи хилавия Могилчук, избута го от стаята и го повлече по коридора. Перспективата случаят да бъде решен за броени часове караше ноздрите му да се раздуват.

Минка вдигна поглед, когато двамата мъже влязоха в нейната стая за разпити. Единият беше великанът с пръстените и къдравата коса, другият — полковникът с червеникавокафявата коса и очилата, достатъчно безличен, за да мине за счетоводител.

— Минка — каза великанът — Николаша кога научи за заминаването за Мексико?

— Вечерта преди Парада на победата.

— Радваше ли се? — попита безличният, като се надвеси над нея.

Тя изведнъж почувства, че й се повдига.

— Не. Каза, че няма да се съгласи да замине.

— Чудесно! — каза великанът и плесна с ръце. — Другарю Могилчук, да изпушим по цигара!

* * *

Навън в коридора двамата мъже си говореха:

— Как мислите, другарю генерал? — С големци като Кобулов титлите и чиновете трябваше да се споменават при всяка възможност. — Близо ли сме, другарю генерал?

— Струваше си да ги приберем всичките — отвърна Кобулов. Потърка ръце. — Да вървим при Лаврентий Павлович Берия. Той ще е доволен от нас, нали?