Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (6)

Трета глава

Пет часът следобед пред златната порта. Облекчението от настъпилия мир и приповдигнатото настроение от новите свободи се носеха из въздуха като цветни листенца. „Това наистина е ера на чудесата“, мислеше си Андрей, докато гледаше как лимузините прибират неговите съученици. Шофьори и ординарци чакаха, облегнати на пакардите и линкълните с елегантни форми, пушеха цигари и се потяха на слънцето. Няколко майки също бяха дошли да вземат децата си, но повечето болшевички ходеха на работа. Бавачките, племе от червендалести жени в пеньоари, стояха отделно и се смееха на собствените си шеги. Човек не можеше да ги сбърка с майките. Двете групи никога не говореха помежду си.

Андрей спря между златовърхите колони на портите и се огледа — за какво? Майка му да се появи и да го отведе в огромна лимузина? Нямаше такава вероятност, но почти очакваше тя да се е освободила за известно време от работа, за да дойде да го посрещне, и едновременно с това изпитваше облекчение, че не е дошла. Ала продължаваше да се оглежда с надеждата да види отново Серафима и нейната майка, кинозвездата… когато тя мина точно покрай него.

— Наистина владееш добре „Онегин“ — каза му тихо тя. — Обзалагам се, че Николаша ревнува. — Вниманието му отново беше привлечено, за кой ли път, от сърцевидното й лице, бялата кожа и онези смеещи се зелени очи. Тя не спря да чуе отговора му, и по-добре, защото той не можеше да измисли какво да й отговори. По-късно щяха да му дойдат наум куп остроумни реплики.

Ролсът я чакаше, шофьорът облегнат на радиатора с цигара между металните зъби. Родителите й не се виждаха. Но тя не изглеждаше доволна. Каза му:

— Благодаря, че дойде, Кирченко. Но ще повървя пеша. Кажи на мама, че нямам нужда от колата. — Шофьорът сви рамене, когато тя го отмина и продължи по топлата улица сред облака пухчета от тополи, които кръжаха около нея като случаен ескорт.

Когато шофьорът потегли, Андрей закопня да е част от живота на тези златни деца. „Спокойно — каза си, ти си в тяхното училище и в техния живот. Скоро ще влезеш и в тяхната група.“

Хванал ученическата си чанта, той тръгна по улицата. Усещаше горещината, която лъхаше от паважа. Столицата на победата около него приличаше на победен град. Виждаха се рушащи се сгради с надупчени от шрапнели фасади, изпочупени прозорци, улици, осеяни с бомбени кратери. Всичко: стените, къщите, колите — всичко, с изключение на червените знамена — бе сиво, бежово, жълто, олющено. Но лицата на минувачите бяха розови, победата и слънчевата светлина като че ли компенсираха липсата на храна, улиците бяха пълни с хубави момичета в къси рокли, войници, моряци и офицери в бели летни униформи. Камиони „Студебейкър“, джипове „Уилис“ и служебни буици профучаваха покрай него — сред този град с шпилове и позлатени кубета имаше и файтони, теглени от коне, и каруци, натоварени със сено, дюшеци и ряпа. От време на време Андрей затваряше очи и в жегата светът ставаше нежно оранжев. До ушите му долитаха смях и песни и той беше сигурен, че чува как раните на града заздравяват под слънчевите лъчи. Мина по „Остоженка“, после зави покрай хотел „Национал“ и Кремъл и тръгна по „Горки“, покрай Дома на книгата вдясно и Градския съвет вляво. Надникна през поредната арка и във вътрешния двор видя кози и говеда. Пасеше ги възрастна селянка с червена забрадка и гега в ръката. И все пак това бе градът, който бе спрял хитлеристите и бе сложил началото на дългия път до Берлин! Сърцето му преливаше от гордост пред величието на неговата родина и от ужас пред жестокостите й. Старицата клекна да се изпикае, без да вади от устата си стиснатата между два гнили зъба цигара. Андрей въздъхна: обичаше своята Москва.

Почти бе стигнал до дома си. Мина през следващата арка, през зеленчуковите лехи, насадени между тръбите на отоплението, стигна до двора и влезе във входа на блок от трийсетте години. Качи се до втория етаж по бетонното стълбище, просмукано от кисела миризма на борш и урина, и бутна с рамо вратата на апартамента. Беше пуснато радио, Левитан четеше новините с авторитетния си плътен глас и в коридора, където нямаше нито килим, нито мазилка, отново се вихреше скандал. Иванов, учен на средна възраст от Ростов, крещеше на едно от мършавите деца на семейство Голдберг.

— Малка хлебарка такава, ти си изпил млякото ми. Ще се оплача от теб в домсъвета, ще ги накарам да те изхвърлят от тук…

Вратата вляво се отвори и очите на Андрей се насълзиха от вонята на пресни човешки изпражнения още преди от там да излезе със залитане старият, но несломим великан Пешлок, вдигайки огромните си панталони.

— Беше тежко раждане, но завърши благополучно! — похвали се той.

Още едно от децата на Голдберг — колко бяха те всъщност, четири ли, пет ли, тази пасмина недохранени плъхове? — се шмугна покрай Андрей.

— Ей, не ме бутай — каза той, но после си спомни, че в Съветския съюз никой не уважава личното пространство на другите: всеки живее в състояние на мъчително невротично безпокойство, но както непрекъснато повтаряше майка му: „Ключът към оцеляването е ти самият да бъдеш спокоен и в безопасност. Никога не питай никого какво е правил преди и какво ще прави в бъдеще. Никога не казвай какво мислиш. И се сприятелявай с всекиго, с когото можеш“.

— Мамо! — Андрей влезе в тясната стаичка с двете допрени едно до друго походни легла. Тя често миришеше като заешка клетка, но беше в Москва и си беше тяхна.

— Само затвори вратата — каза Инеса, която бе легнала и четеше „Правда“ за войната с Япония. Войната в Европа бе свършила и сега Сталин се беше заел да смаже Япония. Тя потупа леглото до себе си. — Разкажи ми за училището.

— Намери ли нещо за ядене?

— Разбира се, Андрюша. Сигурно страшно си изгладнял. Сирене и черен хляб. Виж в „пещерата на Аладин“.

Андрей прекрачи през другото легло, коленичи, отмести подвижен сгуробетонен блок от стената и извади отвътре студеното сирене. В техния апартамент нямаше хладилник. През зимата пазеха млякото си от вкисване, като го окачваха отвън на прозореца, но през лятото това бе най-добрият начин да опазят продуктите от разваляне, както и далеч от ръцете на дечурлигата Голдберг и ненаситния Пешлок.

Инеса го гледаше с лека усмивка как се храни и когато възстанови силите си, Андрей й се усмихна щастливо.

— Добри новини, мамо: приет съм в училището и таксата ми е платена!

— О, скъпи. — Тя го прегърна и после попита разтревожено. — От кого? Какво става?

Андрей й разказа точно какво се бе случило и видя как безпокойството я напусна. Това сигурно бе доказателство за настъпването на нова ера? А нова ера означаваше завръщане на баща му.

— Андрей — каза тя шепнешком и се премести по-близо до него. — Мислиш ли, че…

— Не мисли за това, мамо. Колко пъти си ми го казвала?

— Да, но…

— Не се надявай, защото, ако отново бъдем разочаровани, това ще ни убие още веднъж.

Тя кимна и изтри сълзите си с кърпичка. За да смени темата, Андрей бързо й заразказва за училището — за директорката и д-р Рим — да, във всяко училище има неколцина такива — и после й описа учителя по литература Голден.

— Никога не съм присъствал на такъв урок. Беше толкова забавно! Той вдъхна живот на произведението и в начина, по който говореше за него, имаше нещо…

— Такъв учител в училище като твоето… нещо действително се променя! — възкликна тя.

— И, мамо, той каза, че и сам току-що се е върнал в Москва. — Инеса се канеше да попита още нещо за Голден, но той вече й описваше Серафима (очите й, начина, по който се облича), веселото перчене на Джордж, зловещия Николаша и неговите готически придворни Влад и Роза.

— Внимавай с тях — каза Инеса. — Фракциите са опасни, Андрей. Не забравяй чии деца са…

Но Андрей не я слушаше, той вече беше на път към тоалетната с ученическата си чанта. Беше свободно, защото никой, който е с всичкия си, не би влязъл там след Пешлок — но на него му бе все едно.

Заключи вратата. Направо усещаше вкуса на лайна във въздуха и не посмя да погледне в тоалетната чиния, само седна на ръба и като миньор, откраднал диамант, извади своето съкровище, озаглавено „Кадифената книга на любовта“. Беше просто една обикновена тетрадка за упражнения със залепено върху кориците кадифе. Но беше нова и Николаша току-що бе започнал да пише в нея.

Програма за летния срок

Строго секретно

Размисли по нашето ново литературно движение: Клубът на фаталните романтици, основан през декември 1944 година от мен, Николаша Благов. В тази книга ще отбелязвам срещите, правилата и мислите ни.

„Така — каза си Андрей, — значи, Николаша си има клубче.“ Повечето училища имаха литературни и театрални клубове, но този изглеждаше различен. Продължи да чете.

Членуване: тайно.

Не чак толкова тайно! Влад и Роза несъмнено членуваха в клуба, Серафима — може би, Джордж — със сигурност.

Нашето вдъхновение: Пушкин.

Най-важното за нас от историята: както разпъването на Христос за християните, за нас най-важна е 1837 г., кончината на Пушкин в дуел.

Нашият любим учител: учителят Голден.

Почукване на вратата на банята накара Андрей да подскочи. Беше забравил къде се намира. Тази тетрадка показваше, че нещо, може би войната, може би техните привилегии, беше променило тези деца и им бе дало свободата да поемат рискове.

— Ще се бавиш ли много?

Беше Козамин, автобусният кондуктор.

Андрей изсумтя като вол, част от репертоара от звуци, най-важни за живота в комунална квартира.

— Пет минути. Ооооох!

— Не бързай — каза Козамин.

Заявяваме:

1. Задушаваме се в лицемерния свят на науката и планирането, ръководен от студената машина на историята.

2. Ние живеем за любовта и романтиката.

Щом не можем да живеем в любов, предпочитаме да умрем.

Затова провеждаме нашите тайни ритуали; затова играем Играта.

Играта! Андрей се усмихна вътрешно, но присви очи и го прочете още веднъж. Възможно ли бе тези думи да съдържат намек за умело прикрития истински дух на техния клуб? В онези дни всичко — от публикуваните във вестниците правителствени укази до досадните дрънканици на учителите — беше кодирано. Нищо не означаваше точно онова, което се казваше — понякога дори означаваше тъкмо обратното. Но целта на Николаша бе очевидна. Наука и планиране. Това бе Комунистическата партия. Безчувствената машина на историята. Комунизмът. Любов и романтика. Онова, което комунистите наричаха буржоазен сантиментализъм.

Андрей остави тетрадката. В света на възрастните, във времена на по-голям деспотизъм, както 1937 година, това можеше да бъде прието за опасно антисъветско изказване. Но през войната вече не се гледаше толкова строго на тези неща. Никой не можеше да приеме на сериозно глупавите писания на Николаша, нали? Спомни си сентенциите на своя баща и предупрежденията на майка си. Тези деца не бяха от неговия свят, но все пак искаше да ги опознае по-добре.