Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (11)

Осма глава

Докато вървеше към училището на другата сутрин, по улица „Горки“ громолеше колона кафяви механизирани динозаври, танкове Т-34 и тежки КВ. Един изостана и спря, тресейки се и бълвайки дизелов дим. На Червения площад маршируваха войници, по паважа кънтеше конски тропот, ревът на машините и крясъците на старшините звучаха по-силно и по-настойчиво — симфония на нарастващото вълнение. До Парада на победата оставаха пет дни и Москва се беше превърнала в огромна сцена с голям брой пристигащи от чужбина актьори, хотелите бяха пълни с китайци и американци, имаше дори делегации от Фиджи и Африка. По улиците не липсваха и жени — селянки предлагаха плодове и цветя, а понякога и бърз секс зад ъгъла. Пътищата бяха задръстени от камиони и самоходни оръдия, покрай Беларуската гара не можеше да се мине от войници в зелени пехотински и сини моряшки униформи, пристигащи да маршируват пред Сталин.

На събрание в 801-во училище директор Медведева обяви имената на пионерите, които щяха да отидат на специален лагер.

— Мразя лагерите — каза шепнешком Сенка Доров, който седеше до Андрей. — Студено и неудобно е и храната е ужасна. Защо всички в Съветския съюз са толкова луди по пионерските лагери?

Но Андрей се оглеждаше за останалите фатални романтици. Ето къде бяха — всичките заедно няколко скамейки встрани от него: Минка и Джордж. Влад, по-смъртноблед, Николаша с Роза Шако до него, очите й притворени, както винаги. Но къде бе Серафима? Опитите да я открие бяха напразни.

* * *

През обедната почивка Андрей се сблъска с Джордж и Минка, които тичаха по централния коридор към тоалетните. Д-р Рим бързаше подир тях.

— Стегни се, момиче! — извика той на Минка. — Дисциплина. Светът е обърнал очи към Москва! Пет дни до парада! Да живее Сталин! Недей да се хилиш, Андрей Курбски — натъпчи ризата в панталона!

Щом Рим отмина, Джордж дръпна Андрей в съблекалнята.

— Забелязваш ли нещо особено в д-р Рим?

— Развълнуван е заради парада — каза Андрей.

— Не, глупчо, трепти от любов — поправи го Минка.

— Не сте му изпратили ново писмо, нали? Колкото повече писма му пращате, толкова по-опасно ще стане, ако разбере!

— Няма начин! — Джордж прихна. — Приготвили сме му специални послания за Парада на победата. Ще пратим това още сега. — Показа го на Андрей.

СКЪПИ ПЕДАГОЖЕ,

СЪНУВАМ ТЕ КАК ПЕЕШ ПАТРИОТИЧНА ПЕСЕН ПО СЛУЧАЙ ПАРАДА НА ПОБЕДАТА! АКО МЕ ОБИЧАШ, О, БОЛШЕВИШКА ЧУЧУЛИГО, ПЕЙ, ПЕЙ С ПЪЛНО ГЪРЛО!

ТВОЯ ТАТЯНА

* * *

Андрей видя Серафима чак следобед, когато колите заприиждаха да прибират децата.

— Чувам, че са те приели в Клуба на фаталните романтици. — Приближила го бе изотзад и му говореше на ухото.

Андрей леко се сепна.

— Сигурен съм, че ти си им казала.

— Защо мислиш, че някой би ме послушал? — каза с усмивка тя, докато излизаха през златните порти.

— Ще участваш ли в Играта? — попита той, воден от отчаяното желание да я задържи. — Костюмите ще ти подхождат.

Тя спря, наклонила глава настрани по онзи свой неповторим маниер, който го караше да се чувства център на цялото й внимание, макар и само за миг.

— Искаш да кажеш, че съм старомодна?

— Харесвам начина, по който се обличаш.

— Възхищаваш се на болшевишката ми скромност?

— Той просто те прави по-…

— Комплимент от Андрей? — прекъсна го тя. — Нямаме ли вече достатъчно романтици?

— Но ще бъдеш на парада, нали?

— Да, така предполагам.

— Не изглеждаш много развълнувана.

— Родителите ми са развълнувани. Аз не се интересувам особено от гаубици и танкове. — Наведе се към него. — Обаче очаквам с нетърпение Играта след това.

— Защо всичко е толкова тайно?

— Нима не разбираш? В нашето време на конспирации всичко е конспиративно. Дори ходенето на пикник и четенето на поезия.

Бяха излезли на улицата. Тя му махна и си тръгна.

* * *

Андрей се колебае миг-два, сред това тръгва след нея. Тя не го забелязва — така погълната е от собствения си свят. Отмята коса, при което главата й се извръща леко, откривайки съвършената извивка на челото, и той вижда, че устните й се движат: през цялото време говори на себе си или на някого. Тя върви по „Остоженка“, минава покрай Кремъл, после тръгва по улица „Горки“ и влиза в Дома на книгата. Качва се по стълбите към секцията за чуждестранна литература. Преглежда същите книги. После тръгва отново. Поглежда често нагоре към небето, към дърветата, към орнаментите на сградите. Трима войници я сочат и подсвиркват подир нея. Тя не ги забелязва. На няколко пъти му се иска да й извика: „Чакай! Спри!“.

Копнее да разбере какво говори тя и на кого. Серафима изтичва нагоре по стъпалата на Болшой театър и се скрива в тълпата, очакваща представлението в седем часа.