Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (47)

Втора глава

— Няма нужда от грубости — каза Беня Голден на полковник Лихачов. — Само питайте и аз ще ви отговарям. Нямам какво да крия, знаете тайните ми по-добре от мен.

Беня бе познавач на чекистките разследвания, сблъсквал се бе с метаморфозите, които те претърпяват от фаза на фаза, и също така му беше известно, че докато много ръководители имат властта да откриват и ускоряват дела, само Сталин можеше да ги пренасочва, преобразява и префасонира.

— Да поговорим за твоя живот, арестант Голден.

Беня разглеждаше своя разпитващ на светлината на голата крушка, която се люшкаше над масата като кадилница в православна църква, и забеляза колко равномерно бяха разположени възпалените червени пори по лицето му, сякаш някой ги бе подреждал нарочно.

— Честно казано, не мога да проумея как са те назначили в това училище. Всъщност не разбирам как изобщо си между живите. Да видим. — Той погледна в своята папка. — Роден в Лвов. През 1939 година си признат за виновен като участник в терористичен заговор, смъртната присъда е била заменена с 25 години в лагерите, но през юни 1941 г. ти е било разрешено да се присъединиш към наказателните батальони… — Лихачов го погледна изпитателно, едва ли не с уважение.

— Не приличаш на бандит.

— И не съм — призна Беня.

Лихачов запали цигара.

— Как, за бога, си успял да влезеш в тях?

Беня повдигна рамене.

— Просто не знам.

При катастрофалните отстъпления през 1941 година, когато хитлеристките танкове препускаха към Москва и милиони войници биваха обкръжавани и пленявани, на някои криминални престъпници от лагерите се разрешаваше, като особено благоволение, да влизат в наказателните батальони.

Беня Гехиден беше политически затворник, а на „политическите“ не им разрешаваха да участват дори в наказателните части. Но имаше някои изключения: Беня кандидатства, защото искаше да защитава Русия от нацистите и защото знаеше, че в лагера така или иначе ще загине, и молбата му бе удовлетворена.

— Значи дължиш живота си на бюрократична грешка — каза Лихачов. — Ще проверим тази работа.

На тези бойци, така наречените „щрафники“, се възлагаха неизпълними задачи, мисии на живот и смърт: прочистване на минни полета, защита на обречени позиции. Даваше им се една трета от обичайния порцион на червеноармейците и ги пазеха части на НКВД, на които бе разрешено да ги разстрелват без присъда и без обяснения дори за най-дребните нарушения. Ако служеха добре, те можеха (в изключително редки случаи на безпримерна храброст) да извоюват своята свобода. Но такива примери почти не бяха известни. Щрафниките не живееха толкова дълго.

— Как е оцелял хилав чифут като теб? — попита Лихачов.

За своя изненада, Беня се оказа свиреп боец. Командирите му го предложиха за ордена „Герой на Съветския съюз“, но като бивш политически затворник той не можеше да го получи. Ранен и освободен от армията през 1943 година, той кандидатства за преподавателско място в 801-во училище и за своя изненада, бе назначен.

Но през каквито и ужаси да бе преминал, Беня си беше останал такъв, какъвто беше преди — или поне една увредена, цинична, лишена от илюзии версия на някогашното си аз. И си мислеше, че половин човек се наранява по-трудно, отколкото цял. Защото можеше да бъде унищожено само тялото му. Затова сега седеше спокойно в една от стаите, които помнеше отпреди шест години, и чакаше сеансът да започне.

— От момента, в който си пристигнал, ти си започнал да подкопаваш марксистко-ленинската идеология в училището — казваше Лихачов.

— Не — отвърна Беня. — Исках да преподавам литература, както считам, че трябва да бъде преподавана.

— Какъв друг начин на преподаване може да има, освен партийния?

— Аз не съм политик.

— Тровил си мозъците на децата с романтичната еснафщина, която е била изповядвана от Клуба на фаталните романтици.

— Нищо подобно. Аз обичам Пушкин. Предостави ми се възможност да създавам у младите хора любов към литературата. През трийсетте години обичах една жена. Пушкин бе нашият поет. Нашето стихотворение, стихотворението на нашата истинска любов, бе „Талисманът“ и затова когато бях близо до Пушкин, се чувствах близо до нея.

— Отвращаваш ме, чифутино — изръмжа Лихачов. — Пропълзял си в това училище, за да развращаваш децата на ръководителите и да организираш заговор за убийство на другаря Сталин.

Това даваше отговор на един от големите му въпроси. Когато започнаха да арестуват нови деца, той си помисли, че това едва ли е свързано със смъртта на Роза и Николаша и че по някакъв начин тази трагедия е била превърната в „конспирация“.

— Никога не съм участвал в какъвто и да било заговор — отвърна той, — освен ако не се смята за заговор да обичаш „Евгений Онегин“.

— НВ ли ръководеше заговора?

— Не е имало заговор. Колкото до НВ, да приема ли, че това са инициалите на Благов? Николай Владимирович?

— За глупаци ли ни вземаш? Не е Благов.

— Тогава не познавам никакъв НВ.

— Какво означава НВ в „Онегин“?

— А, в „Онегин“ трябва да е Нина Воронская — каза замислено Беня. — Тя е единствената НВ в произведението. Ще ви го издекламирам. Онегин вижда Татяна в компанията на тази красива светска дама, наричана Клеопатрата на Нева:

… и кой ще каже тук едва,

че Нина, с красотата дивна

и с поглед, всичко що плени,

съседката си затъмни?

Беня затвори очи. Стиховете му носеха утеха на това мрачно място.

— Има ли номер на страницата за този цитат? — попита Лихачов.

— Страница ли? Глава 8, строфа 16, струва ми се.

Лихачов си записа това със своя детски почерк.

— И зад тази НВ трябва да се крие момиче, нали?

Беня Голден бе изкушен да се изсмее, толкова опростенческа бе дедукцията във въпроса. Заговор; неизвестно лице, наречено на персонаж от „Онегин“? Дали пък лицето, което търсеха, в крайна сметка не беше момиче?

— Аз познавам моя Пушкин — каза предпазливо. — Но не знам дали НВ е животно, зеленчук или минерал.