Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (15)

Първа глава

На няколкостотин метра оттам, в помещение зад мавзолея, възрастен мъж се усмихваше, очите му с цвят на мед блестяха и лицето му се бърчеше като муцуна на стар тигър.

— В тази униформа приличате на началник-гара от царско време — подкачи той Андрей Вишински, заместник-министъра на външните работи, червенобузест и белокос мъж в сива, извезана със злато парадна униформа на дипломат и задължителната кама на колана. — Кой измисли това глупаво облекло? Това кама ли е или нож за разфасоване на месо?

— Това е новата дипломатическа униформа, другарю Сталин — отвърна Вишински, застанал едва ли не мирно, с изпъчени гърди.

— Приличате на оберкелнер — каза Сталин. Огледа и останалите ръководители, застанали в полукръг около него. Златни пагони и искрящи везби, кремълски тен и стърчащи кореми. — Каква колекция само — каза. — Някои от вас са толкова дебели, че почти не приличат на хора. Дайте пример. Яжте по-малко.

Херкулес Сатинов, който стоеше от дясната страна на Сталин в униформа на генерал-полковник, бе горд, че е редом с най-великия мъж на света, когато честват победата на Русия. Сталин го бе издигнал, поверявал му бе отговорни задачи в мир и война и той никога не го беше разочаровал. Сталин винаги държеше под око своите другари по оръжие — Сатинов също бе усещал върху себе си неговия поглед — понякога присмехулен, понякога вледеняващ, — но това бе просто един от многото похвати на вожда, помогнали му да изгради Съветска Русия и да победи Хитлер. На практика цялото държавно ръководство бе събрано в тази зала. Всеки един от присъстващите се правеше, че говори, но всъщност нито за миг не откъсваше поглед от Сталин и Сатинов знаеше, че той винаги помни това.

Отново почувства, че Сталин го наблюдава.

— Ето, погледнете другаря Сатинов. Елегантност. Това се иска!

— Той не е по-добър войник от мен — възрази Лаврентий Берия.

— Вярно, но поне има нужната фигура, нали? — Сталин слагаше прякори на всеки от тях и винаги наричаше Сатинов „бичо“ — „момче“ на родния им грузински език. — Той изглежда така, както би трябвало да изглежда съветският човек. Не като вас, Вишински. — Сталин се усмихна широко на потящия се придворен, наслаждавайки се на смущението му — особено когато Александър Поскрьобишев, неговият личен секретар, плешиво човече в генералска униформа, се провря зад Вишински, извади камата му от ножницата и я замени със зелена краставичка.

— Мисля, че Вишински трябва да пийне една чаша за наказание, нали така, другари? — каза Берия, началникът на тайната полиция.

Тези гаври не се харесваха на Сатинов, макар че Вишински беше страхливо влечуго, лакейничеше пред висшестоящите и бе страховит с онези по-долу от него. Но виждаше как Берия се докарва на Сталин. Пищната униформа на генерален комисар на държавната сигурност не подхождаше особено на хвърлящото отблясъци пенсне, сиво-зеленикавото лице и двойната му брадичка.

— Трябва да се пазя, имам болно сърце — опита да се измъкне Вишински.

— Другарю Вишински, може би ще благоволите да се присъедините към нашата наздравица за съветския воин? — каза Сталин, докато лакеите в тъмносини униформи пълнеха чашите.

Сталин вече беше изпил няколко водки и Сатинов виждаше, че е леко пиян — и защо не? Днес бе апогеят му. Но стресът от войната, четирите години работа по шестнайсет часа в денонощието видимо го бяха състарили. Ръцете му трепереха, кожата му бе восъчнобледа с червени петна на бузите; посивялата му коса напомняше бодлива ледена скулптура. Сатинов се запита дали не е болен, но побърза да прогони тази мисъл. Това бе немислимо. Здравето на Сталин бе тайна и недоверието, с което той се отнасяше към лекарите, беше по-голямо дори от това към жените, евреите, капиталистите и социалдемократите. Сталин вдигна чаша.

— За другаря Вишински! И за нашите дипломати! И за нашите краставичари, които снабдяваха храбрите ни войски!

При тези думи ръководителите избухнаха в смях и Вишински, който още носеше краставичката в ножницата си, ентусиазирано се присъедини, без да е много наясно каква е шегата.

Сталин още се усмихваше, но веднага забеляза, когато министърът на държавната сигурност Меркулов, който ръководеше тайната полиция, предпазливо приближи задния край на кръга.

— Другарю Меркулов, добре дошли — поздрави го той. — Още ли не са ви арестували? — Намигна му. Това бе широко използвана шега.

Меркулов се поклони, но в присъствието на Сталин той напълно губеше дар слово.

— П-п-поздравления, д-д-другарю маршал Сталин.

В настъпилата тишина се чу шумът на човешкото море и моторите отвън.

— Имате да докладвате нещо ли? — Сталин присви очи.

— Да, но не е н-н-нещо важно… Да докладвам ли на другаря Берия?

— Още ли не сме ви разстреляли — пошегува се Сталин: тъкмо министерството на Меркулов отговаряше за „черната работа“, неговият евфемизъм за пускането на кръв. Той не се свенеше да говори за това: убиването бе най-бързият и най-ефикасният начин да се ускори ходът на историята. — Никога не бива да губим чувството си за хумор — каза със своята тигърска усмивка, — нали така, другарю Меркулов?

Меркулов избърса челото си и опита да се усмихне, но побърза да отиде при своя шеф Берия. Сатинов бе чакал тъкмо такава пролука в разговора. Той кимна на маршал Шако, смелия командващ на военновъздушните сили. Но маршалът се колебаеше. Дори храбрите бойци ставаха нервни в присъствието на Сталин, и то с основание.

— Хайде — подкани го Сатинов.

Суровият командир отдаде чест.

— Разрешете да доложа. Другарю маршал Сталин, от името на Генералния щаб на Съветската армия предлагам да бъдете произведен в чин генералисимус и да получите златната звезда на герой на Съветския съюз.

— Не, не. — Сталин махна със здравата си ръка; другата държеше сковано до тялото. — Другарят Сталин няма нужда от това. Другарят Сталин има авторитет и без него. Ама че титла сте измислили! — Сталин, който бе започнал да говори за себе си в трето лице, хвърли сърдит поглед към Сатинов и Берия. — Кой измисли тази пантомима?

— Народът го иска — отвърна Сатинов.

Сталин изведнъж пребледня и вдигна ръка към челото си. Получил бе един от онези кратки пристъпи на замайване, които бяха зачестили в края на войната. Залитна напред и се опря на стената, но му мина и махна с ръка да успокои другарите си, които го гледаха загрижено.

— Уморен съм, това е. Ще работя още две години и ще се оттегля.

— Не, другарю Сталин, това е немислимо! — извика Берия.

— Ще оставя Молотов и Сатинов да движат нещата — продължи Сталин.

— Никой не може да ви замести — каза настоятелно Молотов. — Определено не и аз.

— Нито пък аз. Нужен сте ни — присъедини се Сатинов. Другарите му, тези с маршалските и генералските пагони, както и останалите с рубашките, повтаряха, един от друг по-ентусиазирано.

— Вие сте всичко за нас. Незаменим сте! Не може да става и дума да се оттеглите!

Очите с цвят на мед ги наблюдаваха внимателно, но Сталин не каза нищо. Извади от джоба си кутия „Херцеговина флор“.

— Бичо!

Сатинов запали цигарата му.

— Генералисимус? — промърмори Сталин. — Името ми ще звучи като име на южноамерикански диктатор. На другаря Сталин това не му е нужно, изобщо не му е нужно.

— Хората искат да приемете този чин — настояваше Сатинов.

— Десет милиона бойци настояват — подкрепи го маршал Шако. Маршалите Жуков и Конев, най-прославените командващи армии, образували зад него дебеловрат човешки бастион от пагони и медали, кимнаха тържествено.

— Какво си позволявате да вършите с един стар човек! — каза Сталин по-скоро на себе си, затвори очи и си пое въздух.

— Длъжни сме да направим нещо — каза Берия.

„Царедворецът знае кога царят очаква от него да не се подчини“, помисли си Сатинов. Сталин се колебаеше.

— Това не е полезно за здравето ми — каза той. — Колкото до златната звезда, аз никога не съм командвал битка.

— Нося я със себе си — каза Сатинов и извади от джоба си малка кутия. — Разрешете да ви я покажа.

— Не! — Сталин вдигна ръка, стиснал цигарата между пръстите си. — Това няма да го приема.

Сатинов погледна към другите ръководители, Молотов и Берия. Какво да направи? Прибра я обратно в джоба си.

— Мамка му! Накрая ще я приеме, както прие и чина генералисимус — прошепна Берия. — Ще намерим начин да му я дадем.

Молотов, много представителен в тъмния си буржоазен костюм, се съгласи с него.

Берия отиде при Сталин.

— Йосиф Висарионович — поде той, — разрешете да доложа.

— Какво, и днес ли? Не можете ли да решите нещо, без да се съветвате с мен?

— Всички искаме да можехме, другарю Сталин, но става дума за нещо малко необичайно.

Лукавият стар конспиратор дръпна от цигарата с уморен вид. Сатинов се чудеше какво ли е станало. Често бе по-добре да не знае за „черната работа“, която Сталин обсъждаше с Берия. Но макар двамата да се отдръпнаха малко встрани, все пак чуваше части от разговора.

— На Каменния мост се е случило нещо странно. Били са убити момче и момиче. Само преди трийсет минути.

— Е, и?

— И двамата са ученици в 801-во училище.

— 801-во? — попита малко по-заинтересовано Сталин. — Училището за малки принцове? Моите Василий и Светлана учеха там.

— Някои от тях са били в маскарадни костюми, Йосиф Висарионович.

— Какво са правили, по дяволите?

— Веднага ще разберем. Още не сме идентифицирали мъртвите, но в първоначалните съобщения се споменават „деца на отговорни партийни работници“.

Дъхът на Сатинов секна за миг. „Отговорни работници“ бе евфемизъм за държавни ръководители.

Сталин фокусираше Берия като спускащ се ястреб.

— Кои?

— Някои от родителите са в тази зала. Другарят Сатинов, маршал Шако. Другарят Доров…

Сталин поклати глава.

— Маскарадни костюми, казваш? Занемарили сме своята бдителност през войната. Това може да е дело на нашите врагове зад граница — или на самите деца. — Той вдигна пръст, прав като лоена свещ. — Никой от малките принцове не е над съветското правосъдие. Всички знаят как понижих моя Василий, задето се държеше като разглезен аристократ. Решете случая. Ако е убийство, трябва да падат глави.

— Да, захващам се за работа — каза Берия, отдръпвайки се от Сталин, и излезе от залата.

Сатинов усети как ръката на страха сграбчи сърцето му: каква бе ролята на неговите деца във всичко това? Ами ако Джордж или Марлен, или Марико лежаха мъртви на моста?

Но Сталин се връщаше при него и изглеждаше забележимо освежен: зловещата възбуда от конспирацията бе възстановила жизнеността му. Очите му светеха дяволито.

— Как е семейството? — попита и Сатинов скри тревогата си с цялото изкуство на ветеран в света на Сталин. По-късно щеше да има време да разбере какво се е случило на Каменния мост.