Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (53)

Осма глава

Сатинови пристигнаха първи — в шест часа сутринта. Когато видя стаята, Тамара залитна и съпругът й я подхвана за лакътя.

— О, Херкулес, това е същото помещение, където се срещам с Марико.

— Търпение — каза той, крепейки я.

В мрачната сива стая, вмирисана на застоял тютюнев дим и на пот, имаше четири реда дървени столове, седалките на които бяха протрити от безбройните притеснени семейства, чакали тук през годините. Вътре нямаше никого, освен тях. Сатинов мислеше за своята вечеря със Сталин. Беше прав, Сталин бе искал да го погледне в очите, преди да освободи Марико. Но децата още не се бяха прибрали. Дали Марико сега не ги гледаше иззад онова голямо огледало на стената пред тях? Какъв ли бе точният брой на стотиците хиляди хора, които не бяха дочакали подобно обаждане и никога повече не бяха видели децата, съпругите, братята си?

— Ще дойдат ли изобщо? — избухна Тамара. — Херкулес, те никога няма да дойдат!

— Тихо — каза Сатинов. — Трябва да чакаме. — Нищо друго не можем да сторим.

* * *

Час по-късно пристигна майката на Влад, Елена Титоренко, след това майката на Андрей, Инеса Курбская, и накрая — Дорови. Когато Сатинов видя Дашка, сърцето му подскочи болезнено и той се извърна.

Генрих носеше тъмен костюм и въртеше на пръст черното си бомбе — знак за увереността му, че великият Сталин отново се нуждае от него. Сатинов му кимна. После Тамара стана и поздрави Дашка, чиято тежка черна коса беше прибрана в кок на тила. „Какъв заплетен живот водим“, помисли си той, докато наблюдаваше двете най-силно обичани от него жени да се прегръщат в затвора Лубянка в очакване на любимите си деца.

Затишие, продължаващо вече час; ужасни мисли: ами ако Марико излезе, а Сенка не, или ако Влад излезе, а Андрей не?

Тамрико беше до него, толкова крехка, с толкова нежно, толкова честно лице. Въздъхна, взе ръката й и я стисна.

Внезапно вратата се отвори, всички погледи се насочиха натам — и влезе Влад Титоренко. Късо подстриган, с раздърпана ученическа униформа и изцъклен поглед на зомби. Майка му, силно начервена жена с двойна брадичка, светловиолетова шапка, подобна на обърнато нощно гърне, и палто в същия цвят, извика „Влад!“ и попи сълзите си с мръсна жълта кърпичка. Момчето се сепна, огледа стаята, явно боейки се от гнева на баща си, и попита:

— Татко тук ли е?

Въпросът като че ли смути Елена Титоренко повече и от него самия.

— Не, не… ами… няма го! Той замина.

Така Сатинов научи, че са арестували неговия подчинен Титоренко. Вече двайсет и пет години преуспяваше в този пълен с опасности таен свят. Децата му може би щяха да се приберат вкъщи, ала бяха започнали арести на подчинените му. Това не бе хубаво за него, но не бе и фатално.

Влезе чекист, който каза нещо на Генрих, той приближи огледалото и посъветва Минка и Сенка да подпишат протоколите от разпитите. Минаха още няколко минути. Дори Сатинов, който беше участвал в щурмуването на Зимния дворец през 1917 г. и бе чакал в кънтящата тишина на бункера началото на Сталинградската офанзива, вече се беше изнервил и сърцето му биеше лудо.

Дашка и Генрих станаха. Вратата се отвори и се чу възбуденото сладко гласче на Сенка, който се радваше, че ще види отново майка си.

— Чух, че тя била лекарка — каза чекистът, докато държеше вратата отворена.

— О, да, тя е най-добрата лекарка на света! — извика Сенка. — Преглеждала е всичките важни личности. — И влезе.

Дашка се хвърли към сина си и Минка. Генрих си сложи бомбето и зачака зад нея, като си даваше вид, че е едва ли не в реда на нещата децата му да бъдат арестувани и освобождавани.

— Миличък Сенка! — извика Дашка и се наведе към него.

Сенка се хвърли в ръцете й, започна да я целува и за момент целият потъна в обятията й, така че Сатинов виждаше само върха на разрешената му глава. После тя прегърна и Минка, а Генрих я докосна по рамото.

— Не тук! Да не забравяме, че сме болшевики! — каза той рязко.

— Разбира се — отвърна Дашка. Дорови тръгнаха към вратата, после тя се обърна назад към Тамрико, пожела й късмет, погледна го и излезе заедно със семейството си.

— О, боже, къде е Марико? Къде са децата ни? — Тамара отново изпадна в паника.

Вратата се отвори и те скочиха на крака. Беше Андрей, блед и слаб, но иначе невредим. Двамата с майка му си тръгнаха.

Сатинов и Тамара отново бяха сами. Държаха се за ръце, толкова бяха напрегнати, че не можеха да говорят. След миг вратата се отвори отново.

— Мамче! — извика пискливо гласче.

Марико влетя в стаята, прегърнала едно от своите кученца и следвана от Джордж. Прекоси тичешком стаята толкова бързо, че родителите й нямаха време да се изправят, преди да се хвърли в прегръдките на майка си. Тамрико я грабна и я завъртя.

— Виж какво съм ти донесла! Виж кой е дошъл да те посрещне! — Бръкна в чантата си и извади няколко от кученцата на Марико. — Стари приятелки и една нова!

Марико изпищя от радост, грабна кученцата и отново обви ръце около майка си.

— Здравей, татко — каза смутено Джордж, който все още беше облечен в своя футболен екип.

— Изглеждаш добре, Джордж — каза сковано Сатинов. — Може би малко си поотслабнал. Радвам се да те видя! — И сложи ръка на рамото на момчето, безпрецедентна проява на непринуденост. Джордж изглеждаше благодарен и той разбра, че момчето се бои от гнева му.

Целуна Марико по главата и каза:

— Хайде. Време е да се прибираме у дома.

Изминаха пътя до „Грановски“ в мълчание.

— Татко, толкова съжалявам. Трябваше да подпиша — каза Джордж още с влизането им в апартамента. И бащата, и синът бяха наясно, че признанията на децата могат да бъдат използвани срещу родителите.

Сатинов дълго не свали поглед от Джордж, искаше му се да протегне ръце към него през мрачната долина на собствената си сдържаност. Искаше му се да му каже колко много го обича и че не му се сърди за нищо, но не знаеше как да започне.

— Знам — каза той рязко. — Взел си си поука. Съдът ще разгледа случая, но междувременно трябва да завършиш срока в училище. Нека повече не го споменаваме.

— Благодаря, татко — отвърна официално Джордж.

— Виж, татко, виж! — Марико се втурна в стаята, награбила куп от своите плюшени ученички. — Кученцата бяха в колибата, защото са били непослушни, но сега се връщат в училището. Толкова се радвам!

* * *

— Затворник Голден, знаем, че си развратничил с много жени и си разлагал съветския им морал.

— Казах ви, че не съм.

— Съблазнявал си ученичките си.

— Никога. — Беня се върна в мислите си към щастието на своето второ пришествие, връщането си от смъртта и открилите се пред него нови възможности. Всъщност преподаването в 801-во училище му носеше повече радост от всичко друго в живота, включително и огромното удовлетворение от написването на успешна книга. Но с това вече бе свършено.

— Знаем от наш информатор, че си се срещал с ученичката Серафима Ромашкина в кафенето до „Дома на книгата“. Имали ли сте сексуална връзка с ученичката Серафима Ромашкина?

— Не. — Беня бе изумен, че от всички деца следствието се бе фокусирало тъкмо върху Серафима. Разбра, че тя е в голяма опасност.

— За какво говореше с нея?

— За Пушкин. За поезия.

— За поезия? Подвел си я да се отклони от марксизма-ленинизма с помощта на еснафски буржоазен индивидуализъм?

Беня пое бързо въздух. Разпитващият бе изровил нещо — но все още не беше направил връзката. През трийсетте години той бе обичал една жена, която беше изчезнала в месомелачката на гулаг. Сега, по чиста случайност, четеше лекции за литературата и любовта на нейната братовчедка. Двамата със Серафима се бяха срещали на кафе. Той я попита:

— Знаеш ли кое е любимото ми стихотворение на Пушкин? То е най-романтичното от всичките му стихотворения и е много специално за мен. „Талисманът“.

— Какво щастливо съвпадение! — Серафима плесна с ръце, очите й засияха. Никога не бе изглеждала по-красива. — И на мен то ми е любимото! Това е нашето, искам да кажа, моето стихотворение! Специално е и за мен!

И Беня веднага разбра, че е влюбена. Извърна се за момент, за да не й позволи да надзърне в очите му, но погълната от собственото си щастие, Серафима не забелязваше нищо и той я благослови, като й издекламира стиховете, с които Пушкин се обръща към младо момиче на име Адел, любима дъщеря на приятел: Играй, Адел, не познавай тъгата,/твоята пролет е тиха и ведра,/отдай младостта си на любовта. И тя го слушаше, наклонила глава настрани…

Чекистът го върна към мрачното тук и сега:

— Арестант Голден! За какво говорехте с нея? Ти участваше ли в антисъветския заговор на Серафима и нейния специален приятел?

— Какво имате предвид?

— Ние разнищихме всичко, Голден, знаем, че Детското дело е било конспирация, инспирирана от чужбина и ръководена от това момиче и капиталистически шпионин чужденец.

Разбрал какво е длъжен да стори, Беня прехапа устни.

— Изтълкували сте нещата напълно погрешно — каза той.

Полковник Лихачов се намръщи.

— Давай показания или ще те размажа от бой.

Беня затвори очи и си спомни елегичните дни от онази зима през 1930 г., когато бе влюбен.

— Признавам, че аз измислих Клуба на фаталните романтици с неговата буржоазна анти ленинистка еснафщина — каза той бавно. — Аз подсказах на Николаша Благов идеята за антисъветския заговор. По-рано ме питахте кой е НВ? Аз съм НВ. Повечето московчани са се срещали с чужденци по време на войната, несъмнено и Серафима Ромашкина се е срещала. Но позволете ми да свидетелствам пред партията и лично пред великия Сталин, че Серафима не е замесена в никаква чужда конспирация. Аз съм заговорникът.

— Ще признаеш ли всичко това, арестант Голден?

— Да, само ми дайте книжата да ги подпиша.

— Съзнаваш ли, че това престъпление се счита за тероризъм и за него се налага най-тежкото наказание по член 158?

Беня кимна. После, докато полковник Лихачов записваше самопризнанието му, просто седеше облегнат назад и чакаше мълчаливо. В съзнанието му нахлуваха прекрасни картини: как много отдавна, пред хотел „Метропол“, целува жената, която обича, сред снежна вихрушка; как среща погледа на Агрипина, докато тя прави чай в комуналната му квартира; как открива рядка книга на битпазара. И това тук, последната му почтена постъпка: да защити това момиче, което имаше толкова много неща, заради които да живее. Представи си, че чува трополенето и гълчавата на децата, които заемат местата си в класната стая преди неговите часове за Пушкин. Ето го Джордж. И Андрей. Минка. И там, най-отзад, вперила поглед навън към черешовите дървета и несъмнено потънала в мечти за тайната си любов — Серафима.

Плесна с ръце и чу собствения си глас, сякаш отекващ от много далеч, от много отдавна, от един вече несъществуващ свят: „Скъпи приятели, мили ми романтици, изпълнени с копнеж мечтатели! Отворете книгите, надявам се, че завинаги ще запомните онова, което ще прочетем днес. Предстои ви вълшебно пътешествие, пълно с нови открития“.