Саймън Монтефиоре
Любов в тъмни времена (43)

Девета глава

Дневното представление в Болшой театър. Цяла Москва бе излязла по улиците. Червената армия вече беше в Берлин. Предишната вечер нацистите бяха подписали капитулацията. Щом лампите в салона угаснаха, Серафима последва плана на Франк.

Излезе през аварийния изход и прекоси улицата. След това не можеше да си спомни много добре как точно се бе озовала в едностайния апартамент, където имаше само един стол, през чиято прокъсана тапицерия се подаваше бял пълнеж, и едно двойно легло. Мръсните стени бяха голи, ако не се брои покритата с влажни петна евтина репродукция на Пушкинов портрет, окачена над стола.

Франк я чакаше. И той нервен колкото нея. Докато палеше цигарите им, ръката му трепереше толкова силно, че не можеха да стигнат до огънчето, и се разсмяха, което поразчупи леда.

— Мисля, че трябва да пийнем по глътка — каза той, хванал бутилка вино „Телави 2“ от Грузия. — Любимото на вашите ръководители.

Тя бе така благодарна за виното, че изпи наведнъж цялата чаша и беше малко замаяна, когато той започна да я целува и я поведе към леглото. Усещането за змийската кожа бе толкова силно, сякаш я носеше върху дрехите си. Засега той дори още не знаеше за нейното съществуване, но Серафима не бе в състояние да мисли за друго, освен за нея.

Франк я остави за момент, дръпна пердетата, загаси лампата и запали двете свещи на полицата над камината. Тя не смееше да издаде звук, искаше й се да шепне, но сърцето думкаше като тъпан в гърлото й. Когато се върна, той я целуна в устата и започна да смъква внимателно роклята, обсипвайки шията й с целувки. Заляха я усещания, каквито не бе познавала дотогава, от слабините й се надигна тръпка, тръгна нагоре и я накара да се извие под въздействието на изгарящата й сила. За секунда дори забрави тревогите си, но тогава ръката му спря над роклята върху змийската кожа.

— Спри! — каза тя.

— Какво има?

— Ти… не си направил нищо лошо, но трябва да ти кажа нещо…

— Зная, че не си го правила досега — каза той, взирайки се в лицето й. Мина му през ума нещо друго. — О, ако си, това няма значение. И да си, и да не си, няма значение.

— Не, не, не е това. Може ли… просто да спрем, докато ти кажа нещо?

* * *

Събудиха се прегърнати. В нейната стая на последния етаж в гериатричната женска болница в Темпелхоф, която сега беше пълна с ранени съветски войници. Без пудра и червило, само с гъстата коса върху раменете си, с размазан туш на очите, тя бе по-красива от всякога. Той знаеше, че този миг е безценен, и се опитваше да запечати в съзнанието си всяка подробност от нейната красота, от начина, по който Дашка се сгушваше в него, когато нещо я притесняваше или я караше да се чувства неловко.

— Мечтая си да се разходя с теб по улиците — каза тя.

Улиците на Берлин бяха пусти, ако не се брояха съветските войници, танкове и джипове. Всички къщи бяха разрушени. Лунният пейзаж на този унищожен град изглеждаше също толкова нереален, колкото и лицата на генералите в светлината на дъговите лампи при подписването на капитулацията. Асфалтовата настилка и паважът бяха разбити, кални и осеяни с шрапнели, парцали, гниещи вестници, детски обувки, дори понякога с цели хора (чии ли синове, чии ли бащи?), сплескани до дебелината на платно, на картон, вбити в земята от безжалостните вериги на танковете.

Но онази сутрин краката им сякаш не стъпваха по земята и въздухът искреше, като че ли бе пълен с кристали. И двамата бяха облечени в прости рубашки без отличителни знаци и никой не ги забеляза, когато отидоха до Канцлерството, където се бе самоубил Хитлер, и до Райхстага. Но повечето време просто се разхождаха из града. От време на време, когато оставаха за малко сами, той я целуваше и тя отвръщаше страстно на целувките му, дръпваше го в някоя разрушена уличка и му шепнеше: „Вземи ме тук!“. Желанието й го очароваше. Приемаше го за безразсъдна смелост.

Сатинов никога не бе вършил нещо толкова безразсъдно и безотговорно. Всеки войник можеше да го разпознае, всеки от хилядите чекисти, душещи из Берлин, можеше да донесе за него. Но след двайсетте години строга дисциплина просто не можеше да повярва колко приятно може да бъде просто да се разхожда така сред този пейзаж на разрухата с жената, която неочаквано бе обикнал.

Към обед те бавно и неохотно се върнаха в щаба, само за да научат, че го викат обратно в Москва. Идилията им бе продължила твърде кратко.

— Бъди предпазлив, скъпи. В Москва ще е трудно да се виждаме. Почти невъзможно.

— Ще измисля нещо — отвърна той.

— Знаеш колко обичам Генрих и децата си.

— Ти също знаеш, че никога няма да напусна Тамрико, че я обичам.

— Невъзможно е. Немислимо е — съгласи се тя. — Сталин никога не е разрешавал на някого от ръководителите да се разведе. Това не само би съсипало кариерата му, би могло да унищожи цялото му семейство.

Дашка бе права.

— Но обичам и теб — каза той. — Възможно ли е това?

Тя замълча нерешително и докато се прощаваха официално, преди той да се качи в джипа, козирува, после го прегърна по руски и когато устните й бяха съвсем близо до ухото му, прошепна толкова бързо, че той едва успя да долови думите й:

— Обичам те, скъпи. Повече от вчера. По-малко от утре.

— И аз теб, Дашка — отговори й той също шепнешком. — Повече от вчера, по-малко от утре.

* * *

— Когато бях малка, прислужницата разсипа съд с вряла вода и ме изгори. Имам белег отстрани, който… който никой досега не е виждал и… наричам го „моята змийска кожа“. Исках да ти кажа, за да знаеш какво да очакваш.

Франк се обърна към нея. Те лежаха един до друг на тясното легло, хълбок до хълбок.

— Заради това ли беше толкова притеснена?

Тя кимна.

— О, скъпа, помислих, че вече не ме харесваш. — Целуна я нежно по устните. — Моя сладкая — прошепна на руски. — Това изобщо не би ме смутило. Смущава само теб, но скоро и ти ще престанеш да се тревожиш, обещавам ти.

— Да ти го покажа ли?

— Няма нужда, скъпа. Много скоро ще те видя в цялата ти красота…

— Но аз предпочитам да ти го покажа, за да знаеш. За да мога да престана да мисля за него.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, покажи ми го. — Той седна и й направи знак да стори същото.

Пламъчетата на свещите продължаваха да танцуват и въпреки че бе притеснена, тя още тръпнеше от възбудата. Погледна го. Влагата в милите му, блестящи от съчувствие и любов кафяви очи отразяваше светлината на свещите. Той разкопча роклята. После тя се обърна отново с лице към него и бавно я смъкна до гърдите си. Там спря, обзета от нерешителност. Мина й през ума да побегне — през вратата и после на улицата. Но той поклати глава, както прави човек, когато се възхищава на нещо красиво. Тя се пресегна назад, разкопча сутиена, но отново се поколеба. Смъкна роклята още малко, прикривайки гърдите си с длани. За всеки случай затвори очи — да не види, ако на лицето му се появи отвращение — и малко по малко вдигна ръцете.

— Ето!

— Може ли да те пипна?

Тя позна по гласа му, че се усмихва, и изпита неимоверно облекчение. Трепна леко, когато ръката му докосна змийската кожа. Върховете на пръстите му се плъзнаха по гладката кожа и после преминаха границата към грапавината, която се простираше от хълбока до гърдата й.

— Намирам те толкова невероятно хубава, че не мога да чакам повече. Пръстите му пропълзяха леко по змийската кожа и тя потръпна.

— Сигурен ли си?

— По-сигурен, отколкото съм бил някога. Това може да стане наша обща тайна. Залог за нашата любов.

— Наш талисман.

— Да, наш талисман. Знаеш ли стихотворението? — Издекламира:

… там вълшебница ми даде

този тайнствен талисман.

Серафима го прекъсна, за да довърши:

Каза тя с усмивка мила:

„Скътай талисмана мой!“

Не можеше да повярва, че е имала щастието да срещне този мил мъж, който бе превърнал страховете й в талисман на любовта. Франк пресуши сълзите й с целувки.

— А сега може ли аз да те съблека? Моля те!

Разсъбличането, още едно невероятно ново преживяване с цялото му напрежение, притеснение и облекчението накрая, я бе развълнувало дълбоко. Пред очите й бляскаха червени звезди (дали беше от виното?), заливаха я вибриращи горещи вълни. Сега копнееше за неговите докосвания по онези специални места, изпълващи тялото й с непозната наслада, която не можеше нито да понесе, нито да удържи. Не й се искаше това да спира дори когато Франк посегна към пликче с надпис „Троян“ и с усмивка покри очите й.

— Това е много по-конфузно от… — Не се доизказа, но Серафима разбра, че има предвид нейната змийска кожа и че трябва да бъдат благодарни и за двете.

След това се почувства красива за пръв път през живота си. Беше свалила от себе си своята грозота, да — усмихна се вътрешно, — точно както змията сваля своята кожа.